Определение № 3262 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4764/2025 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 7770/28.10.2025 година, подадена от П. С. М., против определение № 684/03.10.2025 година на Апелативен съд В., І-ви състав, постановено по ч. гр. д. № 540/2025 година. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд В. е потвърдил първоинстанционното определение № 522/03.07.2025 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 334/2022 година, с което е оставена без уважение подадената от П. С. М. молба с вх. № 5743/17.09.2024 година молба по чл. 64, ал. 2 от ГПК за възстановяване срока за въззивно обжалване на постановеното по същото дело решение № 196/12.07.2024 година. В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото и потвърденото с него първоинстанционно такова да бъдат отменени като се постанови друго, с което подадената от П. С. М. молба с вх. № 5743/17.09.2024 година молба с вх. № 5743/17.09.2024 година за възстановяване на срока за въззивно обжалване на решение № 196/12.07.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 334/2022 година по реда на чл. 64, ал. 2 от ГПК да бъде уважена, като делото се върне на първоинстанционния съд за предприемане на следващите се съдопроизводствени действия по администрирането на жалбата. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване. Ответникът по частната касационна жалба „МБАЛ-Добрич“ АД, [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 8444/25.11.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 684/03.10.2025 година на Апелативен съд В., І-ви състав, постановено по ч. гр. д. № 540/2025 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако това бъде направено жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставянето й без уважени и потвърждаване на оспорваното с нея определение. Третото лице помагач на страната на „МБАЛ-Добрич“ АД, [населено място], а именно „ЗАД Даллбогг живот и здраве“ АД [населено място] не е подало отговор на частната касационна жалба, като не е изразило становище по допустимостта и основателността на същата. П. С. М. е била уведомена за обжалваното определение на 21.10.2025 година, а подадената от нея против същото частна касационна жалба е с вх. № 7770/28.10.2025 година. Поради тона същата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд В. е приел за установено, че първоинстанционното исково производство дело е било образувано по искова молба на П. С. М., подадена на 23.05.2022 година, чрез Адвокатско дружество „Ш. и партньори“, [населено място], представлявано от управляващия съдружник адвокат М. Ш., което било преупълномощило адвокат. В. К. К. от САК. Към исковата молба било представено и пълномощно, дадено от М. на посоченото адвокатско дружество, с което последното било овластено да я представлява пред съда, подавайки искова молба против „МБАЛ-Добрич“ АД, [населено място] и с очертана претенция, включително и да преупълномощава други адвокати с правата по това пълномощно, което било безсрочно. Управляващият съдружник в Адвокатското дружество–адвокат М. Ш. била преупълномощила адв. В. К. с правата по даденото на дружеството пълномощно, с оглед изпълнението на изискването на чл. 71, ал. 1, изр. 2 от ЗАдв. Исковата молба била подписана от адвокат М. Ш. (без преупълномощаване от адвокатското дружество за самата нея) и от адвокат В. К.. В изпълнение на указанията на съда, с молба от 15.06.2022 година процесуалният представител на М. адвокат К. била отправила искане връчването на съобщения и съдебни книжа да се извършва чрез ЕПЕП на посочен от нея електронен адрес. Към молбата било приложено и заявление за достъп до електронни съдебни дела и електронни съобщения в ЕПЕП, в което било потвърдено изявлението, че по делото могат да се получават електронни призовки и съобщения от процесуалния представител на М.. Делото пред първоинстанционния съд било приключило с постановяването на решение № 196/12.07.2024 година, с което предявеният от П. С. М. против „МБАЛ-Добрич“ АД, [населено място] иск за присъждане на обезщетение в размер на 50 000.00 лева за претърпени неимуществени вреди от противоправни действия и бездействия на персонала на болницата за периода 28.05.2017 година до 29.05.2017 година, на основание чл. 49 от ЗЗД, бил отхвърлен като неоснователен. Съобщението за изготвеното решение, заедно с препис от решението били изпратени на 12.07.2024 година до П. С. М. чрез адвокат К. по два начина-чрез ЕПЕП на посочения от нея електронен адрес, на основание чл. 38, ал. 2, т. 1 от ГПК и на хартия–на адреса на кантората в [населено място]. Тъй като съобщението не било изтеглено от адресата в седмодневен срок от неговото изпращане, то била осъществена хипотезата на чл. 41а, ал. 1 от ГПК и съобщението се счита за връчено на 20.07.2024 година. От този момент е започнал да тече и двуседмичният срок за подаване на въззивна жалба от П. С. М.. Междувременно, изпратеното на хартиен носител съобщение, заедно с постановеното по делото решение, били върнати в съда на 06.08.2024 година с удостоверителното изявление на длъжностното лице по призоваването от 29.07.2024 година, че по сведение на секретаря в адвокатската кантора, адвокат К. била в отпуск до 05.09.2024 година. Към съобщението било приложено копие от удостоверение, издадено на 18.07.2024 година от Съвета на САК, в което било удостоверено, че адвокат К. била подала на 17.07.2024 година заявление, с което била уведомила САК, че в периода от 25.07.2024 година до 05.09.2024 година щяла да ползва отпуск и нямало да има възможност да приема призовки и книжа по делата и да изпълнява дадени указания, включително и електронни такива. С молба от 16.09.2024 година адвокат К. като процесуален представител на М. била посочила, че при справка в ЕПЕП на същата дата, била установила, че по делото било постановено решение и след това е било издадено и разпореждане от 03.09.2024 година за издаване на изпълнителен лист в полза на ответника по делото. Поддържало се становището, че не било налице редовно връчено съобщение на П. С. М. за изготвеното по делото решение, поради което следвало да се приеме, че срокът за въззивно обжалване не бил започнал да тече. Отделно от това било изложено, че дори и да се приемело, че било налице редовно връчване, то била налице извинителна причина за пропускане на срока, тъй като за периода от 25.07.2024 година до 05.09.2024 година адвокат К. била ползвала годишен отпуск, а отделно от това–от началото на юли 2024 година адвокат К. имала здравословни проблеми в областта на гърлото и шията, поради което била посетила двукратно специалист УНГ в МБАЛ „Царица Й.-ИСУЛ“ ЕАД [населено място], общопрактикуващ лекар, извършени били параклинични изследвания, включително и ЯМР поради липса на подобрение на състоянието й. Допълнено било, че не бил издаван болничен лист, тъй като по това време адвокат К. била ползвала единствената си отпуска за годината. Поради това се считало, че били налице непредвидени обстоятелства и била налице хипотезата на чл. 64, ал. 2 от ГПК, поради което било направено искане срокът за въззивно обжалване да бъдел възстановен. Към молбата била приложена въззивна жалба на П. С. М. против първоинстанционното решение, както и писмени доказателства, свързани с искането за възстановяване на срока. С окончателно определение № 2329/08.05.2025 година, постановено по ч. гр. д. № 664/2025 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., не било допуснато касационно обжалване на определение № 731/16.12.2024 година, постановено по в. ч. гр. д. № 562/2024 година по описа на Апелативен съд В., като така била потвърдена законосъобразността на постановеното от първоинстанционния съд разпореждане № 678/20.09.2024 година, с което въззивната жалба на М. лира върната, поради подаването й след срока за обжалване. В посочените съдебни актове било прието, че връчването на решението по делото на М. било осъществено в хипотезата на чл. 41а, ал. 1, изр. 2 от ГПК, тъй като съобщението не било изтеглено в седмодневен срок от неговото изпращане и поради това се считало за връчено в първия ден след изтичането на този срок за изтегляне, т. е. на 20.07.2024г. в 00: 00 часа. Освен това в определението на ВКС било посочено, че ползването на отпуск от адвоката не било предвидено като основание за спирането на процесуалните срокове и при пропускането му поради особени непредвидени обстоятелства, можело да се иска неговото възстановяване–чл. 64, ал. 2 от ГПК. Поради връщането на въззивната жалба с влязъл в сила съдебен акт и поради липсата на съобщение за пропускането на срока за въззивно обжалване, следвало да се приеме, че молбата за възстановяване на срока за подаване на въззивната жалба била допустима и подадена в срок. Същата била редовна, тъй като отговаряла на изискванията на чл. 65, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и била била разгледана в открито съдебно заседание–чл. 66, ал. 1, изр. 2 от ГПК. Поради това и определението, с което се бил произнесъл първоинстанционният съд, било валидно и допустимо. Законът допускал възстановяването на срока, когато пропускането му било свързано с извинително за страната или неговия процесуален представител бездействие–когато пропускането му се дължало на особени непредвидени обстоятелства, които страната (представителят) не била могла да преодолее (природни стихии, внезапно тежко заболяване, задържане от органите на полицията и други. подобни). Касаело се за обстоятелства с изключителен и изненадващ характер, които, поради това, че били настъпили в течение на срока, обективно било попречило на страната да предприеме дължимото действие, като същите били непреодолими дори и при проявена добросъвестност и положена грижа за добро водене на процеса. Препятствието трябвало да бъде внезапно, изненадващо и непреодолимо, да не бъдело краткотрайно, а да продължавало през почти целия период на срока и да бъдело единствената причина за пропускането му. Процесуалният представител на страната поддържал, че такова особено непредвидено обстоятелство от една страна представлявал „изненадващият“ подход на съда да извърши връчването на книжата чрез ЕПЕП на посочения по делото електронен адрес, в противовес на установената по делото практика за връчването физически и на хартиен носител в кантората на адвоката, който по същото време бил в отпуск. Връчването на съдебния акт по предвиден в ГПК процесуален способ било надлежно и било произвело съответните правни последици (зачетени при проверка на законосъобразността на разпореждането за връщане на подадената от П. С. М. въззивна жалба). Именно при тази проверка било посоченото от ВКС, че ползването на отпуск от адвоката не било основание за спиране на процесуалните срокове, което означавало, че ползването на отпуск не представлявало и особено непредвидено обстоятелство по смисъла на закона, което да било основание за възстановяване на пропуснат срок. От друга страна, като особено непредвидено обстоятелство се сочело наличието на внезапно заболяване на процесуалния представител на М., до когото бил изпратен препис от съдебния акт, което според твърдението в молбата от 17.09.2024 година, било започнало от началото на юли 2024 година. Видно било от снетата на хартия кореспонденция, проведена чрез безплатно приложение за електронна комуникация (която поради липсата на оспорване от насрещната страна, въззивният съд приемал, че била действително проведена чрез техническо средство на адвокат В. К. и с посочените кореспонденти), че на 17.07.2024 година същата била изпратила на д-р Й., специалист УНГ, проведени предходната година (на 13.07.2023 година) клинични изследвания. На 19.07.2024 година специалистът бил отговорил, че към терапията (два други медикамента „Ialoclean“ и „Goldisept“) щял да бъде прибавен и медикамента „Изопринозин“ при посочена дозировка. На 26.07.2024 година адвокат К. била съобщила на специалиста, че не се подобрявала, „даже била по-зле“, „едва преглъщала“. На същия ден бил проведен преглед от специалиста УНГ д-р Й., която била издала медицинско направление за извършване на клинични изследвания. Резултатите от същите били изготвени на 29.07.2024 година и съобщени от специалиста на адвокат К. чрез изпращането на файлови документи. Коментарът на лекаря бил, че резултатите изглеждат отлично. На въпрос на специалиста как се чувствала адвокат К. била отговорила, че не й било отминало. На 19.08.2024 година последната била споделила на лекаря, че бил минал един месец на прием на „Изопринозин“, но нямало съществена промяна и попитала дали да продължава лечението. Видно било от записванията от електронното здравно досие на адвокат К., че освен проведените на 26.07.2024 година, 29.07.2024 година и на 30.07.2024 година клинично-химични изследвания (всички, предписани от д-р С. А.), на 28.08.2024 година била извършена Магнитно резонансна томография на корем и на шия. За потвърждение на здравословното състояние на адвокат К. към посочения период на 2024 година, било издадено медицинско удостоверение от отделението по УНГ болести на УМБАЛ „Царица Й. ИСУЛ“ ЕАД, [населено място] на 20.06.2025 година, в което било удостоверено, че в лечебното заведение на 17.07.2024 година и на 26.07.2024 година са й били извършени прегледи от д-р Й., специалист УНГ, поради оплаквания за силна болка в гърлото, температура и отпадналост. Определените в удостоверението диагнози били „остър фарингит“ и „остър стоматит“. Указана била назначената терапия чрез посочените по-горе медикаменти. С оглед на така събраните документи, удостоверяващи здравословното състояние на адвокат В. К., извършените медицински прегледи, предприетите клинични и специализирани изследвания и назначена терапия, както и описаните по анамнеза на пациента оплаквания за силна болка в гърлото, температура и отпадналост, следвало да се приеме, че преценени в тяхната съвкупност и при липсата на насрещно доказване и опровергаване, същите надлежно установявали твърдените от молителя факти за влошено здравословно състояние за периода от около средата на юли 2024 година и до 28.08.2024 година (във връзка с това можело да се приеме, че в молбата за възстановяване на срока, подадена на 16.09.2024 година, адвокат К. действително била допуснала грешка, посочвайки начало на заболяването си от началото на юли 2024г., както вече сочела в частната си жалба). От анализа на посочените доказателства следвало да се приеме, че влошаването на здравословното състояние на адвокат К. било започнало около средата на юли 2024 година (в частната жалба се сочело за начало 12.07.2024 година), тъй като от електронната комуникация към 17.07.2024 година ставало ясно, че вече бил проведен разговор между д-р Й. и пациентката, като последната била изпратила резултатите от изследвания, проведени преди една година. Освен това, на 17.07.2024 година бил проведен преглед и предписани два медикамента за локално лечение (нос и гърло), а на 19.07.2024 година било препоръчано включването и на трети медикамент имуномодулатор. Поради липсата на положително повлияване, а и влошаване на субективните оплаквания, на 26.07.2024 година бил проведен нов медицински преглед при специалиста, който вече сам бил назначил необходимите клинично-химични изследвания, резултатите от които били определени от специалиста като „отлични“. Към 19.08.2024 година адвокат В. К. била определила състоянието си като такова „без съществена промяна“. Въззивният съдебен състав намирал, че първоинстанционният съд не бил допуснал процесуално нарушение в производството по чл. 64 от ГПК, оставяйки без уважение искането на М. за допускането до разпит като свидетел на съпруга на адвокат К., чрез които да бъдели установени твърдените в молбата й обстоятелства. Това било така, защото тези обстоятелства били свързани основно с нейното здравословно състояние, което било надлежно и подробно установено чрез представените и коментирани писмени доказателства. Поради това и подновеното в тази насока доказателствено искане пред въззивния съд се явявало неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Това обосновавало и становището на въззивния съд, че не било необходимо частната жалба в настоящото производство да бъдела разгледана в открито съдебно заседание. При така установените факти чрез описания доказателствен материал, въззивният съд намирал, че около 12.07.2024 година била започнала проявата на симптомите на заболяването при адвокат К., които я били мотивирали да се обърне към лекаря-специалист, който й бил предписал медикаменти за локално лечение (без известност на датата на назначението им). Това съвпадало с датата, на която в електронната й поща вече било получено съобщението за изготвеното по делото решение и преписа от същото, което адвокат К. не била отворила в продължение на седем дни. Въпреки изразена болестна симптоматика, адвокат К. на 17.07.2024 година била подала заявление с вх. № 3814 до САК, че ще ползва годишния си отпуск за периода от 25.07.2024 година до 05.09.2024 година. На същата дата бил проведен и преглед в лечебното заведение, като в удостоверението от 20.06.2025 година били отразени оплакванията на пациента–болки в гърлото, температура, отпадналост. Последните предполагали ползването на отпуск поради временна неработоспособност чрез издаването на болничен лист от компетентния медицински орган, а не подаването на заявление за ползването на годишен отпуск до САК. За периода до 19.07.2024 година била провеждана назначената терапия с двата медикамента и на посочената дата бил предписан и медикаментът, представляващ имуномодулатор „Изопринозин“. От 20.07.2024 година бил започнал да тече двуседмичният срок за обжалване на първоинстанционното решение. В този период до 25.07.2024 година били изминали шест календарни дни, четири от които са били работни. На 26.07.2024 година оплакванията на адвокат К. били за влошаване на състоянието й, което провокирало нов медицински преглед и осъществяването на клинични изследвания по издадено направление от лекаря-специалист. Самите изследвания били изпълнени обаче на 29.07.2024 година (така от записванията в електронното досие на пациента и от електронната комуникация със специалиста). Резултатите от клиничните изследвания били определени като „отлични“ и не била променена терапията. На 05.08.2024 година (първият работен ден) бил изтекъл двуседмичният срок за въззивно обжалване. На 19.08.2024 година бил проведен ЯМР, за който в електронното здравно досие на адвокат К. било отразено, че нямало данни относно източника на финансиране (очевидно не било от НЗОК), нито имало данни кой бил специалистът, който бил назначил това изследване, нито пък по делото имало данни за резултатите от това изследване. Поради това въззивният съд приемал, че влошаването на здравословното състояние на адвокат К. за описания период, не представлявало особено непредвидено обстоятелство по смисъла на нормата на чл. 64, ал. 2 от ГПК, тъй като същото не било внезапно възникнало (развивало се било постепенно и с относително еднаква степен на интензивност, при добри резултати от клиничните изследвания, което било обусловило липсата на промяна в терапията, както и при липсата на необходимост от назначаването на стационарно лечение или предписание за домашно-постелен режим). Въззивният съд не отричал адвокат К. да била имала констатираните при прегледите оплаквания за отпадналост, температура и болки в гърлото, но това здравословно състояние не изключвало възможността да бъдели положени необходимите усилия за изпълнение на професионалната дейност, с която същата била натоварена. Във връзка с това било възможно и достатъчно да бъдел уведомен управляващият съдружник на адвокатското дружество, което П. С. М. била упълномощила да защитава правата й, за да бъдела създадена и съответната организация за предприемане на дължимите процесуални действия за подаването на въззивна жалба по делото. Поради това, дори и да се приемело, че били налице особени непредвидени обстоятелства (заболяването с описаната диагноза, назначени изследвания и проведено лечение), то следвало да се приеме, че при полагане на необходимите (а в случая и неотличаващи се с особена сложност) усилия, изисквани от изпълняваната висококвалифицирана професия и за конкретния случай (при наличието на упълномощено адвокатско дружество с повече от един адвокат-съдружник), процесуалният представител на М. бил имал възможност да ги преодолее. Съвсем неотносимо към предмета на производството било релевираното съображение относно особеностите на предмета на исковото производство, възрастта и здравословното състояние на П. С. М., както и процесуалните последици при отхвърляне на искането чрез преграждане на правото на защита на материалните права, поради което въззивният съд не следвало да ги обсъжда. Затова молбата за възстановяване на срока за въззивно обжалване била неоснователна и обжалваното първоинстанционно определение, инкорпориращо идентични правни изводи и резултат, следвало да бъде потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. С. М. е поискала обжалваното въззивно определение на Апелативен съд В. да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите: (1.) Следва ли съдът, когато обсъжда медицински обстоятелства, имащи значение за изхода на делото (включително дали заболяването е настъпило внезапно и е възпрепятствало страната да извърши процесуални действие), да прави самостоятелни медицински изводи без да притежава специални знания, или е длъжен да назначи съдебно-медицинска експертиза, дори и при липса на изрично доказателствено искане, когато това е необходимо за изясняване на фактите по делото? и (2.) Допустимо ли е съдът да приеме, че страната не е доказала временното си разстройство на здравето и неработоспособност (когато страната твърди непредвидено обстоятелство от здравословен произход) ако не е представен болничен лист, при положение че са налице други медицински документи (амбулаторни листове, епикризи, лабораторни резултати и др.), които установяват същите факти и са приети като доказателства по делото?. Посочено е, че първият от двата въпроса е разрешен от състава на Апелативен съд В. в противоречие с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, а вторият освен в противоречие с вече посоченото ТР е разрешен в противоречие с ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 на ОСГК на ВКС и решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., като по този начин се обосновава приложното поле на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Така както са формулирани двата въпроса не могат да обусловят допускането на въззивното определение до касационно обжалване, доколкото не е установено съществуването на противоречие по тях между определението и посочената съдебна практика. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт въззивният съдебен състав е обсъдил всички доказателства отнасящи се до здравословното състояние на адвокат К. в релевантния за спора период, като е приел, че са били налице здравословни проблеми, но същите не са били от такова естество, че да представляват особени непредвидени обстоятелство, по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК, които да са предизвикали пропускането на срока за въззивно обжалване. Във връзка с това съдилищата по същество са разполагали с възможността да допуснат съдебномедицинска експертиза за това какво е било здравословното състояние на адвокат К. към момента на връчване на преписа от подлежащото на обжалване първоинстанционно решение и по време на срока за обжалване на същото, като се отговори и на въпросите от какъв характер и с какъв интензитет са здравословните проблеми, в кой момент са възникнали същите, а също така и каква е била тяхната продължителност. Същевременно такава експертиза не би била задължителна за съдилищата по същество, а по силата на чл. 202 от ГПК трябва да се преценява с оглед на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимосвързаност. При това вещите лица не могат да заместят правните изводи на съда относно това дали здравословните проблеми на страната или нейния представител, заедно с останалите установени по делото обстоятелства сочат на наличието на особени непредвидени обстоятелства, в смисъла в който това понятие е установено в съдебната практика, които по своето естество са непреодолими и са станали причина за пропускането на срока за въззивно обжалване на постановеното по спора първоинстанционно решение. Посочените в първия въпрос обстоятелства, а именно дали заболяването е настъпило внезапно и дали е възпрепятствало страната да извърши процесуални действие, са част от изводите, които да направи съда в горепосочения смисъл след обсъждането на наличната по делото медицинска документация. Затова съдебномедицинска експертиза може да бъде допусната ако по делото липсва медицинска документация за здравословното състояние на страната или на нейния процесуален представител или същата е недостатъчна, но само по себе си недопускането й не обуславя задължителност неправилност на обжалвания съдебен акт. При това втория от въпросите е поставен извън контекста на приетото от въззивния съд. Въззивният съд не е приемал, че по делото не е доказано временното разстройство на здравето и неработоспособност на страната и нейния процесуален представител, поради това, че не е представен болничен лист. Обратното приел е, че през периода, в който е текъл срока за въззивно обжалване на първоинстанционното решение адвокат В. К. е имала здравословни проблеми, но е преценил, че те не са били от такова естество, че да препятстват изпълнението на задълженията и като процесуален представител на М.. Във връзка с това въпросът дали адвокат К. е ползвала болничен, съответно платен годишен отпуск е само един от тези, въз основа на които, въззивният съд е изградил изводите си. При това решаващите изводи на съда са свързани с това, че адвокат В. К. е могла да уведоми останалите съдружници в адвокатското дружество, които да предприемат действия по въззивното обжалване на първоинстанционното решение, при спазване на изискванията на чл. 70, ал. 4 от ЗАдв. Във връзка с това и за случаите когато страната има повече от един процесуален представител е постановено определение № 902/19.12.2014 година по ч. гр. д. № 6879/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., с което обжалваното въззивно определение на Апелативен съд В. не е в противоречие. Предвид на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване на определението на Апелативен съд В. по така посочените по-горе два въпроса. Освен горното с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. С. М. е поискала въззивното определение на Апелативен съд В. да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите: (1.) Нарушава ли се правото на защита на страната по чл. 121 от КРБ и чл. 6 ЕКПЧ, когато съдът отказва събиране на поисканите свидетелски показания, при условие, че същите са допустими и необходими и с тях се цели доказване на наличие на особени и непредвидени препятствия, които не могат да бъдат преодолени, по смисъла на чл. 64 ГПК, довели до пропускане на преклузивен процесуален срок?; (2.) Следва ли съдът при прилагане на процесуалните правила относно уведомяването на страните, да спазва принципите на правната сигурност, легитимното доверие и ефективната съдебна защита, произтичащи от правото на Европейския съюз, и представлява ли нарушение на тези принципи промяната на фактически установения начин на връчване на актове на съда, без доказателства за реално узнаване на акта?; (3.) Съвместимо ли е с принципите на правото на ефективна съдебна защита съдът да не предприеме уведомяване на другия адвокат или на страната, след като е узнал, че процесуалният представител (адвокат К.) е в отпуск и обективно не може да упражнява професионалните си задължения, респективно не може реално да получи съобщението за изготвеното съдебно решение?; (4.) Длъжен ли е съдът, при преценката на молба за възстановяване на срок по чл. 64, ал. 2 ГПК, да отчете уязвимостта както на страната, така и на нейния процесуален представител, когато страната е възрастна и трайно увредена жена, а нейният адвокат е била внезапно възпрепятстван по здравословни причини да извърши процесуалното действие, така че отказът да се възстанови срока да не води до непропорционално ограничаване на правото на защита и достъпа до съд, гарантирани от чл. 56 от Конституцията, чл. 6 ЕКПЧ и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз? и (5.) Следва ли адвокатът да се счита за добросъвестен при упражняване на процесуалните си права, когато е представил удостоверение за ползване на отпуск за определен период от време, и какво е значението на това удостоверение при преценката по чл. 64 ГПК за наличие на уважителни причини за възстановяване на пропуснат срок?. Искането за допускане на касационно обжалване по тези въпроси се мотивира с твърдение за наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Вторият и третият въпрос обаче не могат да послужат като основание за допускане на исканото касационно обжалване, тъй като се отнасят до редовността на връчването на преписа от първоинстанционното решение на страната по делото, от който момент започва да тече срокът за въззивно обжалване на решението. Въпросът за законосъобразността на това връчване е разрешен с обвързваща сила в производството по обжалване на разпореждането за връщане на въззивната жалба и не може да бъде пререшаван. Положителният отговор на тези два въпроса би довел до извод за нередовно връчване, което води до това, че срокът за въззивно обжалване на първоинстанционното решение не е започнал да тече, което ще е в противоречие вече приключилото производство за проверка на правилността на връчването. Във връзка с това са възможни хипотези, при които страната не е могла да узнае своевременно за връчването, въпреки че то е извършено при спазването на законовите разпоредби (така например когато връчването се презумира). В тези случаи от значение е това дали неузнаването на връчването се дължи на особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК или на поведение на страната или нейния представител. При самото връчване съдът може да прибегне до всички допустими от закона способи за това, като първоначалното връчване на съобщения и книжа по един от тези способи не го обвързва и задължава да извършва всички последващи връчвания именно по този способ. Наред с това, когато е налице съответстващо на законовите разпоредби връчване, съдът не е длъжен да предприема действия по последващо такова само поради това, че може да се предполага, че страната не може или няма да узнае своевременно за първото. Петият от така поставените въпроси не е конкретно формулиран с оглед изводите на състава на Апелативен съд В. и не предполага конкретен отговор, доколкото кога адвокатът е добросъвестен и какво е значението на удостоверението за ползване на отпуск е в зависимост от установените по делото факти, които са различни във всеки отделен случай. Затова за да отговори на въпроса касационният съд би трябвало да навлезе в проверка на правилността на въззивното определение, което е недопустимо на този етап от производството. Такава проверка за правилност се налага и при първия от поставените въпроси, доколкото той почива на презумпцията, че исканите свидетелски показания са допустими и относими към спора. В случая съдът е посочил, че искания свидетел не трябва да бъде допускан, макар и да е допустим, тъй като обстоятелствата, за които се иска са установени от представените писмени доказателства, поради което с така поставения въпрос се цели проверка на правилността на обжалваното определение във фазата на допускане на касационното обжалване. Четвъртият от поставените въпроси също не обуславя допускането на въззивното определение на Апелативен съд В., доколкото при него съдът би следвало да отговори дали при преценката в производството по възстановяване на срока по чл. 64, ал. 2 от ГПК съдът следва да преценявани включвани и допълнителни обстоятелства, извън посочените в разпоредбата, което е недопустимо. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното определение на Апелативен съд В. да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение, а това важи и за определението, представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от П. С. М. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Апелативен съд В.. С оглед на всичко гореизложено не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 684/03.10.2025 година на Апелативен съд В., І-ви състав, постановено по ч. гр. д. № 540/2025 година по подадената против него от П. С. М. частна касационна жалба с вх. № 7770/28.10.2025 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение