Определение № 229 от 29.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3863/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Средно училище „Св. св. Кирил и Методий”, [населено място], подадена чрез адв. Е. Д. - Р., против въззивно решение № 206/13.08.2020 г. по в. гр. д. № 276/2020 г. на Окръжен съд - Смолян, в частта, с която е потвърдено решение № 28/10.02.2020 г. по гр. д. № 381/2019 г. на Районен съд - Мадан, с което е признато за незаконно уволнението на Й. А. К. - Л., извършено със заповед № 2535/12.09.2019 г. и заповед № 6/17.09.2019 г. на директора на СУ „Св. св. Кирил и Методий”, същата е възстановена на заеманата преди уволнението й длъжност „Старши учител общообразователен предмет в прогимназиален етап” и на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е осъдено СУ „Св. св. Кирил и Методий” да й заплати обезщетение за оставането без работа за шест месеца поради незаконното уволнение за периода 13.09.2019 г. -13.03.2020 г. в размер на 9151,26 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаването на исковата молба на 11.11.2019 г. до окончателното плащане и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваните му части, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК по следните въпроси: 1. „Какви са предпоставките за закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда, и по-специално трябва ли работникът или служителят обективно да страда от заболяване по Наредба № 5/20.02.1987 г. за болестите при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно по чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда, за да е налице задължение на работодателя да проведе процедурата по чл. 333 от КТ като условие за законосъобразност на уволнението?” и 2. „Следва ли по делото да бъдат обсъдени всички доказателства, при това същите да бъдат оценени в тяхната съвкупност?“. Твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с приетото в решение № 230/01.11.2016 г. по гр. д. № 502/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 156/06.06.2012 г. по гр. д. № 1845/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 853/17.12.2010 г. по гр. д. № 767/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 21/02.02.2011 г. по гр. д. № 808/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 146/08.05.2014 г. по гр. д. № 4442/2013 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 61/02.04.2015 г. по гр. д. № 4165/2014 г. на ВКС, III г. о., а вторият с решение № 97/15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 139/17.07.2019 г. по гр. д. № 4375/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 97/02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 151/30.07.2019 г. по гр. д. № 3044/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 35/23.05.2019 г. по гр. д. № 1499/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 5/11.05.2020 г. по гр. д. № 1241/2019 г. на ВКС, I г. о., определение № 85/06.02.2009 г. по гр. д. № 4684/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 748/18.07.1956 г. по гр. д. № 4123/1956 г. на ВКС, II г. о. и др. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата по касационната жалба – Й. А. К. - Л., подаден чрез адв. Н. К., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е потвърдил решение № 28/10.02.2020 г. по гр. д. № 381/2019 г. на Районен съд - Мадан, с което е признато за незаконно уволнението на Й. А. К. - Л., извършено със заповед № 2535/12.09.2019 г. и заповед № 6/17.09.2019 г. на директора на СУ „Св. св. Кирил и Методий”; същата е възстановена на заеманата преди уволнението й длъжност „Старши учител общообразователен предмет в прогимназиален етап”; на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е осъдено СУ „Св. св. Кирил и Методий” да й заплати обезщетение за оставането без работа за шест месеца поради незаконното уволнение за периода 13.09.2019 г. -13.03.2020 г. в размер на 9151,26 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаването на исковата молба на 11.11.2019 г. до окончателното плащане; на основание чл. 226, ал. 2 във вр. с ал. 3 КТ е осъдено СУ „Св. св. Кирил и Методий” да й заплати обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка за периода 17.09.2019 г. - 06.12.2019 г. в размер на 4093,93 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаването на исковата молба от 11.11.2019 г. до окончателното изплащане и са присъдени съдебни разноски. Решението в частта по иска по чл. 226, ал. 2 във вр. с ал. 3 КТ е влязло в сила. По делото не е било спорно и от представените доказателства е установено, че ищцата Й. А. К. - Л. е работила на длъжност „Старши учител общообразователен предмет в прогимназиален етап” в ответното училище, съгласно трудов договор № 28/12.08.1987 г. С допълнително споразумение № 108/15.03.2019 г. към договора е договорено последното брутно трудово възнаграждение в размер на 1525,21 лв., считано от 01.01.2019 г. Със заповед № 2535/12.09.2019 г. на директора на СУ „Св. св. Кирил и Методий” на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1., т. 1, предл. трето КТ, изразяващо се в обстоятелството, че в периода от 12.08.2019 г. до 30.08.2019 г. /15 работни дни/ не се е явила на работа в сградата на училището. Заповедта е доведена до знанието на ищцата на 13.09.2019 г., което обстоятелство е признато от същата. С последваща заповед № 6/17.09.2019 г. на директора на СУ „Св. св. Кирил и Методий” на основание чл. 259, ал. 1 ЗПУО и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, във връзка с наложеното дисциплинарно наказание „уволнение” със заповед № 2535/12.09.2019 г. е прекратено трудовото правоотношение на Й. А. К. - Л., считано от 17.09.2019 г. Видно от представените Епикриза ИЗ № 15904/1592, издадена от Неврологично отделение на УМБАЛ „Пълмед” ООД [населено място], Етапна епикриза с изх. № 297/10.10.2019 г., издадена от личния лекар на ищцата д-р В. Д., Медицинско удостоверение № 313/05.11.2019 г. също издадено от д-р В. Д., Рецептурната книжка на ищцата, Извлечение от същата от НЗОК, амб. лист от преглед на 05.11.2019 г. от д-р В. Ж. ищцата страда от исхемична кардиомиопатия от 2014 г. Въззивният съд е приел, че липсва основание за издаване на заповед № 6/17.09.2019 г., тъй като трудовото правоотношение на ищцата вече е било прекратено със заповед № 2535/12.09.2019 г., считано 13.09.2019 г. Изложил е, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като ищцата страда от исхемична кардиомиопатия, което заболяване е усложнение на исхемичната болест на сърцето – заболяване по чл. 1, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5/20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ и работодателят не е поискал разрешение от инспекцията по труда. Посочил е, че оплакването на работодателя във въззивната жалба, че не е знаел за заболяването е неоснователно, тъй като в случая незнанието му е в следствие на неизпълнение на задължението му по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5/1987 г. да събере предварителна информация от работника или служителя, определен за уволнение дали страда от болестите, посочени в ал. 1. Твърденията на жалбоподателя, че Й. А. К. - Л. не се ползва от закрилата при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, тъй като към момента на уволнението не е боледувала от исхемична кардиомиопатия, поради което не е било необходимо да иска разрешение от Инспекцията по са неоснователни. Неоснователни са оплакванията в жалбата, че от представените медицински документи не се установява твърдяното заболяване и, че преди уволнението тя не се е лекувала от него. Въззивният съд е посочил, че от рецептурната книжка на Й. А. К. - Л. е установено, че заболяването е регистрирано на 21.11.2014 г., като на посочената дата кардиомиопатия с код по МКБ е направена заверка от РЗОК-Смолян. Същото обстоятелство е видно и от разпечатката от персоналната информационна система към дата 08.12.2018 г., където диагнозата исхемична кардиомиопатия е регистрирана на 21.11.2014 г. В Епикриза ИЗ 15904/1592, издадена от неврологично отделение при УМБАЛ „Пълмед” ООД [населено място] на 22.06.2019 г. също е отбелязано като придружаващи неврологичното заболяване заболявания-кардиологично сърце и исхемична кардиомиопатия. От медицинско удостоверение с изх. № 313/05.11.2019 г., издадено от личния лекар на ищцата също е установено, че заболяването исхемична кардиомиопатия е регистрирано през 2014 г. Независимо, че е издадено след уволнението от съдържанието на удостоверението е видно, че болестта е регистрирана през 2014 г. В заключение въззивният съд е изложил, че правилно първоинстанционният съд е отменил уволнението и е възстановил ищцата на заеманата преди уволнението длъжност. Приел е, че иска за обезщетение за времето, в което ищцата е останала без работа следва да се уважи изцяло, защото макар и основателно възражението, че първоинстанционният съд е присъдил обезщетение за бъдеще време, към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция този срок е изтекъл и ищцата не е започнала друга работа. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Въпросите са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд, но същите не са разрешени в противоречие с посочената практика на ВКС, а изцяло в съответствие с нея. Настоящият състав напълно споделя практиката обобщена в решение № 230/01.11.2016 г. по гр. д. № 502/2016 г. на ВКС, III г. о., според която закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. Това означава, че за приложението на закрилата е необходимо към момента на връчване на заповедта работникът или служителят действително да е страдал от посоченото в чл. 1 от Наредба № 5/1987 г. заболяване. Само тогава, с оглед реалното наличие на социално значима болест, е оправдана закрилата при уволнение. Същото принципно разрешение за обективния характер на закрилата само при действително заболяване важи и за обратния случай, когато се установи по делото, че работникът или служителят всъщност не е боледувал от заболяването, обуславящо закрилата при уволнение. Тогава не е необходимо работодателят да иска предварително разрешение от инспекцията по труда и уволнението е законосъобразно /така решение № 21/02.02.2011 г. по гр. д. № 808/2010 г. на ВКС, IV г. о./. Следователно процедурата, свързана със закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, е установена единствено с цел да се защитят работниците или служителите, които наистина страдат от съответните заболявания. Ето защо нарушенията на тази процедура могат да доведат до незаконосъобразност на уволнението само при доказване на заболяването в хода на делото, по което се разглежда искът за неговата отмяна. Когато работодателят оспори наличието на заболяване и в приетите по делото медицински документи се съдържат противоречиви данни, в тежест на работника или служителя е да установи безспорно, че е страдал от това заболяване към момента на връчване на заповедта. Изцяло от компетентността на гражданския съд обаче е да установи обективното наличие на заболяването към момента на връчване на уволнителната заповед при съвкупна преценка на всички доказателства по делото и съобразяване с доказателствената тежест. В случая въззивната инстанция изрично е посочила, че от 2014 г. ищцата страда от исхемична кардиомиопатия, което заболяване е усложнение на исхемичната болест на сърцето – заболяване по чл. 1, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5/20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ. От обсъдените доказателства не се установяват твърденията на ответника наведени във въззвивната му жалба, че ищцата не страда от заболяване по Наредба № 5/1987 г., за да е налице задължение на работодателя да проведе процедурата по чл. 333 от КТ като условие за законосъобразност на уволнението. Действията на въззивния съд са в съответствие и с трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си събраните доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. За установяване на заболяването на Й. А. К. - Л. съдът е съобразил представените Епикриза ИЗ № 15904/1592, издадена от Неврологично отделение на УМБАЛ „Пълмед” ООД [населено място], Етапна епикриза с изх. № 297/10.10.2019 г., издадена от личния лекар на ищцата д-р В. Д., Медицинско удостоверение № 313/05.11.2019 г. също издадено от д-р В. Д., Рецептурната книжка на ищцата, извлечение от същата от НЗОК, амб. лист от преглед на 05.11.2019 г. от д-р В. Ж. и е приел, че ищцата страда от исхемична кардиомиопатия от 2014 г.,което обстоятелство е установено и от заверката на рецептурната й книжка от РЗОК-Смолян, и от разпечатката от персоналната информационна система към дата 08.12.2018 г. Предвид изложеното по въпросите не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпрос по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано. Не се разкрива и бланкетно посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е обосновал какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответницата по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1524 /хиляда петстотин двадесет и четири/ лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.