Определение № 5047 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1718/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. Ф. В., против определение № 847 от 13.02.2025 г. по ч. гр. дело № 251/2025 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната й жалба срещу определение № 14184 от 14.12.2024 г. по гр. дело № 9752/2024 г. на Варненски районен съд за прекратяване на основание чл. 130 ГПК на производството като недопустимо. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно. Излага доводи за наличие на правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост поради започнало и висящо към датата на подаване на исковата молба производство по чл. 587 ГПК за придобиване на процесния имот по давност от ответника. Иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира разноски. В изложението по чл. 274, ал. 4 във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК частният жалбоподател обоснова наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1. Кои са предпоставките за допустимост на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права. Поддържа разрешаването на този въпрос от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС; 2. За задължението на въззивния съд да формира изводите си по спора след обсъждане на всички доказателства и доводи на страните, като изложи мотиви във връзка с тяхната преценка и посочи кои релевантни за спора факти приема за установени. Твърди, че в обжалваното определение отговорът на този въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС по т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с казуалната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, поради необсъждане на всички доводи за наличие на правен интерес към момента на предявяване на иска при застрашаване на правото й на собственост; 3. Допустимо ли е производство по предявен отрицателен установителен иск, в случай че към момента на завеждане на исковата молба ответникът по иска е инициирал процедура по придобиване на имота по давност с твърдения за изтекла в негова полза придобивна давност и след завеждането на същата и подаване на жалба в прокуратурата в отговора на исковата молба признава предявения иск и твърди допусната грешка в идентификацията на имота, който е твърдял, че е придобил по давност, без да е посочил верния номер на имота и да е представил доказателства за това, и 4. Извънсъдебното оспорване чрез иницииране на процедура по придобиване на имота по давност застрашава ли правото на собственост на ищеца, което да го легитимира като надлежната страна за търсене на защита по исков ред, и последващото, след предявяване на иска, преустановяване на това оспорване от ответника основание ли е за прекратяване на производството по делото. По последните два въпроса поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано с твърдения за липса на съдебна практика. Ответникът по частната касационна жалба В. Д. П. в законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК е подал отговор, в който е изложил съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на определението и за неоснователност на жалбата. Няма претенция за разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната частна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Исковото производство е образувано по предявен на 02.08.2024 г. от В. В. (сега частен жалбоподател) против В. П. отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че последният не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на в [населено място], находящ се в [населено място], СО „З.“, с площ от 637 кв. м. Искът е обоснован с твърдения за притежаване на правото на собственост върху поземления имот по наследяване от нейния баща Ф. А. Я., собствеността върху който е възстановена въз основа на решение № 543 от 11.08.1998 г. на ПК – Варна за нива с площ 4.131 дка в територия по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ в м. „З.“ (м. „Б. б.“) и издадена на основание пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ заповед № 1568 от 08.11.2004 г. от кмета на Община Варна за новообразуван имот № * в кадастрален район 545 по ПНИ на м. „З.“, с площ 636 кв. м, землище кв. Г., общ. В., с площ 636 кв. м, и за който имот наследодателят е въведен във владение с протокол от 26.05.2005 г. Имотът се посещавал периодично - всяка година през лятото, но не се обработвал, като тя е предприела действия за изготвяне на подробен устройствен план и неговото застрояване и при посещение в общината във връзка с тях й е връчено писмо от 26.07.2024 г., с което е уведомена за започнала по искане на ответника В. П., който не познава, процедура за снабдяване с нотариален акт за придобиване на имота по давност, която процедура обосновава и правния й интерес от предявяване на иска. В отговора по чл. 131 ГПК ответникът В. П. не е оспорил твърденията относно придобиването на собствеността от ищеца В. В. върху процесния имот. Навел е възражение за недопустимост на иска поради липса на правен интерес, тъй като на 16.08.2024 г. е оттеглил подаденото от него заявление до общината за заверяване на молба-декларация за признаване на право на собственост по обстоятелствена проверка, в което е допуснал техническа грешка при идентификацията на имота, изтеглил е всички подадени документи и е преустановил процедурата по снабдяване с документ за собственост за имота, не е завладявал имота и не владее същия. Първоинстанционният съд, след представяне на становище от ищеца В. В. и служебно изискана справка от общината по наведеното от ответника възражение, към която е приложено подадено от последния заявление за изтегляне на документите по преписката и удостоверено получаване на същите на 16.09.2024 г., е приел, че не е налице правен спор между страните относно собствеността върху процесния имот, респективно правен интерес от отрицателния установителен иск, който е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му и е прекратил производството. С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на ищеца В. В. против така постановеното преграждащо определение на Варненски РС, в която са наведени оплаквания за наличие на правен интерес към момента на предявяване на иска поради застрашаване на претендираното от нея право на собственост върху процесния имот с образуваната по заявление на ответника административна процедура за придобиването на имота по давност и прекратяване на същата след узнаване от ответника на предприетите от нея действия по защита на собствеността й, включително и с подадена жалба до прокуратурата. Въззивният съд е изложил правни съображения за значението на правния интерес от иска като абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно, от момента на предявяване на иска до приключване на производството и позовавайки се на тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при преценката на твърденията на страните и събраните доказателства относно допустимостта на исковото производство, е приел, че не е налице правен спор между страните относно принадлежността на правото на собствено върху процесния имот, респ. правен интерес от отрицателния установителен иск. Този извод е обоснован в мотивите на обжалваното определение с твърденията на ищеца за принадлежността й по наследяване на правото на собственост върху процесния имот, засегнато от започналата по заявление на ответника процедура за издаване на констативен нотариален акт за процесния имот, от която е изведен и правният й интерес от иска, и наведените от ответника с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК такива за неоспорване на твърденията на ищеца за собствеността й върху имота и прекратяване на посочената процедура по негово заявление поради техническа грешка и връщането му на документите по същата от общината на 16.09.2024 г., установени и от представените от ответника и общината документи. При тези съображения въззивният съд е достигнал до извод за липсата на правен интерес от отрицателния установителен иск, респ. за недопустимост на същия и образуваното въз основа на него производство, преценката за която се осъществява в хода на цялото производство. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касатора – частен жалбоподател, на конкретен правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е с обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуална практика на ВКС; практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая поддържаните от частния жалбоподател основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение не са налице. Поставеният първи въпрос относно предпоставките за допустимост на отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права е зададен общо, а изложените за обосноваването му доводи на частния жалбоподател са насочени към оспорване правилността на решаващия правен извод на съда за отсъствие на правен интерес от отрицателния установителен иск. Така формулиран въпросът не покрива общия селективен критерий по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което той не може да обоснове допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Вторият въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд, е от значение за изхода на всяко дело, но същият не е разрешен в обжалваното определение в противоречие с тълкувателната практика на ВКС, на която частният жалбоподател се е позовал в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и последвалата я казуална практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Въззивният съд е обсъдил основните защитни доводи и оплаквания на ищеца В. В. (сега частен жалбоподател), като е обосновал собствени правни изводи за липсата на правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост в мотивите към обжалваното определение. Същият е изпълнил задълженията си по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и е постановил акт, съответстващ на задължителните постановки на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Не отговаря на мотивите на въззивното определение твърдението за необсъждане от въззивния съд на доводите за наличие на правен интерес към датата на подаване на иска и последвалото предявяването му и другите предприети действия за защита на собствеността прекратяване на процедурата. Именно във връзка с тези доводи в жалбата са изложените в определението съображения, че за правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка съдът следи служебно не само при предявяване на иска, а в хода на цялото исковото производство. По тези съображения и изложените при преценката на твърденията на страните, свързани с обосноваване на правния интерес от иска с образуваната процедура по снабдяване с констативния нотариален акт и прекратяването на последната, макар и след предявяване на иска, установени като правно релевантни факти и от представените писмени доказателства, включително и служебно събраните, въззивният съд е приел, че не е налице правен интерес за ищеца от отрицателния установителен иск. Освен това изложените в частната жалба конкретни оплаквания срещу обжалваното определение имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. Съдът при разглеждане на частната жалба служебно проверява всички правно релевантни факти и сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството (аргумент от мотивите към ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС). В изложението към частната жалба липсват и доводи за необсъдени от въззивния съд конкретни доказателства. Следователно по този въпрос не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, включително и с посочената от частния жалбоподател задължителна такава. Другите два въпроса от изложението към частната жалба, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, уточнени от касационната инстанция (съобразно правомощията по мотивите към т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) са поставени от жалбоподателя във връзка с извода на въззивния съд за липса на правен интерес от отрицателния установителен иск и се отнасят за момента към който следва да се прецени наличието му като положителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска. Съгласно тълкувателните разрешения в т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от отрицателния установителен иск може да е налице и когато ищецът заявява самостоятелно право, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. При този иск ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес, като наличието му се преценява конкретно, въз основа на обоснованите твърдения, наведени в исковата молба, който трябва да е съществуващ (да има правен спор между ищеца и лицето, посочено за ответник) и конкретен, а не хипотетичен (определение № 1547 от 01.04.2024 г. по ч. гр. дело № 400/2024 г. на ВКС, III г.о.). Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото, като се съобрази и становището на ответника и събраните доказателства (ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 647 от 20.11.2014 г. по ч. гр. дело № 6097/2014 г. на ВКС, I г.о.). Изпълнението на посочените задължения на съда, като израз на служебното начало (чл. 7, ал. 1 ГПК), е свързано с необходимостта да се предприемат само допустими от страните процесуални действия при разглеждане на делото, съответно при постановяване на съдебното решение. Затова както началната липса на правен интерес, така и последващото му отпадане в хода на процеса обуславя недопустимост на производството. Ако в хода на делото се установи, че правният интерес от търсената с иска защита е отпаднал, то съдът е длъжен да прекрати производството. Причините за последващото му отпадане биха имали значение при разрешаване на въпроса за отговорността за разноските по производството съобразно правилата по чл. 78 ГПК. За да приеме в обжалваното определение, че не е налице правен интерес за ищеца да установи несъществуването на спорното право в патримониума на ответника, въззивният съд е съобразил и становището на ответника в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и събраните доказателства. Въз основа на преценката на твърденията на страните и събраните доказателства е приел, че ответникът не оспорва правото на собственост на ищеца върху процесния имот, а започналата процедура за снабдяване му с констативен нотариален акт, за която ищецът В. В. в исковата молба твърди, че се застрашава правото й на собственост, е преустановена с оттеглянето и връщането на документите по нея на ответника (т. е. при тяхната преценка въззивният съд е приел, че не е налице засягане на правната сфера на ищеца, респ. на твърдяното й право на собственост върху имота, предвид отсъствието на спор между страните относно собствеността, който да обосновава и правния интерес от търсената с иска защита). Изложеното и посочената практика на ВКС по тези въпроси, която не се нуждае от осъвременяване, изключва допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се констатира наличие и на основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо. Определението не е и очевидно неправилно. Ето защо, в заключение обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.