Определение № 2370 от 04.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 523/2026 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищците М. Г. и С. И. срещу въззивно решение на Апелативен съд – Велико Търново. Ответникът „Дженерали Румъния Застраховане и Презастраховане“ АД оспорва жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд частично е уважил предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при пътно-транспортно произшествие смърт на И. Г., съпруг на първата и баща на втората ищца. По жалба на ищците срещу отхвърлителните части на първоинстанционното решение въззивният съд е уважил исковете в по-висок размер – 112 000 лв. за първата ищца и 84 000 лв. за втората ищца. Потвърдил е решението в частите, с които исковете са отхвърлени за разликата до пълни предявен размер. За да постанови решението си, съдът е приел, че на обезщетение подлежат всички действително претърпени неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съобразно указанията, дадени в Постановление № 4/1968 и Постановление № 17/1963 на Пленума на ВС и съдебната практика при причиняване на смърт от значение са възрастта на увредения, доколкото тя влияе на продължителността и интензитета на болката и страданието, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, отражението на настъпилата смърт върху психоемоционалната сфера на ищеца и последиците от това, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение за неимуществени вреди по справедливост да присъди. Приел е въз основа на събраните доказателства, че семейството на М. К. Г. и И. А. Г., ведно със семействата на техните деца, е било здраво, сплотено и задружно, а пострадалият е бил негов стожер. Отношенията между всички в семейството били много добри, почитали се и се уважавали, контактували често помежду си, прекарвали заедно празници. Не е имало конфликти между тях. Починалият приживе бил изключително грижовен и всеотдаен както към съпругата си, така и към всички техни деца и внуци, бил работоспособен, жизнен, деен човек, опора в семейството си и на неговата подкрепа и помощ са разчитали съпругата и децата им. Смъртта му е довела до страдания за всяка от ищците, които се затворили в себе си, тъгували и много тежко преживявали загубата. Ищцата М. Г. била съсипана, страдала много, постоянно плачела, не можела да преодолее случилото се и факта, че е загубила завинаги своята подкрепа в лицето на своя партньор, дълго време след смъртта на съпруга си не напускала дома им, не контактувала с никой освен с членовете на семейството, които я посещавали. Настъпили са трайни негативни последици за психо-емоционалното й състояние, чиято продължителна симптоматика е обусловила диагностицирането й с посттравматично стресово разстройство, наложило медикаментозна терапия. Съществувала и трайна емоционална връзка между ищцата С. И. и нейния баща с интензивно присъствие на всеки от един от тях в живота на другия, ищцата разчитала на неговата подкрепа, помощ и напътствия приживе, а след смъртта му се променила, затворила се в себе си, трудно се справяла в ежедневието си, споделяла, че не може да преживее загубата му. Настъпила остра стресова реакция при новината за смъртта на баща й, но към момента на изготвяне на заключението на психологическата експертиза не е установена психологична проблематика, като ищцата. Съобразявайки и конкретните икономически условия в страната към релевантния за определяне на обезщетенията момент, официално оповестените статистически данни за средна работна заплата и инфлация, както и като ориентир нивата на застрахователно покритие съгласно чл. 492 от КЗ към този момент, съдът е приел, че справедливи по смисъла на чл. 52 ЗЗД се явяват размери на обезщетенията от по 160 000 лв., съответно 120 000 лв. Във връзка с изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за основателност на възражението на ответното дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при процесното произшествие. Въз основа на събраните в тази насока доказателства е приел за установено, че при произшествието пострадалият е бил без поставен обезопасителен колан, поради което при удара между двете превозни средства тялото му се измества назад, а след това в процеса на реализираното от него спиране напред към арматурното табло, влизайки в контакт с волана на управлявания от него автомобил, при което е настъпила т. нар. воланна травма като пряка причина за смъртта. Посочил е, че същите травми могат да бъдат получени и при поставен обезопасителен колан, но само при произшествия с челни удари и при много висока скорост /над 100-120 км/ч/, каквито не са налице в процесния случай. Приемайки, че с оглед тези обстоятелства пострадалият, като водач на управлявания от него автомобил, не е изпълнил вмененото му от закона задължение по чл.137а от ЗДП за ползване на обезопасителен колан, който би предотвратил сериозни травми, включително процесната коремна травма, съдът е намерил, че смъртта на пострадалия не би настъпила при процесното произшествие, поради което е налице допринасяне по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Като е съобразил обаче, че главната причина за настъпване на произшествието е поведението на застрахования водач, въззивният съд е приел, че приносът на пострадалия е по-малък от този на застрахования водач, поради което е определил същия в по-нисък от приетия от първата инстанция размер, а именно 30 %. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1) следва ли съдът при прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД да оцени цялостно и поотделно всички конкретни обстоятелства, обуславящи размера на неимуществените вреди, и допуска ли се присъждането на обезщетение в занижен размер, когато доказателствата сочат изключително тежки и трайни вреди за увредените лица; 2) допустимо ли е съдът да определя размера на обезщетение по чл. 52 ЗЗД въз основа на ирелевантни критерии като възрастта на починалия и факта на отделно домакинство на наследника, при положение че действителните близки отношения между пострадалия и претендиращия обезщетение и интензитетът на претърпените страдания сочат към по-висок размер; 3) следва ли да се приеме съпричиняване по чл. 51, ал.2 ЗЗД от страна на пострадалия при ПТП, когато не е доказано по категоричен начин, че определено негово действие или бездействие (напр. непоставяне на колан) е допринесло за настъпването на конкретните увреждания; 4) при определяне степента на съпричиняване, длъжен ли е съдът да съобрази съотношението между вината на пострадалия и тази на деликвента, и допустимо ли е да определя висок процент принос (напр. 30% или повече), равностоен или близък до вината на причинителя, когато поведението на пострадалия е несъизмеримо по-леко от това на деликвента; 5) длъжен ли е въззивният съд да назначи поисканата своевременно, в хода на делото пред първа инстанция и с въззивната жалба, повторна или допълнителна експертиза (комплексна СМАТЕ), когато по делото съществува явно противоречие между заключенията на първоначалните вещи лица по съществен за спора въпрос (причинната връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат)? По въпросите от втори до пети се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и по въпроса при предявено от ответника възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия (чл. 51, ал. 2 ЗЗД), длъжен ли е съдът да събере служебно или по искане на страна всички необходими доказателства (вкл. чрез комплексна експертиза) за изясняване механизма на произшествието и влиянието на поведението на пострадалия, и представлява ли отказът да се допусне поисканата експертиза и необсъждането на противоречиви доказателства нарушение на съдопроизводствените правила. Не се установяват предпоставки за допускане на касационното обжалване. По първия и втория въпроси, свеждащ се до критериите за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е установена последователна практика, изразена в ППВС № 4/1968 г. и редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят размера на вредата. Определящо е наличието на връзка между съответните обстоятелства и вредата, а не само по себе си видът на обстоятелствата. Тези обстоятелства могат да бъдат от най-различно естество и да имат различна относителна тежест съобразно особеностите на конкретния случай. С оглед на това допустимо е съдът по същество да не съобрази дадени обстоятелства, които, макар и обичайно значими за наличието на вреда в сходни случаи, не са налице в конкретния случай, и обратно – да съобрази обстоятелства, които, макар и да не са сред неизчерпателно посочените в постановлението, в конкретния случай да се намират във връзка с подлежащите на обезщетяване страдания. Въпрос на конкретните особености на случая е и преценката относно тежестта на установените и подлежащи на съобразяване обстоятелства, т. е. преценката на тяхното значение в рамките на общата съвкупност във всеки отделен случай. На така установената практика изводите на въззивния съд не противоречат, доколкото съдът е съобразил установените в конкретния случай (и релевантни според установените критерии) обстоятелства и е преценил относителната им тежест за настъпването на вредата. Правилността на тази преценка по отношение на кръга и значението на съобразените от въззивния съд обстоятелства, до чието оспорване всъщност се свеждат доводите на жалбоподателя, като въпрос по съществото на спора не подлежи на проверка в настоящата фаза на касационното производство. Поради това не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като предпоставя недоказаност на причинната връзка между поведението на пострадалия и вредата, докато в конкретния случай въззивният съд е приел тази връзка за доказана. От тази гледна точка въпросът представлява оспорване на правилността на този фактически извод на съда, поради което не отговаря на изискването да е от правно естество. Същото се отнася и до четвъртия въпрос като израз на несъгласие с дадената от въззивния съд оценка на тежестта на приетото за установено нарушение на правилата за движение от страна на пострадалия и неговото значение за настъпването на вредата. По петия въпрос не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е налице отклонение от посоченото ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК, където противоречието между заключенията на назначените в първата инстанция експертизи само по себе си не е основание за назначаване на нова експертиза, като в тази насока следва да се има предвид и установената последователна практика на ВКС по приложението на чл. 202 и чл. 203 ГПК, според които експертното заключение се обсъжда във връзка с останалите доказателства, вкл. и други заключения, когато такива са налице, а разногласието между вещите лица е основание за назначаване на допълнителна или нова експертиза само когато съдът не може да вземе становище по разногласието съгласно чл. 202 ГПК. Същите съображения се отнасят и до последния шести въпрос. По въведеното във връзка с въпросите от втори до шести основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се обосновава наличието на специалната предпоставка за допускане на касационното обжалване. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се поддържа и липса на практика, нито се обосновава наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на такава практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Независимо от това, следва да се изтъкне, че по всички тези въпроси е формирана последователна практика на ВКС, вкл. задължителна, чието наличие, при липсата на аргументи за необходимост от нейното изоставяне или осъвременяване, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателите следва да заплатят на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 7498,70 евро. С тези мотиви съдът