Определение № 672 от 03.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 45/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на г-жа Л. М. Б. в качеството си на синдик на М. Д. Х. ЕГН: [ЕГН], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 1921от 26.07.2019 г. по в.т.д. № 2241/2019 г. на Апелативен съд – София, с което е обезсилено решение № 566 от 26.03.2019 г. по т.д. № 730/2018 г. на СГС. VІ-11 с-в, с което е открито вторично производство по несъстоятелност на длъжника, наложени са общ запор и възбрана на имуществото на същия на територията на РБ, прекратено е правото му да управлява и представлява търговската си дейност на територията на РБ, назначен е синдик в производството и е постановено започване осребряване на имуществото на територията на РБ. С обжалваното въззивно решение е и прекратено производството по искане по чл.759 от ТЗ за откриване на спомагателно /вторично/ производство по несъстоятелност на М. Д. Х..

Касаторът поддържа основанията по чл.281, т.3 ГПК-въззивният съд се е произнесъл в нарушение на материалния закон-чл.757 във вр.с чл.759 ал.1 ТЗ и чл.3,пар.3 във вр. с чл.27 от РЕГЛАМЕНТ /ЕО/ № 1346/2000 от 29 май 2000 г. относно производството по несъстоятелност,отм.с Регламент/ЕО/ 848/2015 г., но приложим за производствата, образувани преди 26.06.2017 г..

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационният жалбоподател счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са следните въпроси:

1. Какъв е характерът на производството по чл.759 ал.1 ТЗ: охранително или спорно с участието на длъжника като ответник; Какви са правомощията на българския съд във връзка с наличието на предпоставките по чл.759 ал.1 ТЗ вр.с чл.621а, ал.1,т.2 ТЗ.

2.Следва ли съдът да открие вторично/спомагателно/производство по несъстоятелност, по смисъла на цитираната по-горе нормативна уредба, срещу физическо лице, което не е извършвало търговска дейност на територията на РБ, когато последното е извършвало такава на територията на друга държава-член на ЕС, и според правото на последната, производство по несъстоятелност може да се образува по отношение на физическо лице.

В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, от особения представител на ответника е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното решение. Претендира се присъждане на възнаграждение за особен представител в касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е счел за безспорно наличието на открито, с решение от 13.02.2015 г. по дело №3199 от 2014 г. на Окръжен съд в централен Лондон, на основание чл.3,пар.1 от РЕГЛАМЕНТ /ЕО/ № 1346/2000 от 29 май 2000 г. относно производството по несъстоятелност/отм.с Регламент/ЕО/ 848/2015 г./, но приложим за производствата ,образувани преди 26.06.2017 г. / занапред съкр. Регламента/, производство по несъстоятелност срещу длъжника М. Д. Х. и е обявил последния в несъстоятелност, като е назначил г-жа Л. М. Б. за синдик. Приел е, че горното производство е главно по смисъла на пар.3 от чл.3 на Регламента, по отношение на инициираното с разглежданата молба производство, което следва да има качеството на вторично/спомагателно/ по отношение на първото. Счел е за доказано и че длъжникът-физическо лице притежава право на собственост върху два недвижими имота на територията на РБ-в [населено място] и [населено място] на стойност 36 610 британски паунда.

За да счете за недопустимо постановеното първоинстанционно решение, с което съставът на СГС е уважил молбата на синдика, назначен в първичното производство по несъстоятелност, въззивният съд се е позовал на следното:

Не се установява, че длъжникът в първичното производство и ответник по настоящата молба М. Х. има качеството на търговец по смисъла на някоя от уредените в чл.1, алинеи първа,втора или трета от търговския закон на РБ хипотези: същият не извършва някоя от изредените изчерпателно и уредени в ал.1 ,т.т. 1-15 дейности, не е търговско дружество или кооперация/ ал.2/ и не се твърди и доказва, че същият е образувал предприятие, било то на територията на Великобритания, било то в РБ, което по предмет и обем да изисква неговите дела да се водят по търговски начин-ал.3. Напротив –от данните в самото решение за откриване на производство по несъстоятелност се установява, че лицето е „работник по облицовки“. Според българския закон/чл.607а ал.1 ТЗ/, производство по несъстоятелност се открива само по отношение на лице, физическо или юридическо, което има качеството търговец, поради което, според съда, и молбата по чл.759 ал.1 ТЗ е недопустима като насочена срещу лице, което не е пасивно процесуално легитимирано да бъде ответник по нея.

Изложени са и съображения за това, че разпоредбите на чл.16 и чл.17 от Регламента, уреждащи принципното признаване на решение за образуване на производство по несъстоятелност, взето от компетентен орган на държава –членка на ЕС, във всички държави-членки и в случаите, когато длъжникът, поради качеството си, не може да бъде обект на производство по несъстоятелност в последните, се отнася до зачитане на последиците, уредени в чл.17 и следващите от Регламента/ т.е. зачитане правомощията на назначения ликвидатор/синдик/, правото на публично оповестяване по чл.21,вписване в публичен регистър на горното решение както и зачитане на последиците по чл.24 и 25. От систематичното място на горните разпоредби /Глава Втора –Признаване на производство по несъстоятелност/ не се налага извод, че това признаване се отнася и до обвързаността на съда в друга държава-член на ЕС да открие безусловно вторично производство по несъстоятелност, без да са налице предпоставки за това по вътрешното й право, доколкото вторичните производства по несъстоятелност са уредени в Регламента в самостоятелна глава ІІІ, т.е. извън уредбата на Глава Втора.

Настоящият съдебен състав на ВКС, Второ намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.

Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес.

Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора два въпроси, не съответстват на горните критерии.Въпросът за характера на производството по чл.759 ал.1 ТЗ /спорно или охранително/ не е бил изобщо повдиган пред инстанциите по същество и съдилищата са го разглеждали в съответствие с чл. 629 ал.2 ТЗ с участието и на длъжника, към който ред изрично препраща и чл.28 от Регламента.

Вторият въпрос е за това, следва ли съдът да открие вторично/спомагателно/производство по несъстоятелност по смисъла на цитираната по-горе нормативна уредба срещу физическо лице, което не е извършвало търговска дейност на територията на РБ, когато последното е извършвало такава на територията на друга държава-член на ЕС и според правото на последната, производство по несъстоятелност може да се образува по отношение на физическо лице, не съответства на произнасянето на съда в обжалвания акт: Въззивният съд се е произнесъл въз основа на липса на установена търговска дейност изобщо/ не само на територията на РБ/ и на качеството на търговец на длъжника, доколкото в решението на съда в Лондон по главното производство по несъстоятелност длъжникът е описан като „работник по облицовки“/ съдът го е приравнил на лице по чл.2 т.2 ТЗ, за което изрично се изключва качество на търговец, а не с оглед на това, че е физическо лице. Обосноваността на тези изводи попада в преценка правилността на обжалваното решение, което не е обект на проверка от ВКС във фазата по чл.288 ГПК, където дискрецията е изцяло по критериите по чл.280 ал.1 ГПК, доколкото страната, подала КЖ не се позовава на основанията по ал.2 на същия текст.

Поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

В полза на особения представител на ответника по касация- адв. Денка Д. К. от САК, от страна на Л. М. Б. в качеството на касатор/синдик на М. Д. Х. ЕГН: [ЕГН]/ се дължи внасяне по депозитната сметка на ВКС на сума в размер на 300 лева- адвокатско възнаграждение, съгласно чл.29 ал.3 ГПК.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение