Определение № 1956 от 11.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1714/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на адв. З. Х. - синдик на „Консорциум Реми Груп“ АД (н.) със седалище в [населено място], и „Консорциум Реми Груп“ АД (н.) - чрез адв. А. Х., упълномощен от управителя на дружеството Р. И. Х., срещу решение № 167 от 16.05.2023 г., постановено по в. т. д. № 105/2023 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото решение е потвърдено решение № 260067 от 21.10.2022 г. по т. д. № 1293/2019 г. на Окръжен съд - Варна, с което по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск, квалифициран с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ, при участие на синдика на „Консорциум Реми Груп“ АД (н.), е признато за установено, че „Консорциум Реми Груп“ АД (н.) дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата 340 000 евро - част от вземане с общ размер 1 525 768.42 евро, представляващо изискуема главница по договор за банков револвиращ кредит № 270/05205/020031 от 22.08.2008 г., сключен между „Консорциум Реми Груп“ АД и „УниКредит Булбанк“ АД, изменен в периода от 16.10.2008 г. до 31.08.2015 г. с 12 бр. анекси, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия от 15.10.2018 г., ведно със законната лихва от 13.05.2019 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 7146/2019 г. на Районен съд - Варна. В касационната жалба, подадена от синдика на „Консорциум Реми Груп“ АД (н.), се поддържат оплаквания за недопустимост, а в условията на евентуалност - за неправилност, на обжалваното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи, че в сроковете по чл.685 ТЗ и чл.688, ал.1 ТЗ кредиторът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е предявил в откритото производство по несъстоятелност на „Консорциум Реми Груп“ АД вземания към дружеството - длъжник, произтичащи от сключения с „УниКредит Булбанк“ АД договор за револвиращ кредит, в общ размер на 2 460 205.48 лв., от които 1 849 244.66 лв. - главница, 304 014.38 лв. договорна лихва до датата на сключване на договора за цесия - 15.10.2018 г., 290 228.67 лв. - законна лихва върху главницата за периода от 15.10.2018 г. до 08.10.2020 г., и 16 717.77 лв. - разноски, като вземанията са приети в пълния предявен размер и съответно включени в списъка на приетите вземания, обявен в ТРРЮЛНЦ под № 20201111122616; С определение от 29.01.2021 г. по т. д. № 127/2020 г. на Окръжен съд - Варна съдът по несъстоятелност одобрил изготвения от синдика списък на приетите вземания, като изключил от него вземането за договорни лихви в размер на 304 014.38 лв.; Съгласно чл.739, ал.1 ТЗ, непредявените и неупражнени в производството по несъстоятелност вземания/права се погасяват, поради което в случай, че вземането за изискуема главница по договора за револвиращ кредит, възникнало до датата на откриване на производството по несъстоятелност, действително е в твърдения в исковото производство размер от 1 525 768.42 евро, кредиторът е следвало да го предяви в производството по несъстоятелност в този размер, а не в размера от 1 849 244.66 лв. Пропускът на въззивния съд да съобрази посочените обстоятелства, респ. несъответствието между размера на предявеното в производството по несъстоятелност вземане и размера на вземането, предмет на установяване в производството по чл.422, ал.1 ГПК, е релевиран като основание за неправилност на решението. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК синдикът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК - вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо по изложените в жалбата съображения, и с основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на решението, обусловена от несъобразяване на законовите последици от непредявяване в пълен размер на твърдяното парично вземане в производството по несъстоятелност на дружеството - длъжник. Без да формулира конкретни въпроси по см. на чл.280, ал.1 ГПК, синдикът е заявил искане за допускане на касационно обжалване и на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационната жалба на „Консорциум Реми Груп“ АД (н.) съдържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Дружеството - касатор твърди, че при постановяване на решението въззивният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по своевременно направеното оспорване на дълга във връзка със сключения между страните по договора за кредит анекс № 4, по оспорването на анекси от № 6 до № 12 включително и по възраженията за нищожност на действали до датата на сключване на анекс № 4 клаузи в договора за кредит; че съдът е направил необосновани и незаконосъобразни изводи за неоснователност на възраженията за нищожност на клаузите за неустойка, за възнаградителна лихва и за такси; че в резултат на неправилните изводи за действителност на клаузите за възнаградителни лихви, такси и неустойка съдът неправилно е приел за неоснователно възражението за прихващане с насрещно вземане на дружеството, произтичащо от платени без основание суми по договора. С жалбата на „Консорциум Реми Груп“ АД (н.) е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касатора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика в Постановление №1/1953 г. на Пленума на ВС, в Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по тълк. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т.19, и в постановени по реда на чл.290 ГПК (редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) решения на ВКС, посочени в изложението, по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос „Задължен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора като обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими доказателства в тяхната взаимна връзка, установените факти и обстоятелства, както и въведените от страните доводи и възражения“, и в противоречие с принципното разрешение, дадено в мотивите към т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, по материалноправния въпрос „за автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и ограничението й от разпоредбата на чл.9 ЗЗД“. В изложението е направено и искане касационната инстанция да извърши служебно проверка за вероятна недопустимост на обжалваното решение, предвид настъпили в хода на производството по чл.422, ал.1 ГПК обстоятелства от значение за неговото развитие и за конституирането на синдика като страна в процеса. В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори на двете касационни жалби от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД - чрез процесуален представител юрисконсулт. В отговорите е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол поради отсъствие на заявените основания за достъп до касационно обжалване и за неоснователност на касационните жалби, като е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Варна е съобразил, че производството по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на вземане на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД към „Консорциум Реми Груп“ АД в размер на 340 000 евро - част от изискуема главница с общ размер 1 525 768.42 евро по договор за револвиращ банков кредит от 22.08.2008 г. с анекси към него, сключен между „Консорциум Реми Груп“ АД и „УниКредит Булбанк“ АД, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, е образувано преди откриване на производство по несъстоятелност на дружеството - длъжник с решение № 260240/18.09.2020 г. по т. д. № 127/2020 г. на Окръжен съд - Варна. С откриване на производството по несъстоятелност исковото производство е спряно на основание чл.637, ал.1 ТЗ и впоследствие е възобновено от първоинстанционния съд, като е продължило с участието на синдика на „Консорциум Реми Груп“ АД. Възобновяването е постановено, след като съдът е констатирал, че длъжникът е оспорил по предвидения за това ред приетото в производството по несъстоятелност и включено в списъка на приетите вземания по чл.685, ал.1 ТЗ вземане на кредитора „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, произтичащо от договора за кредит и придобито с договор за цесия от 15.10.2018 г., за сумите 1 849 244.66 лв. - главница, 304 014.38 лв. - договорна лихва до датата на сключване на договора за цесия - 15.10.2018 г., 290 228.67 лв. - законна лихва върху главницата за периода от 15.10.2018 г. до 08.10.2020 г., и 16 717.77 лв. - разноски, и че възражението срещу списъка в частта относно главницата не е уважено от съда по несъстоятелност. Предвид оспорването на вземането за главница и изхода на производството по чл.692, ал.3 ТЗ, въззивният съд е направил извод, че решението на първоинстанционния съд, с което е разгледан установителният иск на кредитора с оспорено вземане, е процесуално допустимо и че оплакванията на синдика на „Консорциум Реми Груп“ АД (н.) за неправилно възобновяване на производството по чл.422, ал.1 ГПК поради приемането на вземането в производството по несъстоятелност, е неоснователно. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че с договора за револвиращ кредит от 22.08.2013 г. „УниКредит Булбанк“ АД е предоставило на „Консорциум Реми Груп“ АД револвиращ кредит до размер на 2 000 000 евро с краен срок за погасяване 20.07.2013 г. В чл.4.1 на договора е уговорена възнаградителна лихва с годишен размер, формиран от сбора на едноседмичния EURIBOR и надбавка 2.5 %, равняващ се на 6.886 % към датата на сключване на договора. В чл.4.2 е уговорен годишен лихвен процент върху просрочена главница в размер на сбора от редовната лихва и надбавка 5 %, а в чл.4.3 - наказателен лихвен процент при просрочие на главница и/или лихва в размер на 2 %. Страните са постигнали съгласие - чл.11.2, при неиздължаване на главница и/или лихва за срока на забавата да се прилага всяко едно от следните условия: Редовният дълг по главницата да се олихвява с лихвен процент по чл.4.1; Просрочената част от главницата да се олихвява с лихвен процент по чл.4.2; Целият дълг по главницата (редовна и просрочена) да се олихвява с наказателен лихвен процент по чл.4.3. В периода 16.10.2008 г. - 31.08.2015 г. страните са сключили анекси от № 1 до № 12, с които са предоговорили част от условията по кредита, включително сроковете за погасяване на главницата и на лихвите. С договор за цесия от 15.10.2015 г. кредиторът „УниКредит Булбанк“ АД е прехвърлил на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД пакет от вземания, описани в приложение към договора, сред които и вземанията към „Консорциум Реми Груп“ АД по договора за револвиращ кредит с размер на 1 525 768.42 евро - главница, 242 186.24 евро - лихви, и 4 234.99 евро - разходи. Цесията е съобщена на длъжника по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД от „УниКредит Булбанк“ АД на 16.11.2018 г. и въззивният съд е приел, че от този момент тя е произвела действие за длъжника. Възражението на ответника - длъжник за нищожност на договора за цесия е преценено от въззивния съд като неоснователно, като е изложен мотив, че заплащането на цесионната цена не освобождава длъжника и погасява единствено задължението на цесионера към цедента. Във връзка с възраженията на дружеството - длъжник срещу съществуването на прехвърлените с договора за цесия вземания въззивният съд е обсъдил заключението на назначената в първоинстанционното производство счетоводна експертиза и въз основа на него е приел за установени следните обстоятелства: Целият отпуснат кредит в размер на 2 000 000 евро е усвоен от длъжника в периода 28.08.2008 г. - 31.03.2009 г., като общият размер на извършените погашения е 1 357 823.83 евро. На 03.08.2016 г. длъжникът е превел 120 000 евро, която сума е отнесена за погасяване на вноска за главница, след което е преустановил плащанията по кредита. В хода на образувани изпълнителни дела в полза на кредитора е разпределена сума от 763 130.19 евро. След приспадане на извършените доброволни плащания е останала непогасена главница в размер на 1 522 301.88 евро. Начисляваната от банката възнаградителна лихва е съобразена изцяло с уговорките между страните в договора за кредит и анексите към него, без да е прилагано едностранно увеличение на годишния лихвен процент, освен промените в котировката на борсовия индекс EURIBOR. Заплатените от длъжника такси (комисионна) за управление на кредита са в размер, по-нисък от дължимия според договора, а всички други разходи са съобразени с тарифите на банката, приети от длъжника. Съобразявайки уговорките в договора за кредит със съответните анекси и констатациите в заключението на съдебносчетоводната експертиза, въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията на ответника - длъжник за нищожност на договорните клаузи за възнаградителна лихва, неустойки и такси. Относно възнаградителната лихва съдът е отбелязал, че през целия срок на действие на договора лихвата не е променяна едностранно от банката, а се е повлиявала единствено от котировката на публично известния борсов индекс EURIBOR. Нищожността на клаузата за неустойка по чл.4.3 е отречена от съда по съображения, че чрез уговарянето й страните са постигнали съгласие за начина, по който да се гарантира изпълнението на задълженията на кредитополучателя за заплащане на погасителните вноски, да се осигури обезщетяване на кредитора за евентуалните вреди от неизпълнението и да се санкционира неизправния кредитополучател чрез заплащане на допълнителна парична сума в полза на изправния кредитор. Съдът е отбелязал, че фиксираният размер на неустойката от 2 % не накърнява добрите нрави и принципа на справедливост, тъй като сключването на договора предполага намерение на страните да го изпълняват точно, а в случая единствената причина за увеличаване размера на натрупаните задължения е продължителното виновно неизпълнение от страна на кредитополучателя на задължението да заплаща дължимите погасителни вноски по кредита. Според съжденията на съда, размерът на неустойката към датата на сключване на договора е определяем и предвидим, тъй като е уговорен във фиксиран процент, като дори да се кумулира фиксираната лихва по чл.4.3 от договора с мораторната лихва по чл.4.2, получените 13.886 % не надхвърлят три пъти законната лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ плюс 10 %. Предвид изложеното и като е приел, че уговорената неустойка изпълнява присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, и не накърнява добрите нрави, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че клаузата за неустойка не е нищожна. По отношение на клаузите за заплащане на такси и разноски съдът е изложил съображения, че няма основание те да се приемат за нищожни, доколкото тарифите на банката, към които препращат, са публично известни за кредитополучателя и няма изискване да му бъдат връчвани. Във връзка с възражението за нищожност на клаузата на чл.7.3 от анекс № 4 съдът е изразил становище, че тя не предвижда начисляване на лихва върху лихва, както е поддържал ответникът, а съдържа действителна уговорка за възлагане в тежест на длъжника на еднократна погасителна вноска за натрупани през гратисния 12-месечен период лихви върху редовен дълг, като от доказателствата по делото не се установява банката да е прилагала анатоцизъм по време на действие на договора за кредит. В зависимост от произнасянето по възраженията за нищожност на оспорените договорни клаузи въззивният съд е счел за неоснователно и противопоставеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане с насрещни вземания, произтичащи според твърденията на ответника от недължими плащания, извършени на основание сочените за нищожни клаузи. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. Становището на настоящия състав на ВКС по поддържаните от синдика на „Консорциум Реми Груп“ АД (н.) основания за допускане на касационно обжалване е следното: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК синдикът е обосновал приложното поле на касационното обжалване на първо място с основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, излагайки доводи за вероятна недопустимост на постановеното от въззивния съд решение. След преценка на доводите и на данните по делото съставът на ВКС намира, че не може да се направи обосновано предположение за недопустимост на въззивното решение, налагащо извършване на проверка за допустимост по реда на чл.290 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по надлежно предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на парично вземане, предмет на издадена въз основа на заявление по чл.417 ГПК заповед за изпълнение. Според индивидуализацията, съдържаща се в заповедта за изпълнение и в исковата молба, вземането е с размер 340 000 евро и представлява част от вземане за изискуема главница по договор за банков револвиращ кредит от 22.08.2008 г., сключен между „УниКредит Булбанк“ АД и „Консорциум Реми Груп“ АД, с общ размер 1 525 768.42 евро. В хода на разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК е постановено решение за откриване на производство по несъстоятелност на „Консорциум Реми Груп“ АД и в съответствие с разпоредбата на чл.637, ал.1 ТЗ исковото производство е спряно. В срока по чл.685, ал.1 ТЗ ищецът в производството по чл.422, ал.1 ГПК „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е предявил в производството по несъстоятелност възникнали от договора за револвиращ кредит вземания към длъжника, които са му прехвърлени от първоначалния кредитор „УниКредит Булбанк“ АД с договор за цесия от 15.10.2018 г., включващи изискуема главница по договора в размер на 1 849 244.66 лв. и акцесорни вземания за лихви и такси. Вземанията са приети от синдика в размера, за който са предявени, но са оспорени изцяло от длъжника с възражение в срока по чл.690, ал.1 ТЗ. След разглеждане на възражението съдът е изключил от списъка на приетите вземания акцесорното вземане за договорни лихви в размер на 304 014.38 лв., изменил е определената от синдика поредност на удовлетворяване на вземането за законни лихви и е оставил без уважение възражението на длъжника в останалата част, вкл. срещу включването в списъка на вземането за главница по договора за кредит в размер на 1 849 244.66 лв. При така осъществилите се обстоятелства в процедурата по предявяване на вземания в откритото производство по несъстоятелност първоинстанционният съд, пред който е било висящо производството по чл.422, ал.1 ГПК, е приложил разпоредбата на чл.637, ал.3, т.2 ТЗ и е възобновил исковото производство, конституирал е служебно като страна синдика на „Консорциум Реми Груп“ АД и е продължил разглеждането на спора за съществуване на вземането за част от главницата по договора за кредит. Предприетото от длъжника оспорване на вземането с възражение по чл.690 ТЗ, което не е уважено от съда по несъстоятелност, придава на вземането характер на спорно и по аргумент от чл.693 ТЗ предполага установяване на неговото съществуване със сила на пресъдено нещо във вече висящото производство по чл.422, ал.1 ГПК (вместо в самостоятелно производство по чл.694, ал.1 ТЗ). Поради това възобновяването на исковото производство и продължаването му с участие на синдика с цел постановяване на решение с последиците по чл.637, ал.4 ТЗ, не е довело до недопустимост на решенията на инстанциите по същество, с които е разгледан искът по чл.422, ал.1 ГПК. Доводите на касатора за несъответствие между размера на предявеното в производството по несъстоятелност вземане и вземането, предмет на установяване в производството по чл.422, ал.1 ГПК, не насочват към вероятност въззивното решение да е недопустимо. Предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК е само част от вземането за изискуема главница по договора за револвиращ кредит, за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на подаденото от кредитора заявление по чл.417 ГПК - 340 000 евро. Въпреки, че в заявлението и в последващата искова молба кредиторът е посочил общ размер на вземането за главница 1 525 768.42 евро, предмет на производството по чл.422, ал.1 ГПК е само предявената за съдебна защита част от вземането, не и разликата до пълния твърдян размер на вземането - аргумент от Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, е в по-малък размер от предявения в производството по несъстоятелност размер на вземането за изискуема главница - 1 849 244.66 лв., поради което обосноваването на недопустимост на иска с разпоредбата на чл.739, ал.1 ТЗ е неуместно. Приложението на чл.739, ал.1 ТЗ би могло да се обсъжда при евентуален спор за съществуване на вземането на кредитора за разликата над сумата 1 849 244.66 лв., която не е предмет на производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение. По изложените съображения решението на Апелативен съд - Варна не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Касаторът - синдик е обвързал искането си за допускане на касационно обжалване и с основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК е обоснована със същите доводи, с които е аргументирана тезата на касатора за вероятна недопустимост на решението. Настоящият състав на ВКС намира, че поддържаните доводи не водят до извод за очевидна неправилност на обжалваното решение. Въз основа на мотивите към решението не се констатира нито явна необоснованост на изводите на въззивния съд за липса на процесуални пречки за възобновяване на производството по чл.422, ал.1 ГПК и за разглеждане на предявения в това производство иск, нито видимо тежки нарушения на материалния и процесуалния закон при разглеждане и разрешаване на правния спор. Предвид изложеното и като се имат предвид относимите съображения във връзка с основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Синдикът на „Консорциум Реми Груп“ АД се е позовал бланкетно и на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но по повод на тях не е посочил конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е развил оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при преценката на фактите и доказателствата по делото и при формиране на решаващите правни изводи за допустимост на иска по чл.422, ал.1 ГПК, респ. за неговата основателност. Съдържанието на изложението предполага служебно извеждане на въпроса по чл.280, ал.1 ГПК от касационната инстанция, което е недопустимо съгласно изричните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според цитираното тълкувателно решение, непосочването на правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не се допусне до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора „Консорциум Реми Груп“ АД (н.): Дружеството - касатор е обосновало приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулирано и искане за извършване на служебна проверка за вероятна недопустимост на обжалваното решение с оглед настъпил след възобновяване на производството по чл.422, ал.1 ГПК факт - постановяване на решение № 99/19.07.2022 г. по т. д. № 2395/2021 г. на ВКС, І т. о., с което е отменено решение по т. д. № 588/2020 г. на Апелативен съд - Варна, потвърждаващо решението по т. д. № 127/2020 г. на Окръжен съд - Варна за откриване на производство по несъстоятелност на „Консорциум Реми Груп“ АД, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изпълнение на задължението да следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК съставът на ВКС извърши необходимата проверка, при която установи, че след отмяната на решението по в. т. д. № 588/2020 г. на Апелативен съд - Варна е проведено повторно въззивно производство, приключило с постановяване на решение № 285/17.10.2023 г. по в. т. д. № 555/2022 г. С посоченото решение е потвърдено решението по т. д. № 127/2020 г. на Окръжен съд - Варна за откриване на производство по несъстоятелност на „Консорциум Реми Груп“ АД (н.). Според предоставената от Апелативен съд - Варна информация, решение № 285/17.10.2023 г. не е обжалвано и е влязло в сила на 09.11.2023 г. При така установените обстоятелства няма основание обжалваното в настоящото производство решение да се преценява като вероятно недопустимо с оглед твърдението на касатора за настъпили процесуални пречки за разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК и за участие на синдика на „Консорциум Реми Груп“ АД (н.) като страна в исковото производство. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия формулиран в изложението въпрос - за задължението на въззивния съд да направи своите фактически и правни изводи по спора след обсъждане в съвкупност на относимите доказателства, на установените въз основа на тях факти и на всички доводи на страните. Въпросът е значим за делото и условно отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, но противно на твърденията на касатора, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението задължителна практика на ВС и ВКС. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в съвкупност доказателствата, относими към изведените като спорни във въззивното производство факти, и е извел собствени фактически констатации, съвпадащи с тези на първоинстанционния съд. При постановяване на решението съдът е обсъдил всички доводи и възражения във въззивната жалба на „Консорциум Реми Груп“ АД, като е изложил подробни правни съображения защо приема за съществуващо вземането на кредитора за изискуема главница по договора за кредит до размера, заявен в заповедното производство и предмет на установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК, както и защо намира за неоснователни възраженията на жалбоподателя - длъжник за нищожност на клаузи в договора за кредит, съдържащи уговорки за заплащане на възнаградителни лихви и на наказателни лихви (неустойка). Позовавайки се на заключението на съдебносчетоводната експертиза, въззивният съд е формирал извод за наличие на непогасен и изискуем остатък от главницата по кредита към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, като по този начин е отговорил и на възражението на касатора за нищожност на сключения преди датата на заявлението договор за цесия, обусловена от несъществуване на прехвърленото вземане. Въззивният съд се е произнесъл и по възражението за нищожност на договорните клаузи за такси (комисионни) за управление на кредита, като е приел същото за неоснователно не само по причина, че заплатените от кредитополучателя такси са в по-малък размер от уговорения в договора. За да отрече нищожността на съответните клаузи, съдът се е мотивирал и с обстоятелството, че тарифите на банката, с които е определян размерът на таксите, са оповестявани публично и във всеки момент длъжникът е имал яснота в какъв размер дължи такси, с чието заплащане се е съгласил предварително. С оглед мотивите на въззивния съд, не може да се приеме, че въззивното решение е постановено в отклонение от цитираната в изложението задължителна съдебна практика и няма основание да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обсъждания процесуалноправен въпрос. Вторият въпрос, за който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е хипотетичен и не може да се квалифицира като правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От аргументите, с които касаторът е обосновал значението на въпроса за изхода на делото, е видно, че въпросът е насочен към оспорване на правилността на изводите на въззивния съд, че клаузата на чл.4.1, с която страните по договора за кредит са уговорили начина на формиране на дължимата по договора възнаградителна лихва, и клаузата на чл.4.3, с която е уговорено заплащане на наказателна лихва (неустойка) при просрочие на задължения по кредита, не са нищожни. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са обосновани и законосъобразни, а тъй като поставеният въпрос е от значение за правилността на обжалваното решение, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Следва да се отбележи и това, че съображенията, с които въззивният съд е мотивирал неоснователността на възражението за нищожност на клаузата за неустойка, не противоречат на указанията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС относно критериите, според които следва да се преценява дали уговорената неустойка по договор с характер на търговска сделка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Поради това, дори да се приеме, че зададеният от касатора въпрос отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, отсъствието на релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие при разрешаването му със задължителната практика на ВКС изключва възможността за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и по повод искането на касатора „Консорциум Реми Груп“ АД (н.). По отговорността за разноски и за държавна такса в производството по чл.288 ГПК: Поради недопускане на касационното обжалване касаторът „Консорциум Реми Груп“ АД (н.) следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 300 лв. - юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК, а в полза на бюджета на съдебната власт - сумата 30 лв., представляваща държавна такса по чл.18, ал.2, т.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, която не е събрана предварително съгласно чл.694, ал.7 ТЗ. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,