Определение № 1151 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1423/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Алианц банк България“ АД срещу решение №210 от 21.02.2023 г. по в.гр.д.№2983/2022 г. на САС. С обжалваното решение, след отмяна на решение №260036 от 19.03.2021 г. по т.д.№102/2019 г. на ОС Враца, са отхвърлени предявените от „Алианц банк България“ АД против М. А. С. искове за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи сумата от 45 094.65 лв., просрочена главница по договор за ипотечен кредит за текущи нужди от 21.07.2014 г., сумата от 1632.86 лв. просрочена лихва за периода от 06.10.2018 г. до 10.01.2019 г. и сумата от 4136.89 лв., наказателна лихва за периода от 09.10.2018 г. до 10.01.2019 г., за които суми е издадена заповед от 25.01.2019 г. по гр.д.№23/2019 г. на РС Бяла Слатина. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Нищожността на пълномощното, с което е сключен договор, влече ли абсолютна нищожност на договора. 2. Нищожен ли е на основание чл.26, ал.2 ЗЗД договор, сключен от пълномощник без представителна власт или е налице висяща недействителност – чл.42, ал.2 ЗЗД. 3. Може ли да се приеме, че след като кредитополучателят е изтеглил лично и усвоил сумата по банков кредит, т.е. „облагодетелствал“ се е от т.нар. мним представител и е погасявал доброволно банковия кредит за период от четири години, е извършил потвърждаване на упълномощаването за сключване на банков кредит. 4. Следва ли въззивната инстанция, след като прогласи недействителност на договор, да постанови мнимо представляваният да върне недължимо полученото. Ответникът по касация М. А. С. заявява становище аз липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният договор за банков кредит е подписан за кредитополучател от М. А. С. чрез пълномощник, като представеното пълномощно е своевременно оспорено и е доказано, че не е подписано от упълномощителя. Посочил е, че този договор се явява сключен от представител без представителна власт и според разясненията, дадени с ТР по т.д.№5/2014 на ОСГТК на ВКС, е в състояние на висяща недействителност, като не поражда целените с него правни последици, които могат да настъпят, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл.42, ал.2 ЗЗД, а при липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. Позовавайки се на разпоредбите на чл.42, ал.2, изр.2 ЗЗД, чл.37 ЗЗД и чл.430, ал.3 ТЗ е достигнал до извод, че упълномощаването за сключване от името на представлявано лице на договор за банков кредит следва да се оформи писмено, тъй като договорът за банков кредит има писмена форма за валидност, респективно писмено следва да се извърши потвърждаването на действията на представител без представителна власт, сключил договор за банков кредит. Установил е, че по делото няма потвърждаване на договора в писмена форма или с конклудентни действия, като няма подписан от ответника документ, свързан със сключването на договора за банков кредит и изпълнението на задълженията по този договор - декларацията по чл.4 от ЗМИП не е подписана от ответника; спесимените на подписа не са положени от него; същият не е подписал през 2013 г. дори и искането за откриване на банкова сметка, не е подписал и договора за предоставяне на платежни услуги, а по посочената сметка е осъществено по-късно усвояването на отпуснатия кредит; няма подписан от ответника документ по теглене или внасяне на суми във връзка с договора за банков кредит от 21.07.2014 г. /всички подписани от името на М. А. С. вносни бележки, платежни нареждания, разписки и преводни нареждания, са неавтентични/. Намерил е, че обратен извод не следва и от свидетелските показания, които тълкувани в съвкупност с представените от банката платежни документи, не навеждат на еднозначен извод, че ответникът не само е узнал за сключения от негово име банков кредит, но го е потвърдил и по този начин се е обвързал с правата и задълженията, които този договор поражда. В този смисъл и при липсата на потвърждаване на договора от мнимо представлявания и при изричното му противопоставяне, въззивният съд е счел, че предявените искове следва да бъдат отхвърлени. Настоящият състав намира, че решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Формулираните от касатора въпроси не са обусловили правната воля на съда. С първите три въпроса се предпоставя становище на въззивния съд /че договорът е нищожен и че кредитополучателят лично е изтеглил, усвоил и погасявал сумата по договора за банков кредит/, каквото обаче не е възприемано в обжалваното решение. Както бе посочено, в съответствие с разясненията, дадени в ТР по т.д.№5/2014 на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че договорът е в състояние на висяща недействителност, като не поражда целените с него правни последици, които могат да настъпят, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл.42, ал.2 ЗЗД. Анализирайки подробно събраните по делото доказателства съдът е установил, че договорът е подписан от пълномощник без представителна власт, че сметката, по която е усвоен кредитът, не е открита от ответника и последният не е извършвал погасявания на суми по кредита /всички подписани от името на М. А. С. вносни бележки, платежни нареждания, разписки и преводни нареждания, са неавтентични/. В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК по първите три въпроса касационно обжалване не може да бъде допуснато. Не се явява обуславящ правната воля на съда и четвъртият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос. В настоящето производство иск по чл.55 ЗЗД не е бил предявен от ищеца, респективно и с оглед диспозитивното начало в процеса, въззивният съд не се е произнасял, а и не е разполагал с правомощия да се произнесе по такава претенция /което би довело до недопустимост на решението в тази му част/. С оглед изложеното касационно обжалване не следва да бъде допуснато, поради което и предвид изхода на правния спор, касаторът, на основание чл.38 от ЗА, дължи на адвокат М. В. С. от АК Враца сумата от 500 лв., възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ответника в производството пред ВКС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,