Определение № 1036 от 23.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1612/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. С. Н., С. Б. Н. и С. Н. Н., чрез адв. В. Волева от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 941/10.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 3524/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 с-в, с което е потвърдено решение № 262523/27.07.2022 г., постановено по гр. д. № 10830/2018 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-1 с-в, с което са уважени предявените от „Юробанк България“ АД (универсален правоприемник на „Алфа Банк А. Е.“, сключващ търговски сделки чрез клона си в Република България) срещу Б. С. Н., С. Б. Н. и С. Н. Н. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК пасивно обективно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ и по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 82 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването (солидарно) на парично притезание в размер от 51000 евро, представляващо част от остатъчната главница по договор за кредит № 206-231/23.06.2008 г., сключени между „Алфа Банк А. Е.“, чрез клона си в Република България (праводател на „Юробанк България“ АД) и Б. С. Н. (точното изпълнение на поетите от кредитополучателя парични задължения е било обезпечено чрез учредено поръчителство със солидарните длъжници С. Б. Н. и С. Н. Н.), ведно със законната мораторна лихва от 22.08.2017 г. до окончателното ѝ заплащане, както и на паричното притезание в размер на 84 лв., представляващо разходи за заплатени нотариални такси, като тези парични вземания са удостоверени в заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена на 23.03.2018 г. по ч. гр. д. № 57697/2017 г. по описа на СРС, 75 с-в. Касаторите поддържат, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не се е произнесъл, вкл. и служебно относно неравноправността на клаузите в процесния кредитен договор, съгласно които банката е обезпечила правната възможност едностранно да изменя (да увеличава) ставката, при която се начислява възнаградителната лихва (гражданския плод) по релевантното кредитно правоотношение. В този смисъл, считат за необосновано съждението на апелативния съд, че, тъй като в настоящото исково производство предмет на предявения иск представлява единствено главницата частично предявена), е ирелевантно обстоятелството дали процесните клаузи са нищожни поради тяхната неравноправност. Твърдят, че именно при съобразяване на стойността на надплатените възнаградителни лихви би се установил действителният остатък на усвоения кредит, като недължимо заплатените възнаградителни лихви следва да бъдат приспаднати от размера на непогасеното главно парично задължение. Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставят следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „В какво се изразява задължението на въззивния съд да се произнесе по възражението на ответника за нищожност на договора поради несъответствие с предвидената в закона форма: чл. 10 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК и да се произнесе и служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит?“; 2. „Как следва да се извърши преценката за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит по отношение на възнаградителната лихва и базовия лихвен процент и неравноправна ли е уговорка, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент и как това влияе върху размера на главницата?“; 3. „В какво се състои задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори?“; 4. „Следи ли служебно съдът за нищожност поради неравноправност на клаузи в договор, чието изпълнение се претендира, или следва да се произнесе по този въпрос само по възражение на ответника, направено в срока за отговор на исковата молба?“ (по тези четири процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с решение № 50206/25.11.2022 г. по гр. д № 3578/2020 г на ВКС, III г. о.; решение № 50053/18.07.2023 г. по т. д. № 614/2022 г. на ВКС, II т. о.; решение № 82/07.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. на ВКС, I т. о.; решение № 142/01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т. о.; решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, II т. о.; решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о.; решение № 82/07.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. на ВКС, I т. о. и решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, II т. о.); 5. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи, оплаквания и възражения на страните?“; 6. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си?“ (по тези процесуалноправни въпроса се твърди противоречие както със задължителната, така и с казуалната практика на ВКС – ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК; решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/12 г. на ВКС, ТК, I т. о.; решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, ТК, II т о.; решение № 411/27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о.; решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 190/07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г. на IV г. о. на ВКС); 7. „Длъжен ли е съдът да обсъди неравноправността на клаузи от потребителски договор, когато същите засягат начислената и заплатена възнаградителна лихва и кредитът се погасява чрез анюитетни вноски (лихва и главница), а банката-ищец претендира единствено главница по делото?“ и 8. „Рефлектира ли върху остатъчния размер на главницата надплащането за договорна лихва въз основа на неравноправни клаузи от потребителски договор?“ (по последните два въпроса - процесуалноправния и материалноправния, касаторите считат, че правният отговор е от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото, тъй като по тях не е формирана съдебна практика). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, препращайки и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, като по този начин те са станали част от неговата решаваща правосъдна воля, въззивният съд е приел за установено, че на 23.06.2008 г. между „Алфа Банка А.Е“, осъществяваща търговска дейност чрез клона си в Република България, като кредитодател (праводател на ищеца) и Б. Н. (кредитополучател), С. Н. и С. Н. (поръчители) е сключен както договор за кредит (допълнен и изменен с анекси от 27.10.2010 г. и от 13.12.2011 г.), така и договор за поръчителство, обезпечаващ точното изпълнение на поетите от кредитополучателя парични задължения по кредитното правоотношение. В изпълнение на породеното договорно задължение банката е предоставила на кредитополучателя сума в размер на 79000 евро (тя реално е била усвоена от Б. Н. на 13.11.2008 г.). На 23.06.2017 г. банката е обявила (извънсъдебно - с нотариална покана) остатъчния кредит по разсроченото главно парично задължение за предсрочно изискуем, след което на 22.08.2017 г. е поискала срещу солидарните длъжници да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Именно по гр. д. № 57697/2017 г. СРС е издал заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ответниците (отговарящи при възникнала пасивна солидарна отговорност) за сума от 51 000 евро - частична непогасена главница по договора за кредит, ведно със законната мораторна лихва от 22.08.2017 г. до окончателното ѝ заплащане, и за сума от 84 лв. (нотариални такси за обявяване на кредита за предсрочно изискуем). Апелативният съд, анализирайки събраните по делото доказателства, е обосновал правното съждение, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК в обективната действителност са настъпили всички материалноправни предпоставки, обуславящи настъпването на предсрочната изискуемост на остатъчния кредит (съобразно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 18 от ТР № 4/2014 г. на ВКС), а именно към 22.08.2017 г. солидарните длъжниците са преустановили доброволно да погасяват поетите парични задължения по процесното кредитно правоотношение - съгласно фактическите (доказателствените) изводи на приетата от първоинстанционния съд ССЕ. На 23.06.2017 г. на кредитополучателя и поръчителите надлежно били връчени адресираните от банката нотариални покани, съдържащи изричното ѝ изявление по чл. 60, ал. 2 ЗКИ, във вр. с клаузата по чл. 28 от ОУ към договора за банков кредит да превърне остатъка от разсроченото главно парично задължение в предсрочно изискуемо – поради значителното забавено изпълнение от солидарните длъжници на породените по релевантното кредитно правоотношение парични задължения. С оглед на обстоятелството, че кредитополучателят и поръчителите са физически лица, апелативният съд е приел, че, принципно, те биха могли да се ползват от потребителската защита по ЗЗП, но в конкретния случай не следва да се обсъжда въпросът дали оспорените от тях клаузи в договора за банков кредит (относно начина на начисляване на лихвите по кредита) са нищожни поради тяхната неравноправност, тъй като предмет на настоящото исково производство представлява само част от остатъчната главница, но не и акцесорни задължения, вкл. и възнаградителни лихви. От друга страна, въззивният съд, взимайки предвид доказателствените (фактическите) изводи, до които е достигнала приетата ССЕ, е обосновал правното съждение, че във всички случаи (при всякакъв вид изчисления на възнаградителната лихва, вкл. и при несъобразяване на едностранно увеличения ѝ от банката размер, респ. при изключването на сложна лихва (анатоцизъм) съобразно нормативното правило, уредено по чл. 10, ал. 3 ЗЗД (с оглед на правните доводи, които е изложил първоинстанционният съд и към които въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК), се е достигнало не до надплащане на главния дълг (във финансов ущърб на кредитополучателя), а напротив – налице е непогасен остатък от главницата, който е в по-висок размер от частично претендираното главно парично притезание от 51000 евро. Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни съждения въззивният съд е достигнал до правния извод, че дори и процесните клаузи, въз основа на които банката е обезпечила субективното право едностранно да променя (увеличава) ставката на възнаградителната лихва, да са неравноправни, това обстоятелство е ирелевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото дело. В този смисъл са и мотивите в първоинстанционното решение, които са възприети от въззивния съд по реда на чл. 272 ГПК, поради което те са част от неговите решаващи правни съждения – дори и да се приложи първоначалния погасителен план, остатъчната дължима главница по процесния договор за банков кредит (при изключване на капитализацията на възнаградителните лихви към момента на предявяване на исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК) възлиза на сумата от 74911,26 евро. От тази сума не трябва да се приспадат преведените от ЧСИ на ищеца допълнително 88018,54 лв. по изп. д. № 1366/2018 г. (образувано въз основа на издадения по процесното заповедно производство изпълнителен лист), представляващи част от останалата след разпределението сума от 92972,24 лв. по предходното изп. д. № 269/2014 г. (образувано по издаден изпълнителен лист по предходно заповедно производство, в което банката не е твърдяла, че целият остатъчен кредит е обявен за предсрочно изискуем) и запазена по сметката на съдебния изпълнител по чл. 459 ГПК, тъй като това плащане се отнася за вземането, предмет на настоящото исково производство. В този смисъл, съдът е съобразил задължителните тълкувателни разяснения, дадени по т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които в хипотезата на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК по общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, с изключени на тези, относими към удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист – въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение, в образувания изпълнителен процес. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първите четири поставени процесуални въпроса не отговарят на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на правния спор (правният въпрос да е обусловил решаващата воля на въззивния съд - съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). При постановяване на обжалваното решение апелативният съд изрично е изяснил причината, поради която не се е произнесъл, вкл. и служебно относно неравноправността на клаузите в процесния кредитен договор, съгласно които банката е обезпечила правната възможност едностранно да изменя (да увеличава) лихвената ставка, при която се начислява възнаградителната лихва (гражданския плод) по релевантното кредитно правоотношение - тъй като предмет на настоящото исково производство представлява само част от остатъчната главница в размер на сумата от 51 000 евро, дори и да се приложи първоначалният погасителен план (при всякакъв вид изчисления на възнаградителната лихва, вкл. и при изключване на едностранно увеличения ѝ от банката размер и уговорката, въз основа на която се е достигнало до анатоцизъм), остатъчната неизплатена по релевантното кредитно правоотношение главница възлиза на сумата от 74911,26 евро, която значително надвишава размера на предявения по настоящото исково производство паричен иск. Петият и шестият процесуалноправни въпроса са от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касаторите задължителна и казуална практика на ВКС). В обжалваното решение САС е изяснил, че при несъобразяване с едностранното увеличение от банката на ставката на уговорената възнаградителна лихва, респ. като се изключи нейното капитализиране размерът на претендираната главница – след обявяване на кредита за предсрочно изискуем, възлиза на значително по-висока стойност (74911,26 евро) от претендираната в настоящото исково производство – в размер на 51000 евро. Следователно, апелативният съд, вкл. и чрез препращане към мотивите на СГС, е разгледал правния спор в неговата цялост – въз основа на приетите за установени от събраните писмени доказателствени средства правнозначими обстоятелства и при обсъждане на правните доводи на страните относно приложимото обективно материално право, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, посочена в изложението на касатора по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Последните два въпроса (процесуалноправният и материалноправният) не отговарят на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на правния спор. Принципно, апелативният съд не е отрекъл своето процесуално задължение, вкл. и служебно да следи за неравноправност на клаузи в потребителски договори, въз основа на които търговецът има право едностранно да измени насрещната парична престация (в конкретния случай да увеличи ставката на дължимата от потребителя възнаградителна лихва, представляваща по своето правно естество граждански плод), като вследствие на това надплащане на възнаградителната лихва да се намали дължимата главница, но той е изяснил, че произнасянето по неравноправността на тези клаузи е ирелевантно с оглед на правнозначимото обстоятелство, че при тяхното неприлагане отново остатъчната главница възлиза на по-висока стойност от претендираното главно парично задължение. От друга страна, в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, която изцяло е възприета в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, е разяснявано процесуалното задължение на националния съд да следи, вкл. и служебно за неравноправност на клаузи в потребителски договори, като при установяване на остатъчната дължима стойност на главницата (на усвоения кредит) трябва да се вземе предвид размера на надплатените възнаградителни лихви – въз основа на приложени нищожни (поради тяхната неравноправност) клаузи в потребителски договор. Поради тези правни съображения произнасянето по последните два правни въпроса от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правните норми, уреждащи неравноправността на клаузите в потребителски договори, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат този правен институт, са ясни и непротиворечиви. Тези въпроси биха били релевантни в друго исково производство, в което би се разрешавал спорът за дължимостта на остатъчната главница по обявения за предсрочно изискуем кредит. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените правни съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба нито е поискал, нито е доказал извършване на съдебни разноски пред касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд