Определение № 3603 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4056/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №6745/13.08.2025г. на Д. М. Д., чрез адв.А., срещу решение №133/11.07.2025г. по в. гр. д. №256/2025г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. М. Д. срещу О. И. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване, че ищцата е придобила на основание давностно владение, осъществявано в периода от 2007г. до 19.12.2019г. собствеността върху 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, представляващ ап. №87, с площ от 65.16 кв.м., разположен в сграда в поземлен имот с идентификатор ***. Жалбоподателката счита, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е разгледал и се е произнесъл по непредявен иск и като краен резултат е потвърдил недопустимото първоинстанционно решение, постановено по непредявен иск. Твърди и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд не е обсъдил всички факти и обстоятелства, както и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, игнорирал е част от тях, а други неправилно е преценил, не е обсъдил и защитните й доводи в процеса, в резултат на което е достигнал до необоснован извод относно липсата на елементите от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявеният иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗС да бъде уважен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1."Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка по отделно и в съвкупност на всички доказателства и правнорелевантни факти по делото?", по който се поддържа противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, обективирана в: т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК и т.2 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК, ТР №1/17.07.2001г. по т.д. №1/2001г. на ОСГТК на ВКС, ППВС №7/27.ХІІ.1965г., решение №310/08.01.2019г. по гр. д. №915/2018г. на ВКС, решение №411/27.10.2011г. по гр. д. №1857/2010г. на ВКС, решение №112/02.05.2017г. по гр. д. №3356/2016г. на ВКС, решение №195/16.07.2013г. по гр. д. №757/2012г. на ВКС, решение №426/05.04.2016г. по гр. д. №820/2015г. на ВКС, решение №338/27.03.2018г. по гр. д. №706/2017г. на ВКС, решение №77/25.06.2019г. по гр. д. №2332/2018г. на ВКС и др.; 2."Може ли въззивният съд да изгради правните си изводи за придобивна давност въз основа на свидетелски показания, които са противоречиви, непълни или дадени от заинтересовани лица, без да бъдат критично анализирани?", по който се твърди противоречие с решение №252/11.10.2010г. по гр. д. №1450/2009г. на ВКС и решение №81/22.03.2016г. по гр. д. №3280/2015г. на ВКС; 3."Кои са предпоставките, при наличието на които съсобственик би могъл да придобие по давност дяловете на останалите съсобственици от съсобствен недвижим имот и по какъв начин останалите съсобственици следва да предявят правата си при установена самостоятелна фактическа власт от един от тях, за да се приеме, че започналата да тече в негова полза придобивна давност е прекъсната?", по който се твърди противоречие с ППВС №6/27.12.1974г. по гр. д. №9/74г., ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, решение №5/25.01.2010г. по гр.д. № 2728/2008г. по описа на ВКС, решение №74/24.06.2015г. по гр. д. № 6277/2014г. на ВКС; 4."Следва ли да се доказва завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, манифестиране на промяната и отблъскване на владението чрез действия, при положение, че това е обективно невъзможно?", по който се сочи произнасяне на въззивния съд в противоречие с ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, решение №31/11.03.2019г. по гр. д. №2914/2018 г. на ВКС, решение № 17/01.03.2017г. по гр. д. №2923/2016г. на ВКС, решение №51/02.06.2016г. по гр. д. №68/2016г. на ВКС и решение №214/28.10.2015г. по гр. д. №1919/2015г. на ВКС. 5."Дължи ли въззивният съд обсъждане и произнасяне по оплакванията в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал доказателства, допуснати и събрани в първоинстанционното производство и при това оплакване какво следва да съдържат мотивите на въззивното решение по съществото на правния спор? Какви са задълженията на въззивния съд във връзка с обсъждане на доказателствата по делото?", по който се твърди противоречие с: решение №382/21.01.2016г. по гр. д. №2056/2015г. на ВКС; решение №61/01.03.2016г. по гр. д. №4578/2015г. на ВКС, решение №141 /04.01.2021г. по гр.д. №478/2020г. на ВКС; 6."Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?"; 7."