Определение № 60477 от 21.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2325/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Недива Транс“ ООД срещу решение №11881 от 20.08.2020г. по т.д. №951/2020г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №65 от 09.01.2020г. по т.д.№228/2019г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-4 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ искове с правно основание чл.208, ал.1 Кодекса за застраховане /отм./ и чл.86, ал.1 Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ за заплащане на сумата 56 318 лева- застрахователно обезщетение за кражба на товарен автомобил „ТОЙОТА РАВ 4“, с рег.№СА7797ХН, с номер на шаси JTMDBREV30D045172, и за сумата 16 097.57 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за период 13.04.201 г. – 05.02.2019г. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил или е обсъдил едностранчиво доказателствата по делото; извел е правните си изводи при превратно тълкуване на приложимите правила на Общите условия, при които е сключен застрахователния договор; отхвърлил е иска, приемайки да основателни незаявени от ответника правоизключващи възражения; допуснал е нарушение на чл.235, ал.2 ГПК и чл.20 ЗЗД. Моли да бъде отменено решението и да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „следва ли въззивният съд да съобрази решението си с всички доводи на страните и събраните по делото доказателства, свързани с тези доводи, в контекста на императивната разпоредба на чл.235, ал.2 ГПК“ и „допустимо ли е с оглед правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл.269, пр.2 ГПК, въззивният съд да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция“, както и по материалноправния въпрос – „за приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорите, с оглед действителната воля на страните“. Касаторът поддържа, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, цитирана в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК - основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като излага доводи за очевидна неправилност на решението. Ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ оспорва касационната жалба, като излага подробни доводи както за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени искът на основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ за плащане на застрахователно обезщетение по договора за имуществена застраховка „Пълно каско“ на процесния автомобил, сключен между страните, както и акцесорната претенция за обезщетение за забава на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд приема, на първо място, че ищецът не е материалноправно легитимиран, предвид твърденията му в исковата молба, че по силата на договор за цесия от 01.11.2017г. собственикът на автомобила „Сожелиз-България“ ЕООД, в качеството си на цедент, е прехвърлило на ищеца, в качеството му на цесионер, взимането за застрахователно обезщетение, заедно с всички принадлежности и привилегии, включително лихвите, за което прехвърляне и ответникът е уведомен. Решаващият съдебен състав излага аргументи, че „Недива-Транс“ ООД не доказва да е титуляр на спорното право - да получи обезщетение за собствения на трето за делото лице автомобил, тъй като по силата на процесия договор за цесия не е прехвърлено на ищеца спорното субективно материално гражданско право да получи от ответника процесното обезщетение /съответно – и обезщетение за забавеното му плащане/, т.е. това право не е в неговия патримониум. Обоснова тезата, че този извод се налага от съдържанието на представения договор /преамбюл, чл.1, чл.2/, съобразно което договорът се сключва с цел само предоставянето на възможност на ищеца пряко да предяви претенциите си по процесната щета /преамбюл/, като е посочено, че на ищеца се прехвърля само правото за претендиране на застрахователно обезщетение, а не самото право на такова обезщетение, като материално гражданско субективно право на цедента, вкл. е уговорено, че всичко събрано от ищеца същият дължи незабавно да предаде /преведе/ на цедента. На следващо място, решаващият съдебен състав намира, че ответното застрахователно дружество не дължи претендираното застрахователно обезщетение, тъй като е основателно възражението му по чл.211, т.2 КЗ. Излага доводи, че изрично изявление от управителя на ищцовото дружество, обективирано в заявлението за щета и обяснението към него, че дистанционното управление /транспондер/ за допълнително монтирания в автомобила имобилайзер, се е намирало на точно посочено място в автомобила, тъй като му било казано от монтиращите техници, че трябвало същото да стои постоянно в автомобила, макар и скрито добре, представлява и следва да се цени като признание на неизгодни факти. Това признание категорично изключва достоверността на защитната теза на ищеца, че дистанционното не било предадено първоначално на застрахователя и били дадени гореизложените обяснения поради объркване, ненавременното му откриване в чантата на заявителя, по-късното му случайно намиране. Въззивният съдебен състав намира за неоснователно и оплакването на жалбоподателя, че допълнителният имобилайзер всъщност не бил от съществено значение за осигуряването на сигурността на автомобила, включително срещу кражба, като излага аргументи, че обратното се установява от заключението на съдебно-техническата експертиза. С оглед приетото за обосновано, обективно и основано на специалните знания на вещото лице заключение, съдът приема, че поради значително по-високата си степен на сигурност с оглед начина на криптиране на информацията, допълнителният имобилайзер осигурява по-високата степен на сигурност в сравнение с фабрично монтирания в автомобила имобилайзер. Именно затова монтажът на допълнителен имобилайзер и то – от конкретно посочен търговец, е поставен от застрахователя като условие в самия договор. Застрахованият ищец е в неизпълнение на задължението му да не компрометира, чрез действие или бездействие, сигурността на автомобила, оставяйки електронно устройство, чрез което допълнително монтираният имобилайзер се деактивира/преодолява, в самия автомобил. Като базирани на неправилна интерпретация на заключението на съдебно-техническата експертиза, респ. като необосновани са отхвърлени оплакванията на ищеца, че оставянето на посоченото дистанционно в автомобила било без значение, защото същото преминавало в енергоспестяващ режим, съответно – не повлиявало изключването на допълнително монтирания имобилайзер. Въззивният съд излага доводи, че това важи, видно от заключението на вещото лице, само по отношение на автоматичното, но не и на ръчното деактивиране на имобилайзера с наличното в автомобила дистанционно управление /транспондер/. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият процесуалноправен въпрос е свързан със задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да постанови решение при съвкупната преценка на събраните доказателства, като отговор на тези въпроси е даден със задължителното за съдилищата ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/, както и в множество решения по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касатора. ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касация, тъй като решаващият съдебен състав е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, вкл. на съдебната авто-техническа експертиза, обсъдил е относимите възражения на страните и е изложил подробно аргументирани собствени мотиви относно правнорелевантните факти. Въззивният съд е изложил мотиви по спорните въпроси, вкл. относно значението за спора на оставянето на имобилайзера в застрахования автомобил, станал обект на кражба и наличието на фабричен имобилайзер, респ. дали е налице изпълнение на задължението на застрахования за поддържане на работеща защитна система. Обсъдени са и възраженията на ищеца доколко оставянето на дистанционното за имобилайзера в автомобила означава, че това действие води до неактивирането или невключването на тази допълнителна защитна система. Въззивният съд възприема установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и изложените правни изводи и препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като излага и собствени мотиви, обсъждайки наведените в жалбата доводи и възражения. Изложените от касатора доводи за допуснати от съда нарушения представляват оплаквания за необоснованост на решението, представляващо основание за неговата отмяна като неправилно съгласно чл.281, т.3 ГПК, но само при наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. Процесуалноправният въпрос – дали е допустимо с оглед правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото въззивният съд да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не е коректно поставен, респ. не е обусловил крайните изводи на съда. Въззивният съд е обсъдил наведените от страните във въззивното производство твърдения и възражения, като не е поставил страните в т.нар. процесуална изненада. Всички изложени от касатора аргументи касаят твърдения за факти и обстоятелства, доводи и възражения, обсъдени от първоинстанционния съд и оспорени с въззивната жалба. Въззивният съд не е приел за установени факти и обстоятелства, които не са били предмет на доказване в първоинстанционното производство, респ. не са приети като част от фактическата обстановка в първоинстанционното решение. Изложил е подробни мотиви относно предмета на спора и фактите и обстоятелствата, подлежащи на установяване от ищеца, вкл. материалноправната му легитимация, произтичаща от наличието на твърдяното негово субективно материално право на вземане, което ответникът оспорва. В този смисъл не може да се приеме, че обсъждането на договора за цесия, от който ищецът черпи права, е извън предмета на спора, още повече, че първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви относно вземанията, придобити от ищеца по силата на процесния договор за цесия. Тези изводи в първоинстанционното решение са оспорени с въззивната жалба, т.е. въззивният съд не само е имал право, но е бил длъжен да ги обсъди. Следва да се отбележи също така, че в отговора на исковата молба ответникът е аргументирал защитното си възражение за недължимост на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.211 КЗ /отм./, евент. чл.207, ал.2 КЗ /отм./ именно с твърдение за оставяне от ищеца на дистанционното /транспондера/ на допълнително поставения имобилайзер в застрахования автомобил, което е в нарушение на задължението му като застрахован за поддържане на имобилайзера активен, предвидено в Общите условия. Въззивният съд е изложил подробни мотиви, че с оставянето на транспондера в автомобила се осигурява възможност имобилайзерът да бъде изключен, т.е. деактивиран. Поставеният от касатора материалноправен въпрос относно приложението на чл.20 ЗЗД не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не е обусловил крайните решаващи изводи на въззивния съд. Решаващият съдебен състав е мотивирал неоснователността на исковите претенции не само с приетата от него липса на материалноправна легитимация на ищеца, но и с основателността на възражението на ответното застрахователно дружество, че не дължи претендираното застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.211, т.2 КЗ. Предвид изложеното поставеният въпрос няма решаващо значение за изхода по конкретното дело. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд