Определение № 372 от 11.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 557/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Ц. А. Я. от [населено място], чрез процесуалният представител адвокат Д., против въззивно решение № 260581 от 29.09.2020г. по в.гр.д. № 470 по описа за 2020г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 5135 от 22.11.2019г. по гр.д. № 14607/2018г. на РС Варна като са отхвърлени предявените от нея два иска срещу Д. П. К.: с правно основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор от 28.07.2011г. за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н.а.№ 190, т.ІІІ, д.481/2011г. поради липса на съгласие и с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД за прогласяване нищожност на същия договор от 28.07.2011г. за покупко-продажба на недвижим имот, поради абсолютна симулация и са присъдени разноски. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторката се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – вероятна недопустимост, нищожност и очевидна неправилност на постановения въззивен акт. Нищожността е обоснована с неподписване на акта от състава и невръчване. Недопустимостта, с неправилно натоварване на ищцата с доказателствена тежест да установява твърденията си, както и с липса на произнасяне по направено възражение за наличие на начало на писмено доказателство, съдържащо се в н.а. 190, т.ІІІ, д.481/2011г. и за липса на сила на присъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д.№ 2007/2013г.на ОС Варна. Очевидната неправилност не се обосновава. Отделно, касаторката поставя множество въпроси във връзка с посочените специални основания за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, които по-долу ще бъдат разгледани след обобщаването им по групи. Позовава се на противоречие с приетото в ТР № 8/27.11.2013г. по т.д.№ 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, ППВС №1 /10.11.1985г., ТР № 1/10.02.2012г. по т.д.№ 1/2011г.на ОСГТК на ВКС, както и на решение по гр.д. № 4575/2015г. на ІІІ гр.о. и по гр.д.№ 2565/2019г. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Д. П. К., чрез процесуалният представител адвокат П., с който изразява становище за липса на посочените предпоставки за допустимост и несъотносимост на посочената практика. Счита постановения въззивен акт за правилен. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение по списък, в размер на 900лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 13.01.2021г., в който сумата е отразена като заплатена в брой и с извлечение за превод от същата дата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за неоснователно искането на ищцата за приемане на установено, че сделката, обективирана в н.а.№ 190, т.ІІІ, д.481/2011г. е сключена при липса на изразено съгласие за покупко-продажба на имот, представляващ 1/2ид.ч.от нива в [населено място] гора. Счел е за неустановено волеизявлението да е направено при съзнавано несъгласие за обвързване с последиците, защото не са ангажирани доказателства за насила изтръгнато съгласие, за дадено съгласие на шега или наличие на друга причина, сочеща пълна липса на валидно съгласие. Ищцата е дееспособно лице, което е участвало с ясно съзнание при подписване на договора и изрично е признала, че целта е да бъдат уредени отношенията й с ответницата Х., датиращи от 2007г. Въззивният съд е приел за установено /а в настоящето производство касационната инстанция не може да осъществява контрол за правилност/ следното: Ищцата, в качеството си на купувач, е сключила предварителен договор на 30.11.2007г. за покупка на недвижим имот – нива от 3.338дка в землището на [населено място], като в нарочна декларация от 14.12.2007г. е декларирала, че 1.5 дка от този имот са на ответницата Х.. Четири години по-късно, на 28.07.2011г., с процесният н.а.№ 190, т.ІІІ, д.481/2011г., ищцата лично е прехвърлила Ѕ ид.ч. от друг свой имот, представляващ нива с площ от 3дка, находящ се в [населено място] гора, на дъщерята на ответницата Х., като еднолично е декларирала в нарочна декларация от 29.07.2011г., че с тази сделка урежда отношенията си с ответницата Харалампова, която чрез дъщеря си получава вместо 1.5 дка от имота в [населено място], 1.5 дка в [населено място] гора. Тя е декларирала и че прехвърлянето на частта в имота в [населено място] е оформено с фиктивна продажба по съвет на нотариуса. В хода на производството, фактите, които са декларирани от ищцата са били отречени от ответницата, с отговор на въпроси, зададени по реда на чл.145 ГПК. Отделно, тя е установила, че с влязло в сила решение, на основание чл.55, ал.1, изр.2 ЗЗД е осъдила ищцата да й заплати сумата от 5 21.77евро, представляваща разлика между предос-тавените й 7 000евро и 1 278.23лв./продажна цена на имота в [населено място] гора/. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав не счита, че постановеният въззивен акт е вероятно недопустим или нищожен. За да е недопустим съдебният акт, съдът следва да е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата /чл.14 ГПК/ или да не е подсъден на съответния съд, да е разгледал непредявен иск или да не е разгледал предявения, или да се е произнесъл при липса на право на иск, или при ненадлежно упражнено право на иск – но нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна такава за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, при оттегляне или отказ от иска и др. В случая нито е налице, нито се твърди наличие на подобна хипотеза. Въззивният акт не е и нищожен, защото е невярно твърдението за липса на подписан акт - приложеният по делото оригинал на решението е надлежно подписан от постановилият го съдебен състав и е връчен по съответния ред. Въззивният акт не е и очевидно неправилен, защото не страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Касационно обжалване не може да се допусне и по първата група въпроси, поставени от касаторката, които касаят доказването за наличие на привидна сделка и липса на съгласие, поради следното: Поставеният въпрос – длъжен ли е съдът да допусне гласни доказателства, ако от останалите е очевидно, че е налице заобикаляне на закона – не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото посоченото основание за нищожност /заобикаляне на закона/ не е било предмет на производството по делото, съответно не е било прието за установено от съда /т.е. въпросът не е свързан с решаващите мотиви на съда/. Мотивите за несъотносимост на поставеният въпрос към решаващите мотиви на съда, важат и за въпросите на касаторката,: „длъжен ли е съдът да допусне гласни доказателства“ и „представлява ли начало на писмено доказателство, писменото позоваване от страната на неизгоден за нея факт, ако същият фигурира в документ, изходящ от другата страна, представляващ доказателство в друг процес, но в писменото си позоваване първата страна системно и последователно черпи за себе си правни последици от същия факт?“ Освен, че така зададен, последният въпрос е неясен, още е в противоречие с установената практика, съгласно която в процеса привидността не може да се доказва със свидетелски показания, освен при наличие на т.нар. “начало на писмено доказателство“, което доказва нейната вероятност. В случая съдът е приел, че не е налице подобно “начало на писмено доказателство“, защото ищцата е представила само подписана от нея декларация, която не е достатъчна, за да установи тезата й, при положение, че липсва документи или изявление, издаден или направено от ответната страна, които да са в нейно потвърждение. По делото не само, че не е представено „обратно писмо“, съдържащо признание за изразена от страните воля да не бъдат обвързани по посочения в договора начин, но и не е установена каквато и да е индиция, сочеща за вероятно съществуването на подобна уговорка. Съгласно чл.26, ал.2 ЗЗД, нищожни са договорите, при които страните нямат воля да бъдат обвързани, както постановява договора /привидните договори/. Когато волята на страните по сключеното съглашение е да се създадат привидни правни последици на обвързаност, които те не желаят, симулацията е абсолютна, а когато волята им е да бъдат обвързани по начин, различен от посочения – относителна. И в двата случая сделката е нищожна. Именно, защото привидността се състои в това, че страните се съгласяват да изповядат договора по определен начин, без да имат волята да бъдат обвързани по този начин, не е възможно да се приеме една сделка за привидна без да се установи, че именно това е била волята. В тази връзка, по въпросът за разпределението на доказателствената тежест, следва да се посочи, че тя е на страната, която твърди съответното обстоятелство, като съгласно чл.164, ал.1, т.6 ГПК, страната не може да доказва със свидетелски показания симулативност на сделката, в която е участвала. Обстоятелството, че с влязло в сила решение с правно основание чл.55, ал.1, изр.2 ЗЗД, съдът е приел, че ищцата дължи на ответницата сума, съставляваща разлика между установена като предоставена сума и продажната цена на имота в [населено място] гора, само по себе си не съставлява доказателство, установяващо волята на страните да бъдат обвързани по различен от посочения в подписания от тях с н.а. №190/11г. договор начин. Решението, на което касаторката се позовава, постановено по иск с правно основание чл.55 ЗЗД, има сила на пресъдено нещо само относно вземането, което установява. /Обстоятелството, че в същото е прието, че Ц. Я. дължи на Ц. Х. сумата от 5 721.77лв., защото е прието за установено, че е получила по банкова сметка сумата от 7 000евро, а с н.а. №190/11г. е прехвърлила част от имот за сумата от 2 500лв., не е доказателство за привидност/. Нито едно от посочените от касаторката съдебни решения не са постановени по идентични на поставените въпроси, поради което не могат да обосноват основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно дадените разяснения в т.2 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не отговарят на изискването за общо основание за допустимост всички поставени въпроси, дали определени посочени от касаторката документи представляват признание за привидност. С тях – по същество се оспорват правните изводи на въззивния съд и се иска обсъждане на всички ангажирани по делото доказателства. Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, саразлични от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт може да се извършва само и акоой бъде допуснат до касационно обжалване, но не и в в закрито заседание в отсъствие на страните, в противоречие с основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размера на 900лв. за изготвяне на отговор на касационна жалба. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице никое от посочените от касатора основания по чл.280 ал.1 ГПК