Определение № 1205 от 10.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 103/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „АТМ БЪЛГАРИЯ“ ООД чрез процесуалния му пълномощник – адв. Г. Г., срещу решение № 77/27.09.2023г. по в.т.д. №141/2023г. на Апелативен съд – Бургас, с което след отмяна на решение № 12 от 30.03.2023 г. по т.д. № 26/2022г. на ОС – Ямбол, касаторът е осъден да заплати на “ГЕЯ – ДЕК” ЕООД сумата 50 000 лв., по частичен иск, представляваща част от платената авансово цена за два броя вятърни генератори AN BONUS 600/41, първо стартиране 1995г., по прекратен договор от 01.11.2007 г., заедно със законната лихва от 07.03.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че решението е недопустимо, тъй като същият правен спор е разгледан и разрешен с влязло в сила решение №21/24.06.2015г. по т.д. №68/2014г. на Ямболски ОС и е налице визираната в чл. 299, ал.1 ГПК отрицателна процесуална пречка. Поддържа, че изводът на АС – Бургас, че от разменената през 2020г. между страните кореспонденция се установявало съгласие на страните относно прекратяване на договора към момента на предявяване на иска, произтича от неправилно тълкуване на волята им, в противоречие с чл. 20 ЗЗД. Поддържа, че новата изпратена нотариална покана от 15.07.2020г. не може да санира възможността за предявяване на същия иск, тъй като няма промяна в договорното правоотношение и „Гея Дек“ ЕООД продължава да е неизправна страна по договора и да дължи остатък от сумата в размер на 296 000 евро. Сочи по подробно изложените доводи, че той е сключил договор с третото лице – „GE BE PRO“ МВН – Германия и е изпълнил задълженията си, като демонтажът на двата генератора е извършен още през 2009г. и е изразил готовност за изпращането им в България, но след плащане на остатъка от сумата, както било договорено. Касаторът поддържа и че незаконосъобразно съдът е приел, че не била изтекла погасителната давност, тъй като първата покана, с която е искано връщане на авансово платената сума е изпратена на 26.10.2010г., връчена на 02.11.2010г., и петгодишният давностен срок е изтекъл на 02.11.2015г. Сочи, че съгласно чл. 116, б. “б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иска, но само ако бъде уважен, а когато не е уважен, давността не се смята за прекъсната. Предвид горното воденият предходен процес не оказва влияние върху давността, тъй като искът е отхвърлен. С оглед на това неправилно АС – Бургас е приел, че давността е започнала да тече от датата на новата покана – 27.07.2020г., а не от 02.11.2010г. Касаторът поддържа и че не е налице фактическия състав на неоснователното обогатяване противно на приетото от въззивния съд. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, обезсилването или евентуално отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение и по следните въпроси, за които поддържа едновременно предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК:

1. „Допускат ли принципите на правна стабилност и на върховенство на закона във връзка с чл. 6, пар.1 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи, преодоляване на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, с което е установено, че не е налице разваляне на търговски договор, тъй като страната претендираща връщане на даденото при отпаднало основание е неизправна/, само поради последващо изявление на изправната страна, че продължава да не възнамерява да изпълни договора заради продължаващата неизправност на другата страна по този договор?“

2. „Основание ли е за самоотвод на въззивния състав съгласно чл. 22, ал.1, т.5 от ГПК обстоятелството, че той се е произнесъл по съществена част от същината на правния спор / налице ли е идентичност на новопредявените искове, свързани с твърдения за прекратяване на търговски договор, сключен между спорещите страни и исковете, предмет на приключило с влязло в сила решение съдебно производство/, с определение за отмяна на определение на първоинстанционния съд, с което новопредявените искове са прекратени поради недопустимото им повторно предявяване?“

3. „Какви са пределите на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, съгласно която разпоредба, който е получил нещо на отпаднало основание е длъжен да го върне, по предявен иск на също основание? Налице ли е недопустимост на оспорения съдебен акт, след като със СПН предходен съд е разгледал същия спор, между същите страни, на същото основание и за същото вземане?“

4. „Налице ли е процесуалната пречка по чл. 126 ГПК за допустимост на частичния иск, когато между същите страни, на същото основание и за същото вземане е предявен иск, който по по-ранно заведеното дело е отхвърлен с влязло в сила решение като неоснователен?“

5. „Ищецът по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за връщане на получено на отпаднало основание освобождава ли се от отговорност на основание чл. 83 от ЗЗД поради виновното неизпълнение на договорните задължения от самия него?“

6. „Допустимо ли е прилагане на института на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал.1 ЗЗД при липса на обогатяване на ответника с претендираната сума за сметка на обедняването на ищеца?“

7. „Следва ли да има причинно-следствена връзка, за да има неоснователно обогатяване, след като претендираната сума е преведена на трето лице в изпълнение на договор, като неизпълнението /неплащането на дължимите суми по поръчката е изцяло по вина на „ГЕЯ ДЕК“ ЕООД?“

8. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 302 ТЗ в процесния случай, с оглед обема на ангажираност на търговеца „ГЕЯ ДЕК“ ЕООД при виновно неизпълнение на поето договорно задължение?“

9. „При какви материалноправни основания договорът, сключен между страните може да бъде прекратен едностранно от „ГЕЯ ДЕК“ ЕООД, след като страните не са предвидили процедурни материалноправни правила и липса на съгласие за такова прекратяване, и ако е налице такова, от кога се счита същият за прекратен, какви са последиците от прекратяване на договора, има ли ретроактивно действие прекратения договор досежно извършени престации за изпълнението му, приложим ли е института за неоснователното обогатяване при едностранно прекратен, а не развален договор?“

10. „Налице ли е погасителна давност на вземането на „ГЕЯ ДЕК“ ЕООД при условията на чл. 114, ал.1 от ЗЗД, от кога започва да тече давността, след като дружеството чрез изпратената нотариална покана от 26.10.2010г., връчена на 02.11.20210г. претендира връщане на авансово заплатената сума от 156 466,40 лв. в срок от седем дни от получаването и след изявление, че прекратява договора?“

Ответникът по касационната жалба – „ГЕЯ ДЕК“ ЕООД е подал отговор на касационната жалба от 10.01.2024г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. М. Х., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението. Претендира и разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че е безспорно установено, че между страните е сключен договор от 01.11.2007г., по силата на който ответникът „АТМ БЪЛГАРИЯ“ ООД се задължил да закупи, достави, прехвърли собствеността на ищеца, монтира, приведе в действие и поддържа общо шест броя вятърни генератори, между които 2 броя AN BONUS 600/41. Няма спор, че ищецът-възложител „ГЕЯ ДЕК“ ЕООД е платил авансово през 2008 г. сумата 156 255,75 лв. без ДДС за два от тях, като съгласно уговореното в договора общата цена за шестте агрегата в размер на 824 000 евро без ДДС, следва да се изплаща на вноски, като цялата сума - да се изплати не по-късно от три седмици от демонтажа на ветрогенераторите, който е извършен в началото на 2009г. Видно от разменената между страните кореспонденция ищецът е следвало да изплати остатъкът от цената за последните два генератора в срок до 08.06.2009 г., като е безспорно че и към момента не е платен.

Въззивният съд е приел, че на 26.10.2010г. ищецът изпратил до ответника нотариална покана, с която поискал връщане на сумата, платена за двата недоставени генератора. На 10.10.2014 г. предявил претенцията си по съдебен ред, като било образувано т.д. № 68/2014 г. на ЯОС за връщане на сумата 156 466,40 лв. като платена на отпаднало основание – договор от 01.11.2007 г., развален с нотариалната покана от 26.10.2010 г. С влязлото в сила решение по т.д. № 68/2014 г. на ЯОС искът е бил отхвърлен, тъй като е прието, че договорът не е развален с мотиви, че ищецът е неизправна страна по същия. Решението на ЯОС е влязло в сила на 01.11.2016г.

Апелативният съд е приел, че на 15.07.2020 г. ищецът е изпратил до ответника нова нотариална покана, връчена му на 21.07.2020 г., с която поискал в двуседмичен срок ответникът да представи писмени доказателства за готовността и възможността да изпълни задълженията си по договора за доставка на два броя вятърни генератори AN BONUS 600/41 и в срок до 10.09.2020 г. да ги достави, прехвърли собствеността, монтира и приведе в действие. Ответникът отговорил, че ищецът-възложител се е отказал от договора и е изцяло нередовна страна по него.

Въззивният съд е приел, че претенцията се основава на факти и обстоятелства, настъпили след приключването на устните състезания по предното дело – изпратена нова покана за изпълнение от 15.07.2020 г. и отказ да се изпълни, с оглед на което възражението по чл. 299 ГПК е неоснователно. АС - Бургас е приел, че от разменената между страните през месец юли 2020 г. кореспонденция (покана за реално изпълнение, отправена от ищеца -възложител до ответника-изпълнител, и отговорът/ било видно, че ответникът счита облигационната връзка между страните за прекратена и че няма намерение да изпълнява договора, поради което с предявяването през 2022 г. на иска за връщане на даденото по договора възложителят е обективирал приемане на становището на ответника, че договорът е прекратен, собствена воля за прекратяване на облигационната връзка между страните и желание за реституция на престираното. С оглед горното е приел, че към момента на предявяване на исковата молба (07.03.2022г.) е налице съгласие на страните за прекратяване на договора и от този момент е отпаднало основанието, на което възложителят е престирал авансово част от цената за доставка и монтаж на два броя вятърни генератори AN BONUS 600/41 и от този момент съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за възложителя е възникнало право да получи обратно дадената в изпълнение на прекратения договор парична сума. Въззивният съд е приел, че неизправността на ищеца би могла да обоснове насрещни претенции на ответника към ищеца за вреди от неизпълнението, каквито не са предмет делото, но след като ответникът ясно, недвусмислено и с особена категоричност в отговора на нотариалната покана за изпълнение е заявил, че не се счита обвързан от договора и няма да го изпълни, е правно нетърпимо да задържи получената авансово част от цената, като това би противоречало на основен принцип на недопускане на неоснователно обогатяване.

Апелативният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че искът е погасен по давност, като е посочил, че най-ранният момент след приключването на предходното дело, в който една от страните е изразила воля, че счита договорът за прекратен, е 27.07.2020 г., а най-ранният момент, в който се констатира външно изразено съгласие и от страна на ищеца за прекратяването на договора, е предявяването на иска на 07.03.2022 г. и следователно не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД между отпадането на основанието и предявяването на иска за връщане на даденото по договора. С оглед горното е отменил решението на ОС – Ямбол и уважил предявения частичен иск.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора въпрос за преодоляване на влязлото в сила решение е пряко свързан с третия въпрос за пределите на силата на пресъдено нещо и доводите му за недопустимост на въззивното решение, поради което следва да бъдат разгледани общо. Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо, тъй като същият правен спор е разгледан и разрешен с влязло в сила решение №21/24.06.2015г. по т.д.№68/2014г. на Ямболски ОС и е налице визираната в чл. 299, ал.1 ГПК отрицателна процесуална пречка. Въпросите са обусловили изводите на решаващия съд, който е приел, че не е налице процесуална пречка за разглеждане на спора и покриват общото основание по чл. 280, ал.1 от ГПК, но съдът намира, че не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпроса за обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо е налице задължителна за съдилищата съдебна практика - т. 18 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС и т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС. Според задължителните разяснения на тълкувателните актове, със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. За да са налице предпоставките на чл. 299 ГПК, въвеждащ забрана за пререшаемост на спор, по който е налице влязло в сила решение, следва да е установен пълен идентитет - обективен и субективен между това решение и по-късно заведения правен спор, като липсата на обективен идентитет изключва приложението на чл. 299 ГПК, в който смисъл е решение № 143 от 7.12.2010 г. по т. д. № 1100/2009 г., I т. о. и др. Както се посочва изрично в решение №60062/03.08.2021г. по т.д.№282/2020г., 2 т.о. на ВКС, силата на пресъдено нещо, освен обективни и субективни предели, има и темпорални предели. При изтичане на определен срок от време, може отново да се предяви иск, от същия ищец срещу същия ответник, ако са настъпили нови факти, които не са обхванати от силата на пресъдено нещо и с които правната норма свързва определени правни последици, като при разрешаване на материално-правния спор между страните, съдът следва да съобрази новонастъпилите факти. Силата на пресъдено нещо ще е отрицателна предпоставка за произнасяне на съда, само ако съвпадат всички посочени предели на силата на пресъдено нещо и няма новонастъпили факти от значение за спорното материално правоотношение. С постановенето решение №464/15.01.2014г. по гр.д.№2488/2013г., 4 г.о. на ВКС е прието, че във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция, след което решението е влязло в сила - станало е необжалваемо. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се изразява в невъзможността съществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са били възникнали преди този момент. Въззивният съд се е съобразил с горепосочената практика на ВКС, като е приел, че не е налице процесуална пречка по чл. 299 от ГПК, тъй като има твърдения за новонастъпили факти, които не са обхванати от силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение. Предвид горното по тези въпроси не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и същото не се явява вероятно недопустимо с оглед доводите на касатора за наличие на процесуална пречка по чл. 299 от ГПК.

По поставения втори процесуален въпрос за предпоставките за самоотвод по 22, ал.1, т. 5 от ГПК, на първо място следва да се отбележи, че искане за отвод на съдебния състав не е отправяно и въззивният съд не е разглеждал такова, но същевременно не е налице и противоречие с практиката на ВКС, съгласно която когато съдът се произнася по частна жалба, той не разглежда спора по същество, а процесуален въпрос по движението на делото, и поради това фактът, че съдии от съдебния състав, постановил определението, с което е било отменено определението за прекратяване на делото, са участвали в разглеждането на спора по същество не е основание за отвод и не е налице основание за самоотвод по чл. 22, т. 5 ГПК / в този смисъл опр. № 2339/27.07.2023г. по ч.г.д. № 2942/2023г. на 1 г.о. на ВКС, опр.І№476/28.05.2023г. по т.д.№1086/2012г., 1 т.о. и др. Участието на съдия /съдебен състав/ при постановяване на определение по хода на делото, по развитието му е извън хипотезата на т. 5 на чл. 22, ал. 1 ГПК, която визира решаване на делото - постановяване на акт по съществото на спора. Определението на въззивния съд по чл. 274 ГПК за отмяна на определение на първоинстанционния съд не разрешава спора и не е акт по същество по спорния предмет. С оглед горното и този въпрос не може да обуслови допускане до касация на въззивното решение, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Четвъртият поставен процесуален въпрос за наличието на процесуална пречка по чл. 126 от ГПК също не отговаря нито на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, нито на допълнителните селективни критерии, тъй като не е разглеждан от въззивния съд и не е налице сочената хипотеза на чл. 126 ГПК по делото, макар предявеният иск да е частичен, тъй като няма последващ спор по иск за друга част от вземането, поради което не може да обуслови допускане до касационно обжалване на решението.

Поставените като шести и седми въпроси за прилагане на института на неоснователно обогатяване и дали има причинно-следствена връзка ако претендираната сума е изцяло преведена на трето лице в изпълнение на договор, също не отговарят на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд и са извън предмета на спора, а и както са поставени, са казуистични и свързани с установената фактическа обстановка от апелативния съд. Седми въпрос така както е поставен касае правилността на въззивното решение и не съставлява значим правен въпрос, обусловил изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че въпроси пет, осем и девет, касаещи доводите на касатора за възможността за прекратяване на договора при виновното му неизпълнение от страната, упражняваща това право, са взаимосвързани и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което е налице общият критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Следва да се допусне до касация акта на АС – Бургас по обобщен и преформулиран от съда в съответствие с правомощието му за това съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: „За предпоставките за прекратяване / разваляне на двустранен договор при неизпълнение от страната, упражняваща потестативното право“ за преценка дали разрешаването му от въззивния съд съответства на практиката на ВКС, обективирана в решение № 42/11.05.2015 г. по т.д. № 1357/2013 г. по т.д. № 1357/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 29/13.04.2011 г. по т. д. № 396/2010 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 203/30.01.2012 г. по т. д. № 116/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 100/03.07.2012 г. по т. д. № 307/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение по т. д. № 32/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. решение №151/09.12.2014г. по т.д.№1970/2013г., 1 т.о. и др.

С оглед допускането на решението до касация по въпроса „За предпоставките за прекратяване / разваляне на двустранен договор при неизпълнение от страната, упражняваща потестативното право“, другите доводи, включително във връзка с погасителната давност, ще бъдат обсъдени с акта по същество. По претендираните разноски за настоящото производство, съдът ще се произнесе с решението.

С оглед горното на касатора следва да бъде указано да заплати държавна такса по допуснатия размер, съгласно чл. 18, ал.2, т.2 от ТДТССГПК, а именно сумата от 1 000 лв. в едноседмичен срок със съответните последици. При внасяне на държавната такса, делото следва да бъде докладвано за насрочване в открито съдебно заседание.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.