Определение № 1122 от 10.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2644/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Р. М. срещу въззивно решение на Софийски градски съд.

Ищецът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, с които са частично уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове по чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземания на ищеца за възстановяване на застрахователно обезщетение, изплатено на трето лице на основание застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена за собствения на ответника автомобил, и за обезщетение за забава в размер на законната лихва.

За да постанови решението си, съдът е приел за установено, че по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ дружеството-ищец е покривало гражданската отговорност на собственика и водачите на управлявания от ответника автомобил. Въз основа на представения протокол за ПТП, ценен в качеството на официален документ, неоспореното заключение на автотехническата експертиза и липсата на спор между страните относно механизма на ПТП, съдът е установил, че поради неправилна преценка по време, разстояние и несъобразена скорост, ответникът като водач на МПС е навлязъл в кръстовище на забраняващ сигнал на светофарната уредба, в резултат на което е настъпило процесното произшествие с произтекли от него повреди по автомобила, управляван от другия участник, както и че ответникът е управлявал с концентрация на алкохол над допустимата норма - 0,5 ‰ съгласно приложимата редакция на чл. 174, ал. 1 ЗДП, установена с техническо средство и в отсъствието на доказателства, при възложена върху ответника доказателствена тежест, за извършено изследване на кръвна проба. Установил е също, че на 11.11.2011 г. ищецът е заплатил на застрахователя по сключената със собственика на увредения при ПТП автомобил имуществена застраховка „Каско“ обезщетение в размер на 16 361,36 лв. Приел е за установено и обстоятелството, че на 16.02.2012 г. страните по настоящото дело са сключили споразумение, с което ответникът признал задължението си към ищеца на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ в размер на 16 403,36 лв. и се задължил да заплати на ищеца тази сума разсрочено, на 55 вноски, платими ежемесечно до 20-то число на месеца, считано от м. февруари 2012 г., с краен срок за погасяване на задължението 20.09.2016 г. По така сключеното споразумение ответникът заплатил общо 3 630 лв., от които 2 400 лв. – през 2012 г., 300 лв. – през 2013 г. и 930 лв. – в периода 14.07.2014 г. – април 2018 г.

Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел от правна страна, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), поради което и при съобразяване на извършеното частично плащане е намерил предявени главен иск за основателен до размер на 12 773,36 лв. Отхвърлил е като неоснователни възраженията на ответника за липса на забава, като е посочил, че със споразумението е уговорено плащане на дълга на части и предвид частичното и забавено изпълнение от страна на ответника и с оглед изтичането на уговорените срокове за плащане ответникът е в забава за процесния период 17.12.2015 г. – 17.12.2018 г. както по отношение на падежиралите неплатени вноски, така и по отношение на целия остатък от дълга след изтичане на крайния срок, поради което покана за плащане не е била необходима. По отношение на оплакването за неправилност на изводите на първата инстанция относно погасителната давност въззивният съд е намерил същото за преклудирано с изтичане на срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• има ли задълженията съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не;

• длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доказателства в тяхната цялост и да формира изводите си след съвкупната им преценка и следва ли да изложи свои собствени мотиви;

• длъжен ли е въззивният съд да установи елементите от фактическия състав на деликта - противоправно поведение, увреждане, причинна връзка между тях и вина на делинквента и размера на претърпените вреди (т. е. дали има влязъл в сила АУАН и изплатено обезщетение, как е определено обезщетението, което се претендира от ищеца);

• дължима ли е лихва за забавено изпълнение от делинквента, от кой начален момент, лихвата за забавено плащане част ли е от обезщетението за причинени имуществени вреди по предявен регресен иск от застрахователя срещу делинквента по чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ (отм.) и по отношение на претенцията за законна лихва по регресния иск важи ли изискването за отправяне на покана до длъжника за плащане, предвид приложимост на чл. 84, ал. 2 ЗЗД или на чл. 84, ал. 3 ЗЗД;

• в конкретния случай приложима ли е по отношение на регресния иск на застрахователя общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, считано от датата на плащане на застрахователното обезщетение, предвид факта, че ответника е направил възражение за погасяване по давност на вземането, предмет на иска.

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Така първите три въпроса с дадената формулировка са относими към всяко исково производство, без да е обоснована значимостта им за настоящото дело чрез посочване кои точно доказателства, факти или доводи на страните въззивният съд не е обсъдил или е обсъдил изолирано едни от други. Четвъртият въпрос няма отношение към правните изводи на въззивния съд, основани върху факта на уговорени точни падежи на отделните плащания с произтичащото от това приложение на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, а не алинеи 2 и 3 на същия текст. Петият въпрос не е обсъждан от въззивния съд с оглед приетата преклузия по чл. 259, ал. 1 вр. чл. 269, изр. 2 ГПК.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ищеца юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

С тези мотиви съдът