Определение № 229 от 30.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3084/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от И. Н. Р. против въззивно решение № IV - 9 от 17.03.2021 г., постановено по в. гр. д. № 52/2021 г. на Окръжен съд - Бургас, в частта му, с която е потвърдено решение № 260721 от 23.11.2020 г. по гр. д. № 3069/2020 г. на Районен съд - Бургас, с което са отхвърлени предявените от И. Н. Р. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. за установяване наличието на дискриминационното отношение на ответника към ищеца, в качеството му на изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в Затвора Бургас, изразяващо се в неравното третиране на лишените от свобода български и чужди граждани, с оглед различния разрешителен режим за получаване на колетни пратки и списък с разрешени предмети и за осъждане на ответника да преустанови дискриминационното отношение спрямо ищеца, като му бъде разрешено да получава колетни пратки. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Касаторът поддържа, че решението е вероятно нищожно и очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Позовава се и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „Нарушения ли са на принципа за равенство пред закона привилегиите?“, за който твърди, че е решен в противоречие с ТР № 14/10.11.1994 г. по к. д. № 14/1992 г. на КС на РБ и 2. „Защо лишени от свобода български граждани могат да получават колетна пратка само след заповед на Началника на Затвора, в определен и ограничен състав на продукти, докато лишени от свобода чужди граждани могат постоянно да получават колетни пратки в по-обогатен състав с разнородни продукти и предмети от утвърдения списък на министъра на правосъдието, като следва да се вземе и предвид еднаквите права и задължения и общото европейско гражданство и прокламираното в чл. 2 от ДЕС? Изведеното дава ли основание за нееднакво третиране и твърдение, че държавната власт на РБ е поставила по-ниски на социално ниво права на гражданите на РБ, от които произтичат властническите й функции?“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, подаден чрез ст. юрк. М. Г., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. Производството е образувано по искова молба на И. Н. Р. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” с искане за установяване наличието на дискриминационно отношение на ответника към ищеца, в качеството му на изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в Затвора Бургас, изразяващо се в неравното третиране на лишените от свобода български и чужди граждани, с оглед различния разрешителен режим за получаване на колетни пратки и списък с разрешени предмети и за осъждане на ответника да преустанови дискриминационното отношение спрямо ищеца, като му бъде разрешено да получава колетни пратки. За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че заповедите на Началника на Затвора Бургас, уреждащи възможността за получаване на колетни пратки и разрешени предмети, са съобразени с предвиденото в ППЗИНЗС и на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., различното третиране на българските и чуждите граждани, търпящи наказание „лишаване от свобода“, по отношение на броя на колетните пратки, които имат право да получават, не представлява дискриминация, тъй като в случая различното третиране на тези лица на основата на тяхното гражданство е предвидено в закона – чл. 86, ал. 4 ЗИНЗС и чл. 82, ал. 1 и ал. 4 ППЗИНЗС. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не се разкрива и наличие на претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът навежда доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, решения на ВС, а също и с решения на Конституционния съд на РБ, но не е формулирал въпрос с предвиденото в чл. 280, ал. 1 ГПК съдържание. Въпросите са поставени твърде общо и не могат да се свържат с конкретно правно разрешение на въззивния съд и приетото от него основание за отхвърляне на иска – приложението на чл. 7, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. По делото е прието за безспорно, че затворническата администрация в Затвора Бургас прилага правилата, установени в ППЗИНЗС по отношение третирането на лишените от свобода български граждани и получаваните от тях колетни пратки – заповедите на Началника на Затвора Бургас са съобразени с предвиденото в ППЗИНЗС, а именно, че съгласно чл. 82, ал. 1 ППЗИНЗС, лишените от свобода получават храни и предмети, които имат право да ползват и държат при себе си, само по време на свиждане, а съгласно чл. 82, ал. 4 ППЗИНЗС, лишените от свобода чужди граждани - осъдени, подсъдими и обвиняеми, могат да получават и колетни пратки по пощата от чужбина с храни и предмети, които имат право да ползват и държат при себе си. Касаторът не е формулирал правен въпрос във връзка с оплакванията си за процесуални нарушения и липса на мотиви на въззивното решение. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, тъй като противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по жалбата, а и е възможно жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение по делото различно съдържание. Върховният касационен съд разполага единствено с правомощията да конкретизира, уточни и квалифицира поставения въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В изложението касаторът е преповторил съжденията и оплакванията от касационна жалба за допуснати съществени процесуални нарушения, които представляват оплакване по същество на спора, което не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че практиката на ВКС е постоянна по въпроса,че нарушаването на изискването за мотивираност,както и недостатъците на мотивите са основание за отмяна поради неправилност на постановеното решение,но не представляват порок водещ до неговата нищожност или недопустимост. Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. Липсата на основание за допускане до касационно обжалване прави ненужно разглеждането и произнасянето по основателността на преюдициалното запитване. За яснота следва да се подчертае, че не е повдигнато конкретно искане за тълкуване на норма от правото на ЕС. Директива 2000/43/ЕО на Съвета от 29 юни 2000 година относно прилагане на принципа на равно третиране на лица без разлика на расата или етническия произход, на която се позовава касаторът, има за цел да се бори с дискриминацията, основана на расов признак или етнически произход и не обхваща различно отношение на основата на националност, каквито са твърденията по настоящото дело, както правилно е посочил въззивния съд. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати разноски на ответника по касация – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева, определени съгласно чл. 37 ЗПрП, вр. с чл. 25а, ал. 3 Наредбата към ЗПрП. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.