Определение № 60781 от 03.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1567/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение № 10 от 19.2.2021 г., постановено по в. гр. дело № 511/2020 г. на Апелативен съд – Бургас, ГО, с което е потвърдено решение № 337 от 22.10.2020 г. по гр. дело № 154/2020 г. на Окръжен съд – Бургас, с което предявеният от В. А. Н. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за присъждане на неимуществени вреди от незаконно обвинение е уважен за сумата от 15 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и не е съобразен с константната практика на съдилищата по приложението на чл. 52 от ЗЗД; че от доказателствата по делото не се установява наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираните от ищеца вреди. Иска се допускането на въззивното решение до касационен контрол, респективно отмяната му, и постановяване на друго, с което определеното от съда обезщетение да бъде намалено. Ответникът по касационната жалба В. А. Н. оспорва жалбата по съображения, подробно изложени в писмен отговор, депозиран по делото, чрез процесуалния му представител адв. П. В.. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Процесуалният представител претендира адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. С обжалваното въззивно решение е прието, че обезщетение в размер на 15 000 лв. ще репарира по справедлив начин претърпените от В. Н. неимуществени вреди във връзка с незаконно повдигнатото и поддържано срещу него обвинение по чл. 339, ал. 1 от НК за това, че на 11.4.2017 г. в [населено място] е държал огнестрелно оръжие — 2 броя ловни пушки и боеприпаси - 12 броя ловни патрони, без да има за това надлежно разрешение по ЗОБВВПИ. Наказателното преследване е преминало през досъдебна и съдебна фаза, при провеждането на която е била постановена осъдителна присъда, с която на Н. е определено наказание „лишаване от свобода” за срок от две години, изтърпяването на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, и на основание чл. 53, ал. 2, б. „а” от НК са отнети огнестрелното оръжие и боеприпасите като веществени доказателства. Присъдата е потвърдена при осъществен инстанционен контрол, а едва след възобновяване на наказателното производство, инициирано по молба на осъдения, осъдителната присъда и потвърждаващото я въззивно решение са отменени и ищецът е признат за невиновен по повдигнатото обвинение. При определяне на справедливия размер на обезщетението е съобразено, че повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление от общ характер, наказуемо с лишаване от свобода от две до осем години; процесното наказателното преследване е продължило в рамките на две календарни години, без на ищеца да са налагани мерки за неотклонение или други мерки за процесуална принуда; макар че първоначално е била постановена осъдителна присъда, на ищеца е бил определен минималният размер на предвиденото в НК наказание „лишаване от свобода“, като не е постановено същото да се изтърпи ефективно; увреденото лице по време на наказателното преследване е било трудоспособно, заемало е относително висока административна позиция (кметски наместник в [населено място]), но поради процесното наказателното преследване е било освободено от тази длъжност. Съобразени са още възрастта на ищеца (56 години към момента на повдигане на обвинението), чистото съдебно минало на увреденото лице, поведението му по време на процеса, свързаната с постановената на две съдебни инстанции осъдителна присъда драстична загуба на обществено доверие; влошеното му здравословно състояние през процесния период, довело до инвалидизирането му по болест за три години в степен, близка до най-високата призната трудова неработоспособност. Отчетени са още цялостното негативно отражение на проведеното наказателно производство върху личния, професионален и обществен живот на ищеца; установеното от психологическа гледна точка тежко негативно субективно възприемане на отрицателните промени, настъпили в живота му в процесния период, психологичната травма, която не е преодоляна; продължаващите прояви на посттравматично разстройство - емоционална нестабилност, избухливост, депресия, нарушения на съня. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил обществено-икономическата обстановка в страната към процесния период, както и съдебната практика по аналогични казуси. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, като се поставят въпросите относно приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно задължението на съда за излагане на мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените неимуществени вреди, които въпроси били разрешени в противоречие с т. 3 и т. 11 от ТР 3/22.4.2005 на ОСГК на ВКС, ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 19 от ТР № 1/4. 1.2001 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с първия поставен въпрос следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д. № 3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора практика- т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца, вида на взетата мярка за неотклонение, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от контретния деликт се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат да са и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях - еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В разглеждания случай въззивният съд е определил обезщетението по справедливост, съобразявайки всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, включително възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е било повдигнатото обвинение, обстоятелтвото, че по отношение на ищеца не са налагани мерки за процесуална принуда, личността му (възрастта, общественото му положение, чистото съдебно минало), характера и интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания, отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката, здравословното му състояние, личния, социалния и професионалния му живот. Освен това обезщетението е съобразено с икономическите условия в процесния период и със съдебната практика по аналогични случаи. Предвид съобразяването на въззивното решение - досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правнорелевантни за това факти, с установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване по поставения въпрос относно приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Неоснователен е доводът за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване и по втория поставен въпрос. Не се констатира поддържаното от касатора отклонение от постановките на т. 19 от ТР № 1/4.1.2001 г. на ОСГТК на ВКС. В съответствие с установената съдебна практика съдът е изложил собствени мотиви относно наличието на причинна връзка между воденото срещу ищеца незаконното наказателно преследване и настъпилите за него неблагоприятни последици. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване; не се установява и нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Предвид изхода на делото, пред настоящата инстанция, съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв. и с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответника по касация претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната на ищеца безплатна правна помощ в касационното производство в размер 735 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение