Определение № 1319 от 11.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 614/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на ищците С. М., И. М. и В. М., чрез адв. Г. А. от ВАК, срещу решение № 243/10.10.2025г. по възз.т.д.№ 275/2025г. на Апелативен съд - Варна. С него, след отмяна на решение № 260037/18.12.2023г. по т.д.№ 132/2020г. на Окръжен съд - Варна, са отхвърлени предявените против „Диа Строй“ ЕООД и М. П. М. евентуално съединени искове, с правно основание чл.135, ал.1 и ал.3 ЗЗД за обявяване за относително недействителен спрямо ищците на договор, обективиран в нотариален акт № 128, том ІІ, peг. № 4757, дело 297 от 2019г. на нотариус П.С., с peг. № 335 на НК, вписан, вх. peг. № 16488 от 28.06.2019г., акт № 7, том X., дело № 9914, с който „Диа Строй“ ЕООД прехвърля на М. П. М. правото на собственост на апартамент № 1, с идентификатор10135.3516.181.6.1., в жилищна сграда 6, в поземлен имот с идентификатор № 10135.3516.181, находящ се в [населено място], целият с площ от 84,91 кв.м., ведно с изба № 1 с площ 5,00 кв.м. и заедно с припадащите се 6,9203% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж.

В касационната жалба са релевирани основанията за касационно обжалване по т. 3 на чл.281 ГПК – материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост. Касаторите оспорват, като извършени в нарушение на процесуалните правила, изразяващи се в неизвършване на анализ на доказателствата и необсъждане на връзката между тях и неправилно разпределяне на доказателствената тежест, изводите, че атакуваната разпоредителна сделка е възмездна и няма увреждащ характер. Изразяват несъгласие и с извода, че ответникът М.М. е изправна страна по предварителния и по окончателния договор, който намират да е извършен в противоречие на доказателствата по делото. Считат, че въззивният съд е следвало да достигне до извод, че договорът е нищожен, като е привиден, на осн. чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД, поради което е следвало служебно да приложи последиците на нищожността и да мотивира с него основателността на иска по чл.135 ЗЗД. Оспорват и извода, че е изключено намерението за увреждане, като извършен в несъответствие с доказателствата по делото. По изложените съображения искането е за отмяна решението и за уважаване на предявените искове, евентуално за връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания. Претендират за присъждане на направените по делото разноски за всички инстанции.

В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да допълни доклада, в изпълнение на неговото служебно задължение да съдейства на страните за изясняване на фактите по делото, и да им укаже кои са релевантните за спора факти, как се разпределя доказателствената тежест и за кои твърдяни от страните факти не сочат доказателства, за да могат да предприемат съответни процесуални действия, включително да посочат нови доказателства?

2. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и достатъчно ли е за доказването на „знание за увреждане“, като предпоставка по чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД, установяването по делото на няколко кумулативно дадени обстоятелства-индиции/косвени доказателства/, като напр. изброените в т.15, б.б. „а“-„е“?

3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?

5. Относим и допустим ли е за доказване на предпоставката по чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника - приобретател по атакувания с иска възмезден вещно-прехвърлителен договор/ лицето, с което длъжникът е договарял/ изявленията, направени от последния в самия нотариален акт относно състоянието на строежа и съществуващото задължение за довършване на строителството и въвеждане на сградата в експлоатация в рамките на оставащия срок – по-малко от 6 месеца?

6. Достатъчно ли е за доказване на същата предпоставка по чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД установяването по делото на няколко кумулативно дадени обстоятелства- индиции/косвени доказателства, като напр., че

а/ купувачът-ответник-приобретател е направил изявление пред нотариуса, от което се установява знанието му за състоянието на имота/груб строеж/ и фактическата невъзможност той да бъде довършен/построен/ и въведен в експлоатация в рамките на оставащия срок от по-малко от 6 месеца след датата на сключване на сделката

б/ при сключване на атакувания договор с представен предходен документ за собственост, в който изрично е уговорено, че, ако „Пресианстрой“ ЕООД и „Диа Строй“ ЕООД не изпълнят поетите по нотариалния акт и договор от същата дата задължения в срок, касаторите, в качеството им на възложители, имат право да развалят сключените договори и да претендират от двамата, в условията на солидарност, неустойка за неизпълнение в размер на 350 000 лева

в/ обстоятелството, че договорената продажна цена не е платена по предвидения в закона ред/ чрез безкасов/вирментен превод по сметка на продавача/ и не са представени доказателства да е платена изцяло

г/ при наличие на предварителен договор с касаторите ответникът М.М. сключва окончателен договор с „Диа строй“ ЕООД със същия предмет, но без да му плати каквато и да е цена

д/ липсват доказателства за отчетна сделка между пълномощник и неговите доверители, защото се твърди, че Т.Т. е бил пълномощник на касаторите и именно в това си качество е сключил предв. договор

е/ договорената продажна цена не е платена по предвидения в закона ред/чрез банков превод/ и в нарушаване на изискванията на ЗОПБ/чл.3, ал.1, т.2/

7. Допустимо ли е решението на въззивния съд, когато задължителен необходим другар не е бил конституиран във въззивното производство в нарушение на чл.235, ал.2 ГПК?

С писмен отговор ответникът М.М., чрез адв. К. В. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба.

Не е постъпил в срок писмен отговор от ответника „Диа Строй“ ЕООД.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Сезиран с въззивна жалба на един от двамата ответници - „Диа строй“ ЕООД срещу първоинстанционното решение, с което е уважен главният иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е установил, че с договор от 05.06.2019г., обективиран в нотариален акт за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за довършване на строителството и въвеждане на сградата в експлоатация, ищците са прехвърлили на ответното дружество „Диа Строй“ ЕООД процесния апартамент № 1 (както и апартамент № 4, апартамент № 8 и ателие № 4), а на трето неучастващо по делото дружество - „Пресиянстрой“ ЕООД - гараж № 1, които самостоятелни обекти се намират в жилищна сграда, изградена на етап „груб строеж“ и частично извършени допълнителни работи, срещу насрещно, поето солидарно от „Пресиянстрой“ ЕООД и „Диа Строй“ ЕООД, задължение да осъществят цялостно и качествено завършване на сградата и предвидените довършителни работи, констатирано с акт, обр. 15 в шестмесечен срок от подписване на нотариалния акт и договор от същата дата, и да подадат документи за въвеждане на сградата в експлоатация в тримесечен срок от подписване на акт, обр.15. Установил е, че с договор за покупко-продажба от 28.06.2019г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, „Диа Строй“ ЕООД е продало на М. М. апартамент № 1, ведно с прилежащата изба и припадащите се ид.ч. от общите части на жилищната сграда, завършена на етап „груб строеж“ и частично извършени довършителни работи, и от правото на строеж. Също така е установил, че с влязло в сила на 02.02.2023г. решение по т.д. № 2116/2019г. на Окръжен съд - Варна договорът от 05.06.2019г. е развален, поради неизпълнение на поетите по него задължения от „Пресиянстрой“ ЕООД и „Диа Строй“ ЕООД.

Въззивният съд е констатирал, че по втората обективна предпоставка на иска по чл.135 ЗЗД и в двете хипотези на ал.1 и ал.3 ЗЗД– увреждащ характер на атакуваната сделка ищците са въвели твърдения в исковата, допълнителната и уточняващата молба, че ще бъдат затруднени да върнат в патримониума си полученото на отпаднало основание при разваляне на договора с ответното дружество от 05.06.2019г. По тези твърдения решаващият състав е изтъкнал, че задължението за връщане на даденото по договора от 05.06.2019г. е възникнало с неговото разваляне по съдебен ред, настъпило на 02.02.2023г., когато е влязло в сила решението по т.д.№ 2116/2019г. на ОС - Варна. Посочил е, че до развалянето на договора от 05.06.2019г. по съдебен ред ищците се легитимират като кредитори за получаване на резултата от възложеното строителство и спрямо този кредиторов интерес разпоредителната сделка от 28.06.2019г. е много преди изтичане на уговорения в договора от 05.06.2019г. шестмесечен срок за завършване на сградата, поради което няма увреждащ характер. Приел е, че това е така, с оглед спецификата на договора за строителство на жилищна сграда, характерно за който е собственикът на поземления имот и възложител да прехвърли на изпълнителя в началото или по време на строителството идеални части от правото на собственост, правото на строеж или право на собственост върху конкретно обособени самостоятелни обекти след тяхното възникване, чрез разпореждането с които изпълнителят да има възможност за набави необходимите средства за извършване на строителните работи. Посочил е, че увреждащ характер би имало разпореждането, извършено след изтичане на уговорения срок за завършване на сградата, при констатирано неизпълнение на задълженията на изпълнителя, доколкото продажбата на прехвърлените с договора от 05.06.2019г. обекти би препятствала връщането на полученото по договора след евентуалното му разваляне. Приел е, че няма основание да се приеме, че сделката, извършена три седмици след началото на уговорения шестмесечен срок за довършване на сградата, има увреждащ характер, тъй като нито се твърди от ищците, нито от доказателствата се установява, че в шестмесечния срок изпълнителите не са извършили каквито и да е действия за довършване на строителството на сградата. По същите съображения съставът на апелативния съд е приел, че атакуваната сделка е извършена преди възникване на вземането на ищците, поради което не е налице хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД, а за основателността на претенцията следва да бъдат установени елементите от фактическия състав на чл.135, ал.3 ЗЗД. За пълнота на изложението е посочено, че, дори да се приеме, че към момента на атакуваната сделка ищците са имали непарично вземане по отношение на ответното дружество по договора за изработка от 05.06.2019г. за довършване на строителството и въвеждане в експлоатация на сградата, то с упражняване на правото на разваляне по съдебен ред на договора са погасени произтичащите от него права и задължения. Прието е, че единственият правопораждащ факт с правно значение, обуславящ претенцията по чл.135 ЗЗД, е твърдението на ищците за наличие на непарично вземане за връщане на даденото по договора на отпаднало основание, възникнало на 05.12.2019г., когато е изтекъл шестмесечният срок, уговорен в договора от 05.06.2019г., което е след сключване на атакуваната сделка. Направен е краен извод, че липсват предпоставките за уважаване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД, съответно обжалваното решение следва да се отмени и да се постанови друго за отхвърлянето му.

Предвид отмяната на първоинстанционното решение и отхвърляне на главния иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, е възстановена висящността на евентуалния иск по чл.135, ал.3 ЗЗД, по който първата инстанция не се е произнесла. При поставянето му на разглеждане въззивният съд е приел, че е необходимо да бъде доказано както знанието на приобретателя за увреждането, така и намерението на страните по сделката да увредят ищците. Въз основа на съдържанието на нотариалния акт от 28.06.2019г. съставът на апелативния съд е приел за доказано знанието на ответника М. М. - приобретател по атакуваната сделка за това, че придобива имот в сграда, която е недовършена и неговият праводател има задължения към др. лица, в сл. ищците, да довърши сградата, съответно знанието му за увреждащия характер на сделката. За недоказано обаче е намерил намерението на страните по атакуваната сделка да увредят ищците. Посочил е, че, при доказателствена тежест за ищците, преки доказателства за това не са представени, а от анализа на косвените доказателства по делото не се установява недобросъвестност на приобретателя по см. на чл.135, ал.3 ЗЗД, конкретно, че при сключване на сделката е действал с намерение да увреди ищците. В тази връзка е изтъкнал, че между, от една страна, ищците, представлявани по пълномощие от управителя на „Пресианстрой“ ЕООД - Т. Т., като обещатели, и, от друга страна, ответникът М. М., като купувач, е сключен представеният по делото предварителен договор от 31.01.2017г., с предмет апартамент № 1 и паркомясто № 8, при обща уговорена цена в размер на 55 550 евро, платима на вноски по банковата сметка - 16 месеца от подписване на договора, по който ответникът М. е извършил плащания - с платежно нареждане от 28.06.2019г. е заплатил на ответното дружество „Диа строй“ ЕООД сумата 11 746лв., а със седем броя разписки е заплатил на пълномощника по предварителния договор Т. Т., като управител на „Пресианстрой“ ЕООД, общо сумата 66 500лв. Въз основа на показанията на св.Т. Т. въззивният състав е приел за установено, че решенията за прехвърляне на прехвърлените от ищците имоти са взети, тъй като са заплатени сумите по предварителните договори, а довършителните работи по сградата не са били в голям обем и е следвало да се завършат в срок от 6 месеца. При анализ на тези факти въззивният съд е приел, че при сключване на атакуваната сделка на 28.06.2019г. приобретателят М. М. не е имал намерение да увреди ищците, тъй като за него придобиването на имота е последица от изпълнение на сключения именно с ищците предварителен договор, по който е изправна страна. Направен е краен извод, че и искът по чл.135, ал.3 ЗЗД е неоснователен, тъй като не е доказан субективният елемент от фактическия състав - намерението на страните по сделката да увредят ищците.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

При извършената служебна проверка не се констатира вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно и/или недопустимо.

Не се отразява на допустимостта на въззивното решение неконституирането, на осн. чл.265, ал.2 ГПК, на ответника М. М., в качеството му на задължителен необходим другар на подалото въззивна жалба ответно дружество „Диа строй“ ЕООД. В мотивите към т.6 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че при подадена въззивна жалба от един от необходимите другари въззивният съд служебно конституира и останалите като главни страни пред въззивната инстанция (чл. 265, ал. 2 ГПК). Когато правото на участие в процеса на задължителния необходим другар е нарушено и първоинстанционното решение е постановено без неговото участие, порокът на съдебния акт не може да се санира чрез конституирането му във въззивното производство, с оглед въведените в ГПК преклузии, в условията на ограничен въззив и забраната за събиране на доказателства във въззивното производство, освен предвидените изключения. Ако задължителният необходим другар е ищец (активно другарство), искът не може да бъде предявен без неговото участие. Ако задължителният другар е ответник (пасивно другарство), производството по отношение на него следва да започне с връчване на препис от исковата молба и даване на срок за отговор по чл. 131 ГПК, за да реализира правото си на защита. Когато въззивният съд констатира, че първоинстанционното решение е постановено без участието на задължителен другар, следва да обезсили обжалваното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участието на задължителния необходимия другар. От това следва да се направи извод, че въззивното решение би било недопустимо при необезпечаване на участието на необходим задължителен другар във въззивното производство, но само, когато той не е участвал и в първоинстанционното производство. Разглежданият случай не е такъв, доколкото ответникът М.М. е участвал в производството пред първата инстанция, а и същевременно е взел участие и във въззивното производство.

С допустимостта на въззивно решение е свързан и седмият въпрос, според номерацията на настоящото определение. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по него произтича от отсъствието на въведената допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не се констатира противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.6, доколкото, както се посочи, ответникът М. М. е участвал в първоинстанционното, а и във въззивното производство.

Извън хипотезите на чл.280, ал.2, предл.1 и 2 ГПК, допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от въведените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.

Първият въпрос е процесуалноправен и е свързан с правомощията на въззивния съд във връзка с доклада. С т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, като в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Доколкото касаторите имат качеството на въззиваема страна във въззивното производство, за обосноваване значимостта на въпроса е следвало да въведат твърдения, че в подадения съвместен отговор на въззивната жалба на ответното дружество са релевирали обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. Тъй като касаторите не са въвели такива твърдения, е необосновано приложното поле на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

Процесуалноправните втори, трети и четвърти въпроси са свързани с правомощията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по тях произтича от необосноваване на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторите е следвало, но не са посочили, кои конкретно са необсъдените според тях доводи и възражения и свързаните с тях доказателства.

Не следва да се допуска обжалване и по петия и шестия въпроси, предвид характеристиките им на фактологични, доколкото изискват проверка на данните по делото и в този смисъл са свързани с правилността на решението, която е изключена от предмета на производството по чл.288 ГПК.

Поради липсата на общатата предпоставка за допускане на обжалване по тези въпроси, не е необходимо обсъждане на въведената по тях допълнителна предпоставка.

Неоснователно е и искането за допускане на обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, изисква да бъде релевирана и обоснована от касатора. Тя е налице, когато пряко от мотивите, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал.2 ГПК проверка за правилност, са установими особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Такива са например случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не са релевирани доводи, че фактическите констатации на съда, от значение за правните изводи, са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не са въведени доводи за обосноваване на някоя от хипотезите на очевидна неправилност, изведени от практиката на касационния съд, а - единствено такива за неправилност на решението по см. на чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: