Определение № 1945 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2438/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 5492 от 14.05.2024 г., подадена от В. И. Ц. чрез адвокат Е. Н. от АК - Р., срещу въззивно Решение № 147 от 12.04.2024 г. по в.гр.д.№ 175/2024 г. на Окръжен съд – Русе. Ответникът по касация К. И. В. е депозирал отговор на жалбата и на изложението към нея чрез адвокат Е. М. от АК – Р.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С въззивното решение е потвърдено Решение № 76 от 25.01.2024 г., постановено по гр.д.№ 4419/2022 г. по описа на Районен съд - Русе, с което е допълнено Решение № 1361 от 04.10.2023 г. по същото гражданско дело. Сезиран с иск с правно основание чл. 30 ЗН, предявен от В. И. Ц. срещу К. И. В., с основното Решение № 1361 от 04.10.2023 г. районният съд е постановил, че намалява направеното от И. В. И., б.ж. на [населено място], починал на 13.04.2022 г. в полза на сина му – ответника К. И. В., дарение по нот.акт № 24, том III, дело № 389 на нотариус Л. Ш., на 1/2 ид.ч. от недвижим жилищен имот, находящ се в [населено място], [улица], бл. „Север-1“, вх. А, представляващ апартамент № 1 на етаж 3 с площ от 90,18 кв.м., подробно описан в нотариалния акт, до размер на 16,88 % ид.ч. от дарената 1/2 ид.ч. от целия имот, необходими за допълване (възстановяване) на запазената част на ищцата В. И. Ц. от наследството на И. В. И., като в останалата му част – за горницата до 1/4 ид.ч. от дареното имущество, искът е отхвърлен. С Решение № 76 от 25.01.2024 г. е постановено, че Решение № 1361 от 04.10.2023 г. се допълва, като на основание чл. 36, ал. 1, изр. 2 ЗН е постановено ответникът К. И. В. да задържи дареното имущество по нот.акт № 24, том III, дело № 389 на нотариус Л. Ш., като ответникът е осъден да заплати на ищцата В. И. Ц. парично овъзмездяване в размер на 13 449,38 лева. В отговор на заявените с въззивната жалба на В. И. Ц. оплаквания, въззивният съд е приел, че Решение № 76 от 25.01.2024 г. е процесуално допустимо, тъй като с основното решение районният съд не се е произнесъл по искането на ищцата ответникът да бъде осъден да я възмезди съобразно правилата на чл. 31 - 36 ЗН, респ. по искането на ответника да й заплати парична сума за възстановяване на запазената й част в случай на накърняването й. Позовал се е на практиката на ВКС, съгласно която искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е единен, като в разпоредбите на чл. 32 - 36 ЗН са дадени правила за уважаването му при различни хипотези, които могат да възникнат. Ако установи, че запазената част е нарушена, съдът е длъжен да извърши възстановяването й по предвидения в ЗН императивен ред, като не е необходимо нито наследникът със запазена част, нито заветникът или надареният да са направили искане за присъждане на тези суми, тъй като присъждането им е част от предвидения в Закона за наследството начин за удовлетворяване на искането за възстановяване на запазена част, с което съдът е бил вече сезиран. Прието е, че е налице непълнота на основното решение, поради което решението на първоинстанционния съд, с което то е допълнено, е допустимо. На следващо място е прието, че Решение № 76 от 25.01.2024 г. е правилно. Безспорно е установено по делото, че с извършеното дарение запазената част на ищцата е нарушена, поради което съдът следва да извърши възстановяването й по предвидения в Закона за наследството императивен ред: 1. Ако предмет на завета или дарението е недвижим имот и отделянето на част от него, за да се допълни запазената част на наследника, не може да стане удобно, в случай че стойността на завещания или дарения имот, пресметната съгласно чл. 31, надвишава с повече от 1/4 разполагаемата част, съдът е длъжен да върне завещания или подарен имот изцяло в наследството, а да осъди наследника със запазена част да заплати на заветника или надарения стойността на разполагаемата част от наследството (чл. 36, ал. 1, изр. 1 ЗН) или 2. Ако стойността на имота не надвишава с повече от 1/4 разполагаемата част, по искане на заветника или на надарения имотът може да бъде задържан, като в този случай съдът е длъжен да осъди заветника или надарения да заплати на наследника стойността на нарушената му запазена част от наследството по цени по време на намаляването (чл. 36, ал. 1, изр. 2 ЗН). Прието е, че в случая е налице втората хипотеза. Стойността на дарения имот, изчислена според чл. 31 ЗН (79 667,50 лв.) не надвишава с повече от 1/4 разполагаемата част по смисъла на чл. 36 ЗН вр.чл. 31 ЗН. В случая, тъй като надареният е наследник със запазена част, приложима е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗН и той може да задържи целия имот, само ако стойността му не надвишава разполагаемата част и неговата запазена част, взети заедно. В този случай, ако намалението е поискано само от някой от наследниците със запазена част, а останалите такива с накърнени запазени части зачетат волята на наследодателя, както е в случая, заветникът или надареният може да задържи целия завещан или подарен имот, ако при съпоставка с разполагаемата по закон част с неговата запазена част и със запазените части на наследниците, които не са поискали възстановяването им, стойността на имота не надвишава стойността на тези части, взети заедно. В случая, стойността на имота не надвишава разполагаемата част, запазената част на К. И. В. и частта на другия наследник - съпругата Ц. Т. И., която не е поискала възстановяване на запазената й част, взети заедно (95 026,14 лв.) При това положение, надареният следва да задържи имота, като възмезди жалбоподателката със сумата 13 449,38 лв. - парична равностойност на накърнената запазена част според цената по време на намаляването. Касаторката поддържа, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно по съображения, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е предявен от В. И. Ц. и тя не е подавала молба за допълване на основното решение, с което РС се е произнесъл по предявения от нея иск. Предвид отсъствието на въззивни жалби, основното решение на РС е влязло в сила и с него за възстановяване на запазената част на ищцата е отделена идеална част, поради което не е било налице основание за постановяване на допълнително решение. В изложението към жалбата е поставен правен въпрос по приложението на чл. 36, ал. 2 ЗН в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В настоящия случай инстанционен контрол е упражнен по отношение на първоинстанционно решение, постановено на основание чл. 250 ГПК. Съгласно това правило „Страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане“. В случая искане (такова по чл. 30 – 36 ЗН) е заявила настоящата касаторка, но видно от данните по делото тя не е подавала молба за допълване на основното решение на РС. Това обстоятелство поставя под съмнение допустимостта на Решение № 76 от 25.01.2024 г. по гр.д.№ 4419/2022 г. на РС - Русе, а отсъствието на обсъждане по въпроса дали допълнителното решение е допустимо от гледна точка наличието на надлежно сезиране сочи на очевидна неправилност на въззивния акт. Ето защо касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което прави ненужно да се обсъжда наличието на предпоставки за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При допускане на обжалването страната – касатор дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия