Определение № 5621 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4015/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 2191 от 19.01.2024 г., подадена от Д. Т. Г. – лице с удостоверена юридическа правоспособност, както и Д. Т. И. срещу въззивно Определение № 2971 от 15.12.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 3271/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, IX състав. Предмет на разглеждане в настоящото производство са само исканията, заявени от касатора Д. Т. Г., доколкото частната касационна жалба е върната по отношение на Д. Т. И. с Разпореждане № 1343 от 02.04.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 3271/2023 г. на ОС-Пловдив, частна жалба срещу което не е постъпила от страна на Д. Т. И. (видно и от изявлението на последната, обективирано в молбата й с вх.№ 26875 от 09.08.2024 г. по описа на регистратурата на ОС-Пловдив). С обжалваното определение е потвърдено Определение № 13194 от 20.11.2023 г. по гр.д.№ 15028/2023 г. по описа на РС – Пловдив, V гр.с., с което е върната исковата молба на Д. Т. Г. и Д. Т. И. срещу Кмета на с. Старосел с искане да се обяви за нищожно издаденото удостоверение за наследници на Д. Д. О. и да се издаде ново удостоверение за наследници, като производството по делото е прекратено. На основание чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК не се дължи връчването на препис от частната касационна жалба. Преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, съставът на ВКС дължи да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното: Въззивният съд е съобразил, че Д. Т. Г. и Д. Т. И. са сезирали съда с искане за обявяване нищожност на издадено от Кметство на с. Старосел удостоверение за наследници, обективирано в искова молба срещу Кмета на с. Старосел, община Хисаря с приложено към нея Удостоверение за наследници изх.№ 401 от 22.08.2016 г. на посоченото кметство, като е поискано и издаване на ново удостоверение за наследници. В исковата молба е посочено, че вписаната в процесното удостоверение за наследници Т. Ц. няма качеството на наследник на лицето Д. Д. О. и се оспорва вписването й в удостоверението, а използването му е послужило на посоченото лице да се снабди с нотариален акт за собственост за всички земеделски земи на наследодателя Д. Д. О.. Ищците са оспорили посочения документ и по административен ред, но жалбата им е била върната, а постановеното в тази връзка определение е влязло в законна сила след потвърдителното Определение № 9133 от 02.10.2023 г. по адм.д.№ 88708/2023 г. на ВАС, ІІІ отд. Ищците извеждат правния си интерес с твърдението, че се явяват лишени от правото на собственост, а предявяване на иска за установяване неистинност на официалния свидетелстващ документ се е явило необходимо за послужване по гр.д.№ 18173/2019 г. по описа на РС - Пловдив, по което дело предмет на спора е правото на собственост върху земи, за които посоченото лице е вписана като такава в оспорваното удостоверение, с които земи същата се е разпоредила. При служебна проверка на посоченото гр.д.№ 18173/2019 г. по описа на РС - Пловдив, районният съдия е констатирал, че производството по делото е по спор за право на собственост върху земеделски земи, като в исковата молба са изложени идентични на настоящата такава обстоятелства, поради което удостоверението се явява оспорено с исковата молба по гр.д.№ 18173/2019 г. При тези констатации е приложено Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по тълк.д.№ 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК с оглед твърденията на ищците за удостоверени неверни обстоятелства в посоченото удостоверение за наследници, във връзка с наследствени правоотношения и оспорено наличие на придобиване или не на права от посоченото лице, вписано в удостоверението, които са предмет на образуваното друго гражданско производство, във връзка с оспорване собствеността върху разпоредените земеделски земи. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, с които е аргументирано връщането на исковата молба и прекратяването на производството, като е намерил за неоснователни възраженията на жалбоподателките. Оспорването на удостоверението за наследници е предмет на производството по чл. 193, ал. 1 ГПК. В този случай се приема за недопустим искът по чл. 124, ал. 4, пр. 1 ГПК за предявяването му с оглед изведения от ищците правен интерес във връзка с висящото производство, в което ищците са страни и оспореният документ е представен. В представените изложения на основанията за селектиране на жалбите (вх.№№ 3708 от 31.01.2024 г., 4949 от 09.02.2024 г. и 9450 от 15.03.2024 г.) се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с доводи за противоречие с ТР № 5 от 30.05.2017 г. по тълк.д.№ 1/2016 г. на ВАС, ОСС на I и II колегии, ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, както и противоречие с актове на ВКС, постановени при действието на отменения ГПК. Конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, в контекста на който да се преценява твърдяното противоречие или който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото не е формулиран, а в аргументация са преповторени част от доводите за неправилност, изложени и в самата жалба. Изложените от касаторката Д. Т. Г. съображения не обосновават предпоставки за допускане на жалбата до касационно разглеждане. При липсата на конкретно формулиран правен въпрос, който да е обусловил решаващите изводи на съда и по отношение на който да е обоснована една от допълнителните предпоставки за допустимост на касационния контрол, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, въззивното определение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК (приложимо и в производството по частните касационни жалби), като израз на диспозитивното начало касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение (съответно - определение). Непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Настоящият случай е именно такъв. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за първите два порока отсъстват, а и служебната проверка не поставя под съмнение валидността и допустимостта на атакуваното определение. При обсъждане на хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК настоящият състав намира, че не е налице отклонение от задължителната практика; атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив: налице са ясни мотиви относно процесуалната недопустимост на предявения иск, които са в съответствие със закона и практиката на ВКС – както задължителна (ТР № 5 от 14.11.2012 г. по тълк.д.№ 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК), така и каузална (Определение № 36 от 23.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 162/2019 г. на ВКС, IV г.о.). Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение