Определение № 1525 от 29.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3213/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 29806 от 29.03.2023 г. (п.кл. 27.03.2023 г.), подадена от С. В. Г. чрез адвокат Х. С. от САК срещу въззивно Решение № 753 от 16.02.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 13740/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ „г” въззивен състав. Ответникът по касация Д. Е. К. е депозирал отговор на касационната жалба чрез особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК адвокат З. Н. – К. от САК, а ответникът по касация Б. Б. Б. е депозирал отговор чрез адвокат М. К. от САК. С отговорите са развити доводи срещу основателността на касационната жалба. Отсъстват становища по наличието или липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендирани са разноски. Останалите ответници по касация - Р. Б. К., Г. Т. И., Б. В. Ц. и Е. В. П. не са депозирали отговори на касационната жалба. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 196 - чл. 211 от ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 2 от ГПК (в сила от 01.03.2008 г. ), СГС е потвърдил Решение № 20144631 от 23.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 37518/2011 г. на СРС, 178 състав, с което е отхвърлен предявеният от С. В. Г. срещу Б. Б. Б., Р. Б. К., Д. Е. К., Г. Т. И., Б. В. Ц. и Е. В. П. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено спрямо ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС в с. Железница през 1958 г. правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор № ***, съгласно влязлата в сила кадастрална карта на землището на [населено място], Ст. о., район „П.”, целият с площ от 839 кв.м., начин на трайно ползване – изоставено трайно насаждение, при граници: поземлени имоти с идентификатори № ***, № ***, № *** и № *** е принадлежало на наследодателя на ищцата – В. И. К.. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение е разгледан процесуално допустим иск. От събраните по делото писмени доказателства (преписките по заявленията на наследодателя на ищеца и общия наследодател на ответниците, образувани пред ОСЗ - Панчарево) е прието за установено, че в качеството на наследник на В. И. К. ищцовата страна е заявила за възстановяване нива от 2 дка, десета категория, находяща се в землището на [населено място] в местността „Р. д.”, пореден № 12 от заявлението и установена с Молба-декларация за членство в ТКЗС от 1958 г. в с. Железница. Ищцата С. В. Г. е наследник по закон на В. И. К., починал на 07.02.1978 г., а последният е наследил Г. С. К., която пък от своя страна е наследила баща си С. Б. К.. С Решение № 9981 от 13.05.1993 г. на ОСЗ - Панчарево е признато правото на собственост на наследниците на В. И. К. върху 34 имота в стари реални граници, включително на поземлен имот - нива от 2 дка, десета категория, находяща се в [населено място], в местност „Р. д.” (№ 12 от заявлението). От друга страна, по заявлението на наследодателя на ответниците е постановено решение № 673 от 28.02.2011 г., с което на последните, в качеството им на наследници на Е. К. П., е възстановена собствеността върху 7 имота, включително (под № 1) собствеността върху изоставени трайни насаждения от 0,839 дка, десета категория, местност „С.”, имот № * по картата на землището, при граници (съседи): № * Полски път на кметство Ж., С., № * Полски път на кметство Ж., С., № * Ливада на Р. Д. Л. и № * Друга селищна територия на Г. Д. Д. и други. Като основен и единствен спорен въпрос по делото е изведен този относно идентичността на имотите, притежавани от общите наследодатели на страните, и процесния поземлен имот с № * по картата на землището на [населено място], респ. ПИ с идентификатор № *** по КККР. Посочено е, че в тази връзка са събрани гласни доказателства и са приети експертни заключения по основна и допълнителни съдебно-технически експертизи. Въззивният съд е посочил, че съгласно СТЕ на вещото лице доц. д-р инж. К., от представените писмени доказателства пред първата инстанция (Нотариален акт № 164, т. 11, д. № 2549 от 31.10.1921 г. на Първи нотариус при СОкрС, Записка за вписване на договор за продажба с № 247, т. 29 от 25.06.1943 г. на Нотариус при СОкрС, Договор за продажба на недвижим имот от 16.08.1938 г., сключен между братя С. и И. М. Н., като продавачи, и С. Б. К., като купувач и Записка за вписването му № 240, т. 36 от 02.07.1943 г. на нотариус при СОблС) не е възможно да се установи идентичност между имотите, описани в посочените документи за собственост и Поземлен имот № * по Карта на възстановената собственост (КВС) на землището [населено място]. Експертът е обърнал внимание, че в списъка на заявените от ищцовата страна за реституиране имоти има задрасквания и преномериране (л. 240 и 241 от делото пред СРС), като на поправен номер 15 е заявена нива с площ от 2 дка в местността „Р. д.”. ПИ с № *, с площ от 1,147 дка, е частично идентичен с ПИ – нива, с площ 2 в местността „Р. д.”, тъй като е с по-малка площ и има минимални различия в контурите, дадени с точков пунктир. Отделно, вещото лице е констатирало, че имот № * не е идентичен с имот, представляващ изоставени трайни насаждения, с площ от 0,839 дка. в местността „С.”, възстановен на наследниците на Е. К. П.. Изводът на вещото лице почива на направения лично от него оглед на първия поземлен имот, на който не се установяват изоставени трайни насаждения, а същият представлява горичка от самонастанила се растителност на възраст от около 50-60 години. Освен това от 24 поземлени имота, които се намират близо до ПИ с идентификатор *** (процесният, при който се установява цялостно съвпадане на идентифициращи белези – граници, площ и вписан предходен номер) не се удостоверява нито един от тях да се намира в местността „С.”. Вещото лице е посочило освен това, че поземлен имот с № * по КВС за землището на [населено място], се намира в местността „Р. д.”, както и че имоти с номера *, *, * и * (с идентификатори по КК №№ ***, ***, *** и *** също се намират в тази местност. Прието е, че от допълнителна СТЕ се установява, че съвпадение между местностите „Р. д.”, „А.” и „С.” в землището на [населено място] не е налице. От допълнително заключение на СТЕ на в.л. инж. П. се установява, че местността „Р. д.” и местността „С.” са или една и съща местност, или са в непосредствена близост. От показанията на свидетеля Д. И. Б., чичо на ищцата, е изведено, че през 1951 г. всички общи семейни имоти в [населено място] били поделени чрез пожизнено извършена делба, при която той и тримата му братя – Д., Д. и В. К., получили освен всеки къщата, в която живеел и дворното място, в която всяка къща е построена, още и имот от около 20 дка - ливада в местност „Р. д.”. Последният имот бил поравно разделен между тримата. Така на В. К. се паднала част от ливадата, която на север граничела с път, а на запад – с ливадата на Д., на югоизток – с ливадата на самия свидетел и на югозапад – с ливадата на Д.. Ливадата по-късно била внесена в ТКЗС. Свидетелят не знае в същата местност Е. К. П. да е имал имот. Въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на експертните заключения и събраните гласни доказателства не може да се направи извод за наличието на твърдяната от ищцата идентичност между притежавания от наследодателя й имот в местността „Р. д.” и процесния имот № * по картата на землището на [населено място], съответно - не може да се приеме, че наследодателят на ищцата се легитимира като титуляр на правото на собственост върху процесния имот към релевантния момент включването на имот в ТКЗС. Прието е, че вещите лица дават заключение за липса на идентичност, както по площ, така и по съседи, а и по местонахождение на самите имоти с оглед събраните по делото доказателства. При тази хипотеза съдът е взел под внимание, че доказателствената тежест за установяване на идентичността между имота, притежаван от наследодателя на ищцата и процесния имот № *, лежи върху ищцата съгласно правилото на чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.) и че от нея не са ангажирани категорични и безспорни доказателства за наличие на такава. Приел е, че исковата претенция следва да бъде отхвърлена като недоказана и неоснователна. Въззивният съд е приел, че не може да кредитира като доказателство в посока за наличието на твърдяната идентичност първоначалното експертно становище на инж. К. в една конкретна негова част, а именно в частта, в която вещото лице отбелязва, че заявеният от ищеца за възстановяване недвижим имот № 12, по-късно поправен на № 15 в заявлението по преписка с вх. № 1325 от 24.02.1992 г. и представляващ нива с площ от 2 дка в местността „Р. д.” е частично идентичен с ПИ № *, тъй като последният имот е по-малък. На първо място се говори за едва частично съвпадение по причини, че Поземлен имот № * е по-малък, без обаче да се установяват съвпадения на останалите граници на имотите. Що се отнася до свидетелските показания на свидетеля Д. Б., чийто разпит е бил по искане на ищцата, то е прието, че и от изложеното от него не е изводимо двата имота - възстановеният на ищеца и този, възстановен на ответниците, да са идентични, респективно - да се касае за един и същи поземлен имот. Дори да се приеме, че е налице съвпадение, то както е посочено при обсъждане на основното експертно заключение на инж. К. е само частично, а това категорично не е достатъчно, за да се направи извод за пълна идентичност. Очертавайки предмета на произнасяне, в решението си въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба на С. В. Г. се съдържа оплакване за неправилност на решението на СРС поради нарушения на материалния и процесуалния закон, включително за извършен тенденциозен анализ на доказателствата по делото, в частност - във връзка с изследването на решение по т. 2 от протокол № 14 от 19.08.2010 г. на ОбСЗ – Панчарево, посочено като обосноваващо извод, че процесният имот се намира в местността „Р. д.” (както е заявен за възстановяване от ищцовата страна) от землището на [населено място], а не в местността „С.” (както е възстановен на ответниците). Прочитът на въззивното решение (чието съдържание е обективирано по-горе) свидетелства за пълно игнориране на това оплакване, доколкото въпросният протокол № 14 от 19.08.2010 г. на ОбСЗ – Панчарево дори не е споменат при обсъждане на доказателствата по делото, съответно - отсъства каквото и да е обсъждане на значението му във връзка с установяване на релевантните за спора обстоятелства. Така направената констатация свидетелства за обуславящото значение на формулирания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички направени от въззивника във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения ?”, както и за произнасянето на въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в посочените от касаторката Решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д.№ 7750/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр.д.№ 1332/2015 г. на ВКС, І г.о. Изложеното обосновава допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При допускане на касационното обжалване страната - касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 40 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.