Определение № 3336 от 26.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2131/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

ВКС е сезиран с касационна жалба от К. И. С. срещу решение № 3182/23.05.2025 г. на СГС, IV-В състав, по в.гр.дело № 8563/23 г., с което е потвърдено решение № 8945/29.05.2023 г. по гр. д. № 47807/2022 г. на СРС, 36 с-в, за осъждането на К. И. С. да заплати на "Юробанк България" АД на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД сумата от 37 044,66 лв., представляваща принудително събрана без основание сума по изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 49117/2015 г. на СРС, 120 с-в, по изп.дело № 2753/2019 г. на ЧСИ Милен Бъзински.

В касационната жалба са повдигнати доводи за неправилност на обжалваното решение, произтичаща от допуснати от въззивния съд процесуални нарушения - необсъждане на събрани по делото доказателства и липсата на мотиви по съществени елементи от спорното правоотношение, както и поради противоречие с приложими материалноправни норми. Oбжалваното решение е постановено при неизяснена фактическа обстановка, което представлява процесуално нарушение при условията на чл.12 ГПК. Поддържа се, че е нарушен принципът на диспозитивното начало и чл.6 ЕКЗПЧОС.

Навежда се довод за това, че въззивният съд не е отчел неравноправността на клаузата на чл.6 ал.2 от процесния договор, която води до прехвърляне на валутния риск в тежест на потребителя по договора за банков кредит. Освен това - тази клауза е толкова неясна, че не позволява да се направи извод за валутата на кредита и по какви критерии тя може да се променя. Сочи се, че потребителят няма информация за съществените условия на договора - дали и каква по размер сума в швейцарски франкове ще претендира банката, както и каква левова равностойност трябва да плати длъжникът за погасяване на задълженията.

Поддържа се, че неравноправна е договорката целият риск /лихвен и валутен/ да бъде в тежест на потребителя. Твърди се, че по отношение на клаузата на чл.6 ал.2 от процесния договор е постановено влязло в сила решение по гр.дело № 49117/15 г. на СРС, с което тази клауза е прогласена за нищожна. Постановено е и решение по в.гр.дело № 752/24 г. на САС, с което целият договор за кредит е прогласен за нищожен, поради което настоящото производство е следвало да бъде спряно на основание чл.229 ал.1, т.4 ГПК до приключване на т.дело № 963/25 г. на ВКС, образувано по касационна жалба срещу решението на САС.

Наведено е и възражението, че въззивният съд не е обсъдил твърдението за извършено служебно от банката прихващане, при което тя е превела сумата по сметката на длъжника, след което с тази сума е погасила други негови задължения. Присъдените суми са в български левове и в швейцарски франкове, но е неясно по какъв курс е извършено превалутиране от банката на задълженията в левове и дали с това превалутиране задължението на длъжника е погасено изцяло.

Позовава се на решения на СЕС, постановени по въпроси, свързани със спорове по договори за кредит, по които страна е потребител - при прогласяване на неравноправността на клауза от договора за кредит настъпва реституционен ефект. Следва да се отчита и спецификата на договора, тъй като нищожността на отделна клауза може да е основание за нищожност на целия договор, когато той не може да съществува без неравноправната клауза.

Иска се от касатора обжалваното решение да бъде отменено и да се отхвърли предявеният от банката иск.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че в полза на К. И. С. е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 49117/2015 г. на СРС, 120 с-в, с който "Юробанк България" АД е осъдена да заплати 1785,28 швейцарски франка - сбор от недължимо платени анюитетни вноски през периода 04.04.2008 г. - 18.10.2012 г. по договор за потребителски кредит HL 35735/04.04.2008 г.; 1,29 швейцарски франка - платена в повече сума за такси за управление; 6414,73 швейцарски франка - надплатена сума, получената след превалутиране от швейцарски франкове към ЕВРО, 10 160,06 лв. - разноски за адвокатски хонорари, деловодни разноски и държавни такси пред всички съдебни инстанции, от които 4410,05 лв. - разноски пред СРС, 800 лв. - разноски пред СГС, 2400 лв. - разноски пред СГС, 300 лв. - разноски пред ВКС, 2250 лв. - разноски пред ВКС.

Въз основа на този изпълнителен лист е било образувано по молба на К. И. С. изп.дело № 201983880402753 на ЧСИ Милен Бъзински, а след получаване на поканата за доброволно изпълнение на 01.07.2019 г. банката като длъжник е уведомила съдебния изпълнител на 15.07.2019 г., че с три банкови бордера е платила доброволно на взискателя дължимите суми. В становище от 16.07.2019 г. взискателят е заявил, че сумите са били преведени по банковата му сметка, но същата е блокирана от банката, която след това е погасила със същата тази сума негови задължения по банков заем.

Плащането на банката не е било зачетено от съдебния изпълнител като погасяване на дълга, поради което на 26.02.2021 г. е бил наложен запор върху банковите сметки на "Юробанк България" АД в БНБ. Със съобщение изх. № БНБ-26642/08.03.2021 г. БНБ е уведомила съдебния изпълнител, че в изпълнение на запора е превела по сметката му сумата от 37 044,66 лв. На 24.03.2021 г. съдебният изпълнител е издал удостоверение за погасяване на дължимите суми и за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433 ал.2 ГПК.

Въз основа на изслушаното по делото заключение на ССЕ въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че "Юробанк България" АД е извършила по процесния изпълнителен лист двойно плащане в полза на взискателя С. -

1. на 12.07.2019 г. по сметка на взискателя са преведени от банката сумите от 5 773,45 швейцарски франка и 13 811,59 швейцарски франка;

2. по изпълнителното дело принудително е събрана сумата от 37 044,66 лв., която е преведена от съдебния изпълнител по сметка на взискателя.

Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд /относно погасителния ефект на първото извършено от банката плащане, което следва да се зачете/. По отношение на повдигнатите във въззивната жалба доводи възивният съд е изложил свои мотиви за осъществяване на всички елементи от фактическия състав на чл.55 ал.1, предл.1-во ЗЗД. Прието е във въззивното решение, че погасителен ефект по отношение на задълженията на банката е настъпил на 12.07.2019 г., когато по банковата сметка на взискателя С. е постъпила сумата от 19 585,04 швейцарски франка. Извършеното впоследствие от банката служебно погасяване със същата тази сума на задълженията на С. по договор за банков кредит № 872101 за вноските с падежи на 10.10.2012 г. и на 10.06.2017 г. не засяга погасителния ефект на плащането от 12.07.2019 г.

Въззивният съд е достигнал до правния извод, че усвояването от банката на сумата от 19 585,04 швейцарски франка, преведена по сметката на взискателя, е правомерно правно действие - чл.6 ал.2 от договора за кредит. Тази договорна клауза позволява на банката да извърши погасяването на задължението на кредитополучателя чрез служебно превалутиране на наличните му по други сметки парични средства в лева или Евро, когато той не е осигурил по сметката си дължимата сума в швейцарски франкове. Прието е, че взискателят С. реално не се е възползвал от преведената по сметката му сума в размер на 19 585,04 швейцарски франка, но това обстоятелство не отнема качеството му на получател на сумата.

Тъй като с първото плащане от 12.07.2019 г. вече са били погасени задълженията на банката, въззивният съд е приел, че без основание е получена от взискателя принудително събраната сума по изп.дело №201983880402753 на ЧСИ Милен Бъзински.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК -

1. Може ли да се приеме за изцяло доказан иск по чл.55 ал.1, предл.1-во ЗЗД на банката срещу физическо лице-потребител, ако една от трите кумулативни предпоставки за доказването се основава на нищожна клауза по договор за кредит, сключен с потребител ?

2. Съдът в решението си правилно ли е приложил материалния закон, ако не е установил нищожност на неравноправни клаузи по договор, сключен с потребител ?

3. Налице ли е третата кумулативна предпоставка за уважаване на иск по чл.55 ал.1, предл.1-во ЗЗД, когато същият е предявен от платилия въз основа на годно изпълнително основание длъжник срещу получилия плащането взискател ?

4. Доказано ли е неоснователно обогатяване в полза на взискателя по изпълнително дело, в случай че длъжникът плати задължението си не по изпълнителното дело, а плати по блокирана от длъжника банкова сметка на взискателя? В този случай може ли да се приеме, че има съответствие с общия правен принцип - „който плаща зле, плаща два пъти“ ?

5. Има ли реално плащане, когато кредиторът заплаща свои задължения към длъжника по банкова сметка, която е блокирана от кредитора-длъжник?

Поддържа се, че въззивният съд е разрешил посочените въпроси в отклонение от формираната практика на ВКС в решение по т.д. № 1413/23 г., по т.д. № 1060/22 г., т.д. № 1367/21 г.; решения на СЕС № С-776/19, № С-782/19 и № С-520/21.

6. Когато въззивният съд е оставил без уважение искането за събиране на относими към предмета на спора доказателства и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, решил ли е в цялост материалноправния спор?

По отношение на този въпрос се сочи от касатора, че въззивното решение е в противоречие с решения на ВКС по гр.д. № 2253/20 г., гр.д. № 2331/18 г. и по гр.д. № 2296/18 г.

7. Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229 ал.1, т.4 ГПК между производството по предявен от кредора иск за вземането му и предявен от кредитора иск за неоснователно обогатяване на длъжника, в случай че в предметното поле на двете производства срещу длъжника е един и същ договор за кредит, съдържащ неравноправни клаузи ?

За този въпрос се сочи, че е решен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/2017 от 09.07.2019 г., но по него се поддържа и основание за допускане по чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК - очевидна неправилност.

Ответникът по касационната жалба - "Юробанк България" АД, е подал писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, но следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК - поради вероятната недопустимост на съдебния акт, за която касационният съд следи служебно.

В конкретния случай като фактическо основание на иска е въведено от ищеца /банката/ твърдението, че ответникът е получил без основание сумата от 37 044,66 лв., която е била събрана принудително по изп.дело № 2753/2019 г. на ЧСИ Милен Бъзински, а претенцията за тази сума е била разгледана като един иск от СРС като първоинстанционен съд и от СГС като въззивен. С оглед на основанието за допускане на касационно обжалване предмет на проверка следва да бъде въпросът дали е предявен един иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, или няколко иска и с каква цена, което рефлектира върху процесуалните предпоставки за допустимостта на иска.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение