Определение № 3040 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 484/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Микрофонд Колект“ ЕООД срещу решение № 175 от 11.11.2024 г. по гр. д. № 399/2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 57 от 30.04.2024г. по гр. д. № 8/2024 г. на Окръжен съд – Търговище, с което е развален договора за продажба, оформен с нотариален акт № ...., том ....., дело №..... г. на нотариус с рег. № ..., с район на действие РС-П., вписан в СВ-гр. П., по силата на който Б. Г. У. е закупил от жалбоподателя „Микрофонд Колект“ ЕООД земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], Община П, поради претърпяно от купувача съдебно отстранение, на основание чл. 87, ал. 3 вр. с чл. 189, ал. 1 ЗЗД, и касаторът е осъден на основание чл. 189, ал. 1 и чл. 191, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищеца Б. Г. У. сума в общ размер от 72 340.62 лева, представляваща сбор от следните суми: 39 000 лева - заплатена продажна цена по процесния договор за продажба; 1 428. 40 лева - заплатени разноски за сключване на договора за продажба на недвижимите имоти; 7 812.97 лева - заплатени разноски по гр.дело № 726/2021 г. на РС-Попово, по в. гр. д. №166/2022 г. на ОС-Търговище, по гр. д. № 4772/2022 г. на ВКС и по ИД № 20237690401681 по описа на ЧСИ с рег. № 769 с район на действие ОС-Търговище, както и сумата 24 099. 25 лв., представляваща претърпени от ищеца вреди, изразяващи се в увеличената стойност на земеделските имоти с обща площ от 53 884 кв. м. към датата на съдебното отстраняване - 14.11.2023 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 08.01.2024 г.. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че въззивният съд не е разгледал всички доводи и възражения на страните, посочени във въззивната жалба. Твърди, че е налице идентичност на съдията - докладчик по първоинстанционното дело и по гр. д. № 166/2022г. на Окръжен съд – Търговище, в производството по което (след отмяната на постановеното по делото решение от ВКС) купувачът е бил евинциран, което според него обосновава необходимостта от отвод на съдията - докладчик, а отказът същия да бъде извършен счита за нарушение на процесуалните правила. Поддържа също, че е допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка с неизпълнение на задължението за вписване на исковата молба. Счита, че увеличената стойност на имота, от който купувачът е съдебно отстранен, не съставлява предвидима пряка и непосредствена вреда, подлежаща на обезщетяване в рамките на процесната отговорност при евикция. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни. Претендира сторените по делото съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът навежда основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 178 от 24.04.2017 г. по т. д. № 1340/2015 г. на ВКС, I т. о.; решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, І г.о.; решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, I т. о.; решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 145 от 05.08.2021 г. по гр. д. № 1178/2020 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 60113 от 11.11.2021 г. по т. д. № 1321/2020 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г. о. и решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I г. о.; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си като обсъди в съвкупност всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните, а ако не възприема някои от доказателствата, то да изложи съображения за това?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 50144/04.04.2023 г. по д. №79/2022 г. на ВКС; т. 2 ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 ТР №1/04.01.2001 г. по тьлк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 401/11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. на ВКС, III г. о.; решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 250/21.11.2012 г. по гр. д. № 1504/2011 г. на ВКС, III г. о. и решение № 370/11.11.2011 г. по гр. д. № 1740/2010г. на ВКС, IV г. о.; 3. „Съставлява ли предвидима пряка и непосредствена вреда увеличената стойност на имота, от който купувачът е съдебно отстранен?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 62 от 01.06.1965 г. по гр.д. № 36/1965г. на ВС, като спрямо него навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради наличието на противоречива съдебна практика, при което счита за необходимо тълкуване с цел точното приложение на закона и развитието на правото, и 4. „Представлява ли съществено процесуално нарушение отказът за отвод на съдебен състав, който е постановил очевидно неправилно съдебно решение, което е констатирано от ВКС (което решение е в основата на настоящото дело), както и отказът на същия състав да приложи императивна правна норма (чл. 114, ал. 3 ЗС)?“, по който не обосновава конкретно допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Релевира и очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – Б. Г. У. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно- деловодни разноски пред ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т. е. тя е допустима. Въззивният съд е приел, че е сезиран с искове с правни основания чл. 189, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 87, ал. 3 ЗЗД – за разваляне на процесния договор за продажба на земеделски земи от 02.07.2020 г.; чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – за връщане на платената цена и за заплащане на разноските по процесния договор от 02.07.2020 г.; чл. 191, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – за заплащане на разноските по делото за съдебно отстранение на купувача и чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗДС – за заплащане на обезщетение за другите претърпени вреди от съдебното отстранение, изразяващи се в увеличената стойност на продадените недвижими вещи. Апелативен съд – Варна е намерил за установено от приетите по делото доказателства, че с процесния договор за продажба от 02.07.2020 г., ищецът Б. У. е закупил от ответника "Микрофонд Колект" ЕООД земеделски имоти в землището на [населено място], общ. П., за обща продажна цена в размер на 39 000 лв., заплатена с платежно нареждане от 02.07.2020 г. по банков път, като действителната пазарна цена на закупените имоти към 14.11. 2023 г. възлиза на 77 604. 58 лв. (според заключението на техническата експертиза по делото). Решаващият съд е приел, че с решение № 170/14.11.2023 г. по гр. д. № 4772/2022г. на ВКС, I г.о., на основание чл. 108 ЗС е уважен предявеният от К. Е. Е. против Б. Г. У. ревандикационен иск с предмет – процесните земеделски имоти, като в решението си ВКС е счел, че ищецът Е. е придобил собствеността върху ревандикираните имоти въз основа на земеделска реституция в полза на неговия баща Е. Д. Е. и наследяване на последния. Освен това ВКС е изложил, че от събраните по делото доказателства са опровергани констатациите на нотариуса в съставения констативен нотариален акт № ............... г., с който У. е признат за собственик на процесните ниви по давностно владение, тъй като същият не е установил изобщо фактическа власт върху имотите. Поради това и релевираното възражение за придобиването на имотите по давност от У. е прието за неоснователно. Като трето лице-помагач на страната на У. е участвало и дружеството-продавач по процесния договор от 02.07.2020 г. – настоящият ответник "Микрофонд Колект" ЕООД, който не е взел становище по касационната жалба и не се е явил негов представител в съдебно заседание, а ищецът У. не се е явил в проведеното открито съдебно заседание пред ВКС, но в писмено становище от 17.10.2023 г. е оспорил касационната жалба и е отправил искане въззивното решение да бъде оставено в сила. Апелативен съд – Варна е счел за установено, че към момента на сключването на процесната сделка и двете страни по нея са били добросъвестни, доколкото липсват твърдения и доказателства от страна на ищеца, че продавачът му е бил недобросъвестен, както и липсва оспорване от страна на ответника на добросъвестността на купувача. Заключил е, че в случая не е налице хипотезата на чл. 191, ал. 2 ЗЗД за отпадане на отговорността на продавача, тъй като същият е бил привлечен по делото за съдебната евикция. В тази връзка е обсъдил и направеното от него възражение, че купувачът е проявил процесуална пасивност в производството пред ВКС, в рамките на което е постановен съдебния акт, установяващ настъпването на пълна евикция. Приел е, че такава е налице не за купувача, а за продавача „Микрофонд Колект“ ЕООД, който не е взел становище по касационната жалба и не се е явил негов представител в съдебно заседание. При така установените факти е приел, че е налице пълно неизпълнение на задължението на продавача да прехвърли собствеността върху продаваните вещи, поради което и предявеният иск за развалянето на договора за продажба на основание чл. 189, ал. 1, вр. с чл. 87, ал. 3 ЗЗД е намерил за основателен и в тази част е потвърдил първоинстанционния правен резултат. Във връзка с предявения иск по чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, въззивният съд е счел за безспорно установено, че продажната цена от 39 000 лв. е заплатена от купувача, който е заплатил и разноските по сключения договор в общ размер от 1 428. 40 лв. (нотариални такси - 531.40 лв., такса за вписване - 39 лв. и местен данък - 858 лв.), за които суми е намерил предявеният иск за основателен. Относно иска по чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е посочил, че при евикция продавачът дължи на добросъвестния евинциран купувач обезщетение за вредата, съставляваща разлика между платената цена и увеличената стойност на имота при съдебното отстраняване, поради промени в пазарните условия. Вредата е пряка и непосредствена последица от неизпълнението на продавача и може да бъде предвидена при пораждане на задължението. Добросъвестността на продавача според второинстанционния съд има правно значение само за отговорността за непредвидимите преки и непосредствени вреди от евикцията. Вредата за евинцирания купувач е отнемането на вещта и се съизмерява с платената продажна цена, когато той може да си купи от пазара равностойна вещ. Когато, обаче, през времето от продажбата до съдебното отстранение цените на пазара са се повишили, вредата се съизмерява и с превишението - сумата, която евинцираният купувач трябва да добави към подлежащата на връщане цена, за да купи равностойна вещ. При евикция неизпълнението от страна на продавача на чужда вещ е в пряка причинна връзка с необходимостта евинцираният купувач да плати пазарната цена, такава каквато е при съдебното отстранение, за да си купи равностойна вещ, защото неизпълнението е необходимо и достатъчно условие за извършването на съответния допълнителен разход на свободния пазар, който е обичайна среда. Отговорността на продавача на чужда вещ може да бъде ограничена само до връщане на получената цена, когато евинцираният купувач е бил недобросъвестен, или изключена по съглашение на страните, но само ако продавачът е бил добросъвестен. Въззивният съд е съобразил заключението на техническата експертиза, според което действителната пазарна цена на процесните имоти към момента на осъщественото съдебно отстраняване (14.11.2023г.), предмет на процесния договор за продажба от 02.07.2020 г., е 77 604. 58 лв., при което увеличената стойност на вещите, възлизаща на сумата 38 604.58 лв., е дължимо да бъде заплатена от продавача – ответник на съдебно отстранения купувач - ищец по предявения иск до размера, в който е предявен - 24 099. 25 лв.. По отношение на иска по чл. 191, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за заплащане на разноските по делото, които купувачът е направил за защита срещу ревандикационния иск на третото лице, Апелативен съд - Варна е приел за безспорно, че ищецът (купувач) е бил осъден с решението на ВКС да заплати на третото лице по този иск разноски в размер на сумата от 3 188.98 лв., и е намерил за установено, че са сторени разноски по изпълнителното дело, образувано въз основа на съдебното отстраняване, в размер на 493.97 лв. и 650 лв.. Освен тези суми е счел, че на евинцирания купувач се дължат и разноските, които той е заплатил на своя процесуален представител по делото за евикция, които възлизат на 3 481 лв., при което за горепосочените суми е уважил предявения иск. Въззивният съд е обсъдил направеното от касатора - ответник оплакване за неправилност на първоинстанционното решение поради отказа на съдията-докладчик по същото да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Приел е, че съгласно трайно установената практика на ВКС такъв отказ може да обуслови неправилност на съдебния акт, но само при допуснато съществено процесуално нарушение, отразило се на правилността на постановеното решение. Пропускът да бъде вписана исковата молба в първоинстанционното производство, на който се е позовал ответникът във въззивната си жалба, е преодолян във въззивното производство (вписване е извършено от въззивния съд), поради което според решаващия съд това нарушение не е от категорията на съществените процесуални нарушения. Други такива ответникът не е навеждал в процеса, а и Апелативен съд – Варна не е намерил за установени, включително поискания и недаден отвод от първоинстанционния съдия, който не се е отразил на правилността на постановения съдебен акт. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първите два въпроса, поставени от касатора, могат да бъдат обобщени и преформулирани в един правен въпрос относно задължението на въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, и всички приети и относими доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като изложи в мотивите на решението си собствени фактически и правни съображения. Така обобщен процесуалноправният въпрос притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационния контрол, но спрямо него не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По правния въпрос е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др.), въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по същество, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. В съответствие с горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в мотивите на обжалваното решение, въззивната инстанция е обсъдила всички относими към спора приети доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, след което е достигнала до решаващия правен извод, че е осъществен фактическият състав на чл. 189, ал. 1 от ЗЗД, при доказаното евинциране на купувача по процесния договор за продажба и неговата неразколебана добросъвестност. Решаващият съд е обсъдил направеното оплакване за неправилност на първоинстанционното решение поради недадения отвод на съдията-докладчик по първоинстанционното дело, както и изложените доводи за липсата на активност в процесуалната защита на ответника по касационната жалба, в рамките на производството по ревандикационния иск пред ВКС, по което е осъществена пълната евикция на ищеца, като е изложил собствени мотиви защо ги намира за неоснователни. Произнесъл се е и по оплакването за допуснато нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в невписване на исковата молба от първоинстанционния съд, което е намерил за санирано от втората инстанция, поради което и е счел, че не е рефлектирало върху правилността на първоинстанционното решение. Наличието на константна практика на ВКС по правния въпрос, която не се нуждае от осъвременяване и от корективно тълкуване, изключва осъществяването и на второто релевирано допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставеният трети въпрос от касатора съставлява общо основание за допускане на искания касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обуславящ за крайния изход на конкретния спор. Спрямо него не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като той е разрешен в съответствие със съвременната практика на ВКС, преодоляла предходни противоречия, обективирана в решение № 296/05.11.2013 г. по гр. д. № 48/2013 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 190 по гр. д. № 6532/2013 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 60212/07.10.2021 г. по гр. д. № 3155/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 60212/07.10.2021 г. по гр. д. № 3155/2020 г. на ВКС, III г.о. и др., която не е противоречива, а трайно установена към момента. В нея е прието, че продавачът дължи на добросъвестния евинциран купувач обезщетение за вредата, съставляваща разлика между платената цена и увеличената стойност на имота при съдебното отстранение поради промени в пазарните условия, тъй като вредата е пряка и непосредствена последица от неизпълнението и може да бъде предвидена при пораждане на задължението. Атакуваното въззивно решение е съобразено с горепосочената практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав, който намира, че няма необходимост тя да бъде променяна. Поради това не е налице и наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Последният поставен въпрос не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а съставлява довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Съгласно дадените с горецитираното тълкувателно решение задължителни разрешения материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране на решаващата правни изводи на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания акт, която може да бъде обсъждана само ако бъде допуснато касационно обжалване. Като оплакване за неправилност на атакувания акт, този въпрос не съставлява общо основание за допускане на касационния контрол в настоящата предварителна фаза за селекция на касационната жалба. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива пороци не са обосновани от касатора и не са осъществени по настоящото дело, поради което не е налице и релевираната очевидна неправилност. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, касаторът - ответник следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 4 500 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение