Определение № 6009 от 22.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 409/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 116 от 25.09.2024 г. по в. гр. д. № 142/2024 г. на ОС-Търговище е потвърдено решение № 43 от 12.04.2024 г. по гр. д. № 405/2022 г. на РС-Омуртаг, с което са отхвърлени предявените от В. С. В. и С. Г. Н. искове за собственост по наследство и давност на 5000/6432 ид. части от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], обл. Т., както следва: срещу В. Г. П. – положителен установителен иск за собственост, а срещу К. О. Н. и Б. В. С.-Н. – иск по чл.108 ЗС.

Въззивният съд е приел, че между страните не се спори за следните обстоятелства: че ищците и първата ответница имат общ наследодател – М. Б., който е бил собственик на процесния имот; наследодателят е починал през 1954 г. и е притежавал още няколко имота в землището на [населено място]; до 2021 г. за селото не е имало план – кадастрален или регулационен; след смъртта на общия наследодател бащата на ответницата В. П. е получил къщата със стопанските постройки и земя от 1, 2 декара, като по делото има данни, че четирима от останалите наследници са получили заплащане на по 1/7 от стойността на този имот; през месец март 2022 г. ответницата В. П. се снабдила с нотариален акт за собственост на имот [№] по наследство и давност.

Прието е, че според обясненията на ищеца В. В. той е живял в [населено място] до 5-годишен, брат му Г. - до 8 годишен и брат му П. до 17-годишна възраст. След като получил деменция, П. се отказал от дела си.

Ответницата В. П. е посочила, че е живяла в имота в [населено място] до 1969 г., когато е била на 5 години и до този момент родителите й са го обработвали, като са сеели различни култури. Преселили се в [населено място], но постоянно посещавали имота и го обработвали и поддържали. След пенсионирането на родителите й те отново се върнали на село и продължили да ползват имота, за който не е имало никакви спорове досега. Повече от 35 години не се е виждала с ищците, не са имали връзка и не са поддържали отношения.

Според свидетеля М. Д., братовчед на ищците и ответницата П., внук на общия наследодател Б., той е живял в [населено място] до 1964 г., когато бил на 19-20 години. Когато починал дядо му М., той бил на 9 години. Няколко дни след смъртта му неговите деца се събрали да решат как да си поделят наследството. Някои предложили и всички се съгласили къщата, хамбара и плевнята да останат на бащата на В. и тя се намирала именно в този имот. Имотът бил около 11, 5 декара, а на бащата на В. дали 1, 2 дка. Според свидетеля по сегашния план имотът включвал имоти 102, 101, 44, 89 и 99. Именно от имот 102 били дадени 1, 2 дка с къщата, хамбара и плевника. От целия този имот на бащата на ищеца били отделени 5 дка, за да си построи къща. При заснемането на имотите (след 2020 г.), когато всеки трябвало да си посочи границите им и да бъдат нанесени в картата, от всички наследници на М. Б. присъствал само той. С В. се чули по телефона и тя казала, че вече е продала нейните имоти. Според свидетеля В. никога не била владяла този имот и само наследниците на С. имали претенции, те си го мислели имота за свой. Бащата на В. живеел в имота, но майка й не, защото бащата не се разбирал със зет си – мъжа на В.. Цялото място било оградено, с изключение на страната откъм реката. През 2011 г. свидетелят бил посещавал селото повече от 15 пъти. От 2011 г. до 2023 г. се виждал с В. и Г. само два пъти. Неговата родна къща била завладяна в момента от трето лице.

Свидетелката Б. Х., която има имоти в селото и заедно с ответниците Н. имат спорове относно имоти в селото, познава ищеца В. С. от 2018 г. Тогава разбрала, че хората са от това село и имат имоти в него. Не познава ответницата В.. Започнала да посещава [населено място] от 2017 г. и от 2021 г. живее там. Имот 102 не бил целият на ищците, а една част от 5 дка. Съдът е приел, че не е ясно откъде тя прави този извод.

Както тази свидетелка, така и другият свидетел С., с когото живеят, дават еднакви показания, но посочват и много други факти, които са свързани със заснемането на имотите и с конфликтите, които са имали с ответниците Н..

При тези данни съдът е приел, че въз основа само на показанията на ищцовите свидетели, без да обсъжда казаното от свидетелите на ответниците, може да направи извод за неоснователност на предявените искове. На първо място ищецът, братята му и техните родители са напуснали селото през 1964 г., като тогава децата са били непълнолетни, а ищецът все още малко дете. До 2020 г. те са посещавали спорадично селото, а от 1988 година не поддържат каквато и да било връзка с братовчедка си В.. Не е имало къде да отседнат, а са били в домовете на други хора от селото. За тези 50 години в [населено място] тримата братя В., Г. и П. са ходили в селото според свидетелските показания не повече от 10 пъти. Нито един от свидетелите не говори, че в този период от 50 години бащата на ищеца или той с братята си са косили имота, че са го обработвали и изобщо по някакъв начин са го държали реално. Не се посочва тази част от 5 дка да е била заградена по някакъв начин и дори при заснемането не е имало каквито и да било видими граници на имот с такава площ. От друга страна след откриване на наследството на М. Б. не е била извършвана официална делба между наследниците му. Имало е някакво разбирателство между тях. Единствените писмени доказателства обаче са свързани с изкупуването на идеалните части на имота от 1, 2 дка. заедно с постройките в него. т. е. безспорно е установено, че имотът не е бил оставен на бащата на ответницата, а той е заплатил на братята, сестра си и съпругата на М. Б. техните дялове и още през 1957 г. е установил свое самостоятелно владение върху тази част от имота. Впоследствие той останал единственият, който е продължил да живее в селото постоянно до 1969 г., когато заминал за Л., но продължил да ползва имота. Това се установява от показанията на свидетеля М. Д., който пресъздава събития от времето, когато В. вече е била омъжена – Г. не се разбирал с мъжа на дъщеря си и затова живеел само той на село, а майка й не. Това съвпада с обясненията на ответницата, че след пенсионирането на родители й те са се върнали на село и баща й е живял там до смъртта си през 2003 г.

Прието е, че след като не е имало формална делба, за да се придобие имот от 11, 5 дка, ако е бил в този размер, би следвало съответният наследник да установи самостоятелно владение, да държи имота реално. Не се установява обаче това да е станало за ищците В. и С.. Нито един от свидетелите не казва, че бащата на ищеца или той и брат му са се връщали в [населено място], за да работят тази земя, да са я заградили, отдавали под наем или за ползване в какъвто и да било размер. Според въззивния съд тези наследници просто са имали съзнанието, че имат някакво наследство в това село, но никой от тях нито е косил, нито е давал на някой друг да коси, нито е обработвал някакво парче земя. Единственото, което съдът може да приеме е това, че имотът е бил на М. Б. и той е имал 6 деца и преживяла съпруга, т. е. 7 наследници. Няма каквито и да било доказателства, че освен Г. М., бащата на ответницата, някой е установил самостоятелно владение върху каквато и да било част от този имот, а още по-малко пък в какъв период от време. За съда е безспорно, че след 1964 г., когато се изселват една голяма част от наследниците на М. Б., никой друг не е имал реална фактическа власт върху имота, освен бащата на В. П..

На базата на тези доказателства според съда можело да се приеме, че към 1964 г. около 10 дка от имот от 11, 5 дк. е бил съсобствен между всички наследници – 7 на брой, а 1, 2 дк. е бил собствен на бащата на ответницата – Г. М.. Следователно, от тезата на ищците в исковата молба и от посочените от тях доказателства може да се направи извод, че те и наследниците на П. имат общо 1/7 идеална част от имота, а само двамата ищци 2/21 ид. части, които са придобити по наследство. Не можело да се говори за каквато и да било изтекла давност поради липсата на основния елемент на владението – държането на имота. Такова не е било осъществявано. Съдът, давайки пълна вяра на показанията на свидетелите на ищците, счита, че може да приеме само това. Твърденията в жалбата, че С. В. или неговите наследници са упражнявали някакво владение върху имота след 1964 г., според съда са изцяло голословни.

След това съдът е обсъдил показанията на свидетелите на ответниците, които според него са много по-конкретни и за дълъг период от време.

От показанията на свидетеля Д. С. се установява, че от 2007 – 2009 г. той се е върнал в [населено място], където е имал наследствени имоти и родителите му произхождат от това село. Познава както В., така и В.. Още след завръщането му в селото той е искал да закупи имота на В. с площ от около 7 дка. Още тогава видял, че този имот, нанесен на картата с № 102, е бил ограден. Тогава в имота е имало овошки и царевица, както и други зеленчуци. В. непрекъснато посещавала имота си, а оградата била от дървени колове и бодлива тел. След като преговарял с ответницата за покупката, не се разбрали за цената на имота и той се отказал да го купува. Запознал се с ищеца В., когато преди няколко години той се опитвал да премине през имот, обработван от свидетеля, и бил спрян. След проведения разговор между двамата ищецът казал, че е от това село, представил се и обяснил, че има имот. Тогава свидетелят попитал кой е този имот и ищецът му показал място с малки основи на малка къщичка. Според свидетеля това е било на север от имот 129 – л. 262 от делото. Свидетелят е познавал и родителите на ответницата и посочва, че в началото на 90-те години на ХХ век те се прибрали в [населено място] и до 2001-2002 г. дядо Г. обработвал двора. Тази къща – неговата, била най-облагородената в селото. Свидетелят описва подробно и какво са представлявали имотите, кога, какво и как се е съборило. Категоричен е, че В. след смъртта на баща й постоянно е посещавала имота, ползвала е къщата и дворното място. В този смисъл са и показанията на другите двама свидетели, които имат непосредствени впечатления от имота в продължение на много години и в годините след 2003 г., когато умира бащата на В. П.. Те посочват, че имотът е ограден отдавна, с площ над шест декара, че е ползван и обработван от родителите на ответницата П., а впоследствие от нея, майка й и съпруга й. Свидетелката П. В., внучка на преживялата съпруга на общия наследодател, е присъствала на семейното събиране на наследниците. Според нея са делили коне и покъщнина, а имоти не са делили. И тази свидетелка потвърждава, че В. и Г. след изселването си в [населено място] камък са посещавали [населено място] като гости, не е виждала да са идвали и да искат да работят земята.

Обсъждайки тези показания въззивният съд е приел, че ответницата е придобила спорния имот по наследство и давност. Първоначално владението е упражнявано от баща й, а след това и от нея в продължение на почти 20 години преди да го продаде на ответниците Н.. Владението е било явно, самостоятелно и демонстративно от нейна страна. Ясни са били границите и те са от десетки години. Първоначално имотът, върху който е упражнявано владението, може да е бил с по-малка площ - 1, 2 дка. Свидетелските показания обаче са категорични, че владението е упражнявано върху имот, който десетки години е бил заграден именно в настоящите си граници и площ – над 6 дка. Декларирането на имот от 5 дка от наследниците на С. не доказва по какъвто и да било начин владението върху този имот, още повече, че в декларациите тези 5 дка не са индивидуализирани като местоположение и граници.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от В. С. В. и С. Г. Н..

Жалбоподателите считат, че въззивният съд неправилно е анализирал свидетелските показания и останалия доказателствен материал. Не била извършена съпоставка между казаното от свидетелите и частните договори за продажба на наследство, от които се виждало, че Г., бащата на ответницата В., е получил от наследството само 1200 кв. м. земя. По делото нямало доказателства за завладяване на процесния имот от ответницата В. и от нейния баща. Едва през 2022 г. ответницата В. подала коригираща декларация, с която променила площта на имота, за който заплаща данъци. Не било доказано за разликата над 1200 кв. м. Г. В. да не е бил държател и да е завладял тази част. По делото било установено, че ищците са собственици на спорните 5000/6432 ид. части от имот 46468.501.102, които са придобили по наследство и давностно владение, декларирали са в общината и заплащат данъци след 2000 г. С оглед естеството на имотите за тях е нямало друг начин да демонстрират владението си върху процесните идеални части, освен чрез посещения в имота и косенето му, което те правели в целия период от над 50 години. Изводът на съда, че те не са демонстрирали пред трети лица владението си, не се подкрепяло от доказателствения материал.

Поддържа се основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли съдът да обсъди в мотивите си наведени от страните доводи и твърдения и да анализира целия събран по делото доказателствен материал;

2. Ползват ли се отнапред с определена тежест отделните доказателства по делото, или следва да се обсъдят в съвкупност и поотделно;

3. Следва ли съдът при наличие на две групи свидетелски показания да изложи доводи защо дава вяра на едните, а не на другите;

4. Какви са елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС;

5. Кои са елементите от фактическия състав на чл.108 ЗС и включват ли допълнителен такъв извън следните: владение върху имота от ответника; това владение да е неправомерно; ищецът да е собственик на имота.

По процесуалноправните въпроси въззивното решение влизало в противоречие с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV-то г. о. и решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I-во г. о., а по материалноправните – с решение № 60108 от 22.11.2021 г. по гр. д. № 3534/2020 г. на ВКС, II-ро г. о. и решение № 513 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 686/2008 г. на ВКС, III-то г. о.

Ответницата В. Г. П. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. Същото е становището и на втората група ответници Б. и К. Н..

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Налице е и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос, поставен в изложението на касационната жалба.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,