Как следва да се прилага установената в чл.69 ЗС оборима презумпция?", по които два въпроса се посочва противоречие с решение №60173/15.12.2021г. по гр. д. №1431/2021 г. на ВКС. Подържат се и основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК– вероятна недопустимост, както и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по касационната жалба О. И. С., чрез адв. А., оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, респективно излага становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: Производството по делото е образувано след отделяне на подадената по гр. д. №21020/2019г. на Пловдивския районен съд насрещна искова молба, с която Д. М. Д. предявява срещу О. И. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване, че ищцата е собственик на ап. №87, с идентификатор *** по КККР, находящ се в [населено място], адрес - [улица], ет.15, ведно с прилежащото му таванско помещение. Ищцата твърди, че е собственик на 1/2 ид. част от процесния апартамент по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт №80, т.78, вх. рег. №25406/07.12.2004г., а на другата 1/2 ид. част – на основание давностно владение, упражнявано в периода от 2007г. до 19.12.2019г. С първоинстанционното решение, ПОС е признал за установено по отношение на ответницата С., че ищцата Д. Д. е собственик на 1/2 от процесния имот, придобита по договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт №80, т. 78, вх. рег. № 25406/07.12.2004г. с продавач В. К. К. и купувачи Д. М. П. /Д./ и И. Б. П., починал на 22.12.2017г., чиито наследници по закон са синът му Б. И. П. с ЕГН [ЕГН], и дъщеря му О. И. С. с ЕГН [ЕГН], като е отхвърлил предявения иск за признаване за установено, че Д. М. Д. е собственик и на другата 1/2 част от гореописания недвижим имот – на основание придобивна давност от 2007 година до 19.12.2019г. и поради плащане на цената на целия апартамент. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, чиято нищожност се релевира, е постановено от надлежен съд, в законен състав. Изложил е, че твърдяната неяснота на съдебния акт, не е основание за нищожност, а за прилагане на друг способ за процесуална защита, но е посочил, че от прочита на решението е абсолютно ясна волята на първоинстанционния съд по отношение предмета на производството - както в мотивите, така и в диспозитива, поради което е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба за нищожност на решението. На следващо място, въззивният съд е приел за неоснователно оплакването за процесуална недопустимост на първоинстанционото решение, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Посочил е, че решението, с което е признато за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик 1/2 ид. част от процесния апартамент на основание договор за покупко-продажба, като необжалвано е влязло в сила. Изложил е, че ищцата Д. Д. е твърдяла, че И. П. е напуснал имота през 2009г., а тя е собственик на другата 1/2 ид. ч. от апартамент №87 на основание давностно владение, осъществявано от 2007г. до датата на вписване на исковата молба за делба, подадена от ответницата О. С. –19.12.2019г. – кратка и дълга придобивна давност, предвид което въззивният съд е приел, че именно в рамките на това сезиране е и произнасянето на първоинстанционния съд и този иск е отхвърлен, поради което е счел, че първоинстанционното решение е допустимо, съответно подлежи на инстанционна проверка за правилност. Във връзка с правилността му, апелативният съд е приел за доказано твърдението, че на 07.12.2004г., ищцата Д. Д. и И. П. са закупили процесния апартамент №87. За безспорно е прието също, че двамата не са имали сключен граждански брак, както и, че на 22.12.2017г. И. П. е починал. Въззивният съд е посочил, че доколкото те не са били съпрузи, то исковете за установяване на липсата на съвместен принос, частична или пълна трансформация, уредени в СК, не могат да намерят приложение. Тъй като Д. Д. и И. П. са станали съсобственици на имота по смисъла на чл.30, ал.1 ЗС, съдът е приел за ирелевантно обстоятелството кой реално е заплатил продажната цена. В тази връзка съдът е приел, че твърденията и доказателствата в тази насока не следва да бъдат обсъждани доколкото касаят факти, които са извън предмета на спора. Поради липсата на изрично отразяване в нотариалния акт на придобитите от всеки купувач идеални части от правото на собственост, въззивният съд е приел, че съгласно чл.30, ал. 2 ЗС частите им са равни - по 1/2 ид. ч. за Д. Д. и И. П., т.е. ищцата е станала собственик на 1/2 ид. част от апартамента на основание договора за покупко-проажба. Във връзка с претендираната "кратка" петгодишна придобивна давност съгласно чл.79, ал.2 ЗС съдът е посочил, че в исковата молба и в последващите уточняващи молби не са изложени твърдения за наличието на предпоставките за придобиване на имота чрез добросъвестно по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС давностно владение, а именно: фактическа власт върху недвижимия имот, наличие на правно основание, годно да направи ищцата собственик, без тя да знае, че праводателят й не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Предвид което е изложил, че в случая не може да намери приложение давностен срок с продължителност от 5 години. Позовавайки се на разясненията в ТР №1/6.08.2012г. на ВКС по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е изложил, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно съсобственикът, упражняващ фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение, като докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите намерението да владее техните идеални части за себе си, т.е., че в доказателствена тежест на ищцата е да проведе пълно и главно доказване за упражнявана от нея непрекъсната фактическа власт върху имота в продължение на 10 години, считано от посочения от нея начален момент, както и за извършване на действия, с които е обективирала спрямо останалите съсобственици – И. П., респ. неговите наследници, намерението да владее техните идеални части за себе си. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства: Свидетелят С. Й. е изложил, че през 2004г. ищцата и И. П. закупили процесния апартамент, в който живели заедно до 2007г. - есента или пролетта, когато се разделили. Д. Д. останала да живее в жилището още около шест-седем години, след което се установила да живее в гр.София. От раздялата им до настоящия момент свидетелят е виждал само ищцата да влиза в апартамента - два или три пъти в месеца, понякога и повече, само тя е имала ключ, друг не е виждал да влиза. Спомня си, че преди време при него дошла дъщерята на И. П., придружена от съпруга й, който бил чужденец, като поискали да влязат в апартамента. Потърсили ключар, за да разбият вратата, през това време свидетелят отишъл в полицията, за да попита дали може да ги пусне, тъй като знаел, че те не са влизали никога в жилището. Свидетелят видял, че в колата говорели по телефон, след което си тръгнали. Това бил единственият случай, при които е виждал някой друг да иска да влиза в апартамента. Споделя, че не е срещал И. П. след раздялата му с Д. Д., виждал го е само на работното му място - на гумаджийното, не знае къде е живял след 2007г. Личен разговор с него по повод апартамента не е провеждал, но докато свидетелят бил член на домсъвета търсили И. понеже в периода 2016г.-2017г след като ищцата заминала за гр. София не били плащани таксите за апартамента. И. П. обаче им казал, че не го интересува апартаментът и да се оправят с Д., нея да търсят; след което намерили Д. Д. и тя платила. Знае, че след раздялата на Д. Д. и И. П., дъщерята на Д. известно време живяла при нея преди да отиде да следва. Сега ищцата работи в гр. София и само нея бил виждал да влиза в апартамента, но не може да бъде сигурен дали само тя има ключ. Свидетелят Н. П. -бивш съпруг на ищцата, посочва, че след развода им през 2004г. ищцата се събрала да живее с И. П.. Свидетелят споделя, че се бил разбрал с нея сумата от 24 000 евро, получени от продажбата на семейното им жилище да се раздели по равно между двете им деца, за следването им, но вместо това ищцата ги използвала за закупуването на процесния апартамент. Сочи, че след закупуването на апартамента, дъщеря им живяла при ищцата в него до 2006г., когато завършила средното си образувание и отишла студентка. От ищцата знае, че тя е живяла с И. някъде от 2004г. до края на август, началото на септември 2007г., когато са се разделили. Дъщерята на ищцата М. П. излага, че след развода на родителите й, майка й заживяла на семейни начала с И. П. в процесния апартамент, който бил закупен от майка й, а през 2007г. се разделили. До 2006г. свидетелката също живяла в апартамента, след което станала студентка в гр.София. От раздялата им до настоящия момент ключовете от апартамента се намирали в майка й, тя наблюдавала апартамента. От 2015г. майка й заживяла в гр.София, като се прибирала в [населено място], за да изчисти апартамента и после отново се връщала в гр.София. Ответницата О. С. искала да влиза с взлом в апартамента, но майка й не позволила да влязат в него. След раздялата с майка й до смъртта си И. П. не се е връщал в апартамента; живеел в бившия си апартамент или при родителите си, като считано от 2007г. свидетелката не го е виждала. Свидетелката посочва, че опитът за влизане в апартамента от дъщерята на П., се е осъществил след неговата смърт и е бил самоуправия, защото тя не била наследничка, все още нямала документи за наследство, така, че било самоуправство да влезе в апартамент, за които няма ключове, с взлом, а доколкото си спомняла баща й починал през 2010г. Също така доколкото е известно на свидетелката имало едни единствени ключове за апартамента, а майка й изискала ключовете от П., който ги бил върнал. Свидетелят Ж. П., касиер на блока в периода от 2010г. до края на 2021г. споделя, че е виждал И. П. само един път, като Д. П. е била регистрирана в блока. Твърди, че в периода 2010г. - 2021г. никой не е живял в процесното жилище. И. П. категорично отказвал да плаща таксите към етажната собственост, като казал на свидетеля, че всичко е оставил на Д. Д. и повече не иска да се занимава с апартамента, изглеждал сърдит и казал, че не иска да й чува името. Ако случайно виждал Д. Д., и когато е успявал да я намеря, през пет-шест месеца- тогава тя си плащала. Д. Д. му казала, че апартаментът е записан на двамата и таксата нямало да я плати само тя, защото трябвало да се раздели наполовина, това било някъде към 2012г. - 2013г. След което започнала да си плаща и до 2021г. докато свидетелят бил касиер, плащала накуп, тя не живеела в жилището, пътувала и когато идвала – тогава. Свидетелят К. К. сочи, че Д. и И. живеели заедно под наем, а след 2004г. си купили и жилище на [улица]. Свидетелят ходил на гости у тях много пъти, а след раздялата им през 2008г. никой не останал да живее в апартамента – И. П. се върнал при жена си, а Д. Д. през 2009г. заминала за гр.София. Знае, че Д. е живяла в жилището през това време, но и П. е имал ключ, имал неща апартамента. Твърди, че до смъртта си И. П. е имал ключ от жилището и ходил да си взима неща от него, не е ходил всеки ден, но някъде в месеца веднъж, после след два месеца пак. Свидетелят сочи, че от И. знае, че той си е плащал разходите за подпръжката на общите части на сградата, но не може да каже точно до кога /сочи 2015г./. И. му е споделял, че искал да остави апартамента на своите деца. И. се преместил да живее в с.Конуш, но всеки ден пътувал. Свидетелката Е. П., майка на ответницата и бивша съпруга на И. П., излага, че процесният апартамент е закупен през 2004г., а Д. Д. и бившият й съпруг се разделили през 2009г., преди това също се били разделяли няколко пъти. През 2012г. свидетелката отново се събрала с И. П., пет години живели заедно до смъртта му през 2017г. За апартамента били говорели много пъти, като И. ѝ отговарял, че "за сега нещата така стоят, пък впоследствие вече децата да се оправят, половината е мой, половината е неин". Свидетелката сочи, че преди да почине П. е имал достъп до жилището, имал е и ключове. Свидетелката не може да каже дали някой е ползвал апартамента след като И. П. и Д. Д. се разделили, но мисли, че той е ходил. След смъртта на И. П., тя звъняла на Д., но не успели да се разберат доброволно. Д. Д. им казала: "вижте какво, приготвила съм едни 14 000 лв., дайте да уредим въпроса с апартамента", при което свидетелката и отговорила, че трябва да разговаря с децата си. След проведен разговор с тях, уведомила Д. Д., че това е твърде малка сума за този апартамент и нещата няма да се уредят така. Това се случило някъде януари - февруари 2018г. Свидетелката сочи, че дъщеря й е искала да има достъп до апартамента, но не й разрешили, някакъв пазач бил казал, че няма достъп до апартамента. И. П. имал ключове, но впоследствие като починал къде са отишли свидетелката не знае. След като е анализирал свидетелските показания, апелативният съд е достигнал до извода, че ищцата Д. Д. е продължила да използва спорния апартамент и след 2007г., и след 2009г., и след като е заминала да живее в гр. София, но не само тя е имала достъп до него. От показанията на свидетелите Й., К. и П. съдът е приел за установено, че преди да почине наследодателят на ответницата също е имал достъп до жилището, ходил е да си взима неща от него и е имал ключ. Предвид което въззивният съд е счел, че не може да бъде направен извод за наличието на непрекъсната фактическа власт, осъществена само от ищцата върху процесния апартамент. Приел е също за недоказано ищцата да е манифестирала пред ответницата, респ. нейния наследодател, намерението си да владее чуждите идеални части за себе си. Счел е, че ищцата не е извършила действия, обективиращи намерението й да завладее чуждите идеални части. Нещо повече - през 2012г. – 2013г. е отказала да заплаща таксата, тъй като апартаментът е писан на двамата, а в началото на 2018г. е предлагала парична сума за уреждане въпроса със собствеността, т. е. ищцата е била с разбирането, че има и друг собственик, което автоматично изключва съзнанието за своена на процесния имот за себе си. Направен е извод, че ищцата не е установила чрез пълно и главно доказване, че владяла процесния имот за периода от 2007г. до датата на вписване на исковата молба за делба, подадена от ответницата О. С. – 19.12.2019 г., поради което не е станала негов собственик на това основание. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. По първия и петия въпрос в обобщен вид касаещи задължението на въззивния съд да извърши преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства относно релевантните обстоятелства, както и да разгледа и обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013г., ОСГТК и множество решения, включително с цитираните от касаторката, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и е изложил свои мотиви по иска, с който е бил сезиран. Въззивният съд съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, при което е преценил относимите доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани в хода на производството пред първостепенния съд, в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Не се констатира наличието на основания за допускане на касационно обжалване по втория и шестия въпрос, касаещи преценката на свидетелските показания. Според практиката на ВКС, показанията относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. При преценката на изложеното от свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност, да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Съдът може да възприеме тези показания за достоверни само след анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост. В този смисъл са решение №176/28.05.2011г. по гр. д. №759/2010г. на ВКС, решение №207/17.03.2021г. по гр. д. №165/2020г. на ВКС, решение №700/28.10.2010г. по гр. д. №91/2010г. на ВКС, решение №100/8.05.2018г. по гр. д. №1737/2017г. на ВКС. Въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната практика. За да счете предявения иск за неоснователен, апелативният съд е извършил съвкупна преценка на събраните по делото гласни доказателства, след което се е мотивирал защо счита, че ищцата не е доказала твърдяното от нея придобивно основание. Произнасянето на въззивния съд по третия, четвъртия и седмия въпрос е съобразено със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, възможно е този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Абстрактното понятие "преобръщане на държането във владение" придобива конкретно съдържание в зависимост от особеностите на всяко разглеждано дело. Доколкото действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, то не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай обаче обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно /решение №74/24.06.2015г. по гр. д. №6277/2014г. на ВКС/. В случая въззивният съд е посочил, че ищцата носи доказателствената тежест да установи преобръщане на държането на чуждите идеални части във владение за себе си, като след съвкупна преценка на събраните доказателства съдът е достигнал до решаващ извод, че не е установено ищцата да е извършвала действия, с които е манифестирала пред другия съсобственик – И. П., а след неговата смърт - пред наследниците му /каквато е и ответницата О. С./, че е завладяла неговите/техните идеални части. Изложените от въззивния съд съображения по приложението на придобивната давност в отношенията между съсобственици съответства изцяло на задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното по-горе тълкувателно решение. Наред с това следва да се има предвид, че съгласно практиката на ВКС състоянието на обективна невъзможност за манифестиране на промяна в намерението и отблъскване на владението се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието; случаи, при който упражняващите фактическата власт са имали съзнанието на изключителни собственици предвид незнанието им относно наличието на друг наследник; случаи, когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, каквито обстоятелства по настоящото дело не се установяват. Не се констатира и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на жалбоподателката за недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск. Според трайно установената практика на ВКС съдът е разгледал непредявен иск по смисъла на чл.270, ал.3 ГПК, когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран - като обстоятелства, от които се поражда спорното право и като търсена защита. Въз основа на изложените в исковата молба факти и търсена защита съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право, прилагайки материалния закон. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. В съответствие с тази практика въззивният съд съобразно с изложените в исковата молба и уточненията към нея, обстоятелства и петитум е определил правната квалификация на предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79 ЗС и е разрешил правния спор според тази правна квалификация - т. е. не се е произнесъл по непредявен иск. Постановеното решение на Пловдивския апелативен съд не е недопустимо, като постановено по непредявен иск. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на спора, разноски за жалбоподателката не се следват, но тя следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3800 лв. с еврова равностойност 1942,91 евро. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение