Определение № 70 от 15.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 633/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дунав агро трейд“ ЕООД срещу решение №12170 от 22.10.2020 г. по в.т.д.№1485/2020 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение от 28.11.2019 г. по т.д.№183/2018 г. на ОС Монтана, с което са отхвърлени обективно и кумулативно съединените осъдителни искове на „Дунав агро трейд“ ЕООД срещу М. Т. Ц., за заплащане на сумата от 44 790 лв.,, получена на отпаднало основание поради разваляне на договор за продажба на царевица от 08.02.2017 г. и за заплащане на сумата от 3004.44 лв., обезщетение за забавено изпълнение. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Действа ли комисионерът в условия на пряко представителство, т.е. от името и за сметка на доверителя. 2. Има ли комисионерът представителна власт да приема изпълнение на сделки от името и за сметка на своя доверител, вкл. такива, по които не е страна и които са сключени директно между доверителя и трето лице. 3. Може ли сторнирането на предходно осчетоводени фактури да представлява доказателство за неизвършване или неприемане на извършени услуги. Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, евентуално спрямо първи и втори въпроси – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация М. Т. Ц. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е превел по банков път на ответника цената по договор за доставка на 149.30 тона царевица в размер на 44 790 лв., като е видно от представените товарителници и кантарни бележки, че ответникът е натоварил и предал на превозвачи договореното количество царевица, реколта 2016 г. Установил е от показанията на свидетелите, извършили процесните четири превоза, че са били наети от ищеца, чрез М. К. М., като показанията им се подкрепят от всички други обстоятелства по делото: издали са фактури за извършените превози на процесната царевица, тези фактури са осчетоводени от ответника, фактура №75/20.02.2017г. на „Вая Транс 2“ ЕООД е платена по банков път на 23.02.2017 г., извършено е частично плащане по фактура №59/02.03.2017 г. на „Ивани Транс БГ“ ЕООД, а и дадените показания съвпадат с показанията на свидетеля-очевидец М. К. М., която свидетелства за същите релевантни факти и обстоятелства. В този смисъл е достигнал до извод, че ответникът е доказал при условията на пълно и главно доказване, че е изправна страна по процесния договор, който не е развален правомерно от ищеца, не е отпаднало основанието за полученото плащане по този договор и не се дължи връщане на сумата от 44 790 лв. Намерил е за неоснователни твърденията на ищеца, че М. М. не е имала качеството представител на ищеца, който може да получи процесните стоки от ответника, като се е позовал на предмета и целта на комисионен договор №6/15.01.2017 г., от който се основава извод, че М. М. комисионер, от името и за сметка на доверителя /ищеца/ има право и задължение да извършва сделки със земеделска продукция /пшеница и царевица/, като изрично е уговорено в чл.6, че транспортът се организира от комисионера, а в чл.7 е уговорено задължението й да следи за качеството и количеството при товаренето на стоката. Счел е, че в процесната хипотеза комисионерът е организирал транспорта на стоката, която съобразно указанията на ищеца е била натоварена в базата на продавача и предадена на превозвачите, посочени от комисионера, който действа от името и за сметка на доверителя, следователно цялото количество царевица е получено от доверителя /ищеца/. Изразил е становище за неоснователност и на твърденията за недопустимост на събраните по делото гласни доказателствени средства, като е посочил, че с тях се установява сключването на четири договора за превоз, всеки един от които е на стойност под 5 000 лв., още повече, че тези факти се установяват и от издадените от превозвачите фактури, които са осчетоводени и платени от ищеца. Посочил е, че фактурите са частни свидетелстващи документи, които установяват сключените договори за превоз между ищеца и превозвачите, получили процесната царевица от ответника, като по същите съображения е приел за неоснователни и твърденията, че в съставените транспортни книжа – товарителници, кантарни бележки, фактури за транспортни услуги, липсвали предвидени от закона реквизити. Изложил е съображения за неоснователност и на доводите, че неизвършването на транспортните услуги се установява от тяхното незаплащане от страна на ищеца - от заключението на вещото лице се доказва, че договорите за превоз, извършени от „Вая Транс 2“ ЕООД са били платени в пълен размер по банков път на 23.02.2017 г., а издадената от този превозвач фактура, както и фактурата, издадена от другия превозвач и частичното плащане по нея, са осчетоводени в счетоводството на ищеца. Възприел е за ирелевантно обстоятелството, че посочените фактури са били сторнирани в счетоводството на ищеца, тъй като осчетоводяването на фактурите е положителен факт, за разлика от тяхното сторниране, което не може да установи твърдения от ищеца отрицателен факт, че не били извършени транспортните услуги. Установил е, че по делото не е доказано и твърдението на ищеца, че М. М. е била овластена от трето за спора лице – „Ваймар М“ ЕООД и като неин пълномощник е получила процесните стоки, които впоследствие е продала на ищеца. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място следва да се посочи, че в случая релевантно се явява не квалифицирането на сключения между ищеца и М. М. - трето по делото лице, договор /като комисионен или друг вид/, а разглеждането от въззивния съд на съдържанието на това правоотношение /съобразно наведените от страните по делото обстоятелства и твърдения/ и установяването на постигнатата обща воля, М. М. да сключва сделки със земеделска продукция, да организира транспорта на земеделска продукция и да следи за количеството и качеството при товарене на продукцията и то от името и за сметка на ищеца. В този смисъл и тъй като изводът на съда за изпълнение на задължението на ответника по процесния договор за продажба на царевица, е направен съобразно съдържанието на посоченото по-горе правоотношение между ищеца и третото лице /а и с оглед показанията на свидетелите и заключението на ССЕ/, първи и втори от въпросите на касатора, свързани със същността на комисионния договор и с правата и задълженията на комисионера, не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, като при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да се допусне и по третия от въпросите, посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК. Даденият от въззивния съд отговор на въпроса за доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги /до който се свежда формулираният от касатора въпрос/, е изцяло в съответствие с многобройната и последователна практика на ВКС. Съобразно визираната практика вписванията в счетоводните /търговските/ книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбите на чл.182 от ГПК, респективно чл.55 от ТЗ. По смисъла на закона те имат възможна /при съгласие на страните/ доказателствена сила и като производна, основана на доказателствената сила на първични счетоводни документи, тази доказателствена сила не се презюмира - при оспорване подлежи на доказване, а по начало - на преценка, с оглед всички обстоятелства по делото. Предвид изложеното и тъй като в случая при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2414 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,