Определение № 4812 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3935/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез определения му по реда на ЗПрП процесуален представител адвокат И. Ю., против определение № 10816 от 04.06.2025г. по в. ч. гр. д. №13727/2024 г. на Софийски градски съд, ЧЖ-IV-Б, с което е била оставена без уважение частната му жалба против разпореждане № 151693/21.10.2024 г. по гр.д. № 52316/2024 г. по описа на СРС, 173 състав, с което е прекратено производството по делото. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяната му и връщане на делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима. Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по подадена от Е. Д. М. искова молба, с която е предявил на основание чл. 2в ЗОДОВ осъдителен иск срещу Прокуратурата на Република България за сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на поведение на ответника, изразяващо се в непроизнасяне по жалба с вх. № 6022/19.09.2022 г. до главния прокурор на Република България с искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС. С разпореждане № 151693/21.10.2024 г. по гр.д. № 52316/2024 г. по описа на СРС, 173 състав, производството по делото е било прекратено като недопустимо на основание чл. 126 ГПК поради наличие на субективен и обективен идентитет между гр.д. № 52316/2024 г. по описа на СРС, 173 състав, и по- рано образуваното гр.д. № 44846/2022 г. по описа на СРС, 173 състав. За да потвърди посоченото разпореждане, с обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е изложил съображения, че производството по гр.д. № 44846/2022 г. по описа на СРС, 173 състав, е било образувано по искова молба от 18.08.2022 г., подадена от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 вр. чл. 47-48 ХОПЕС и чл. 6 ДЕС за сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за нанесени му чрез нарушаване на международното право и правото на Европейския съюз неимуществени вреди- лишаване от правосъдие и ефективни средства за защита и последвалите от това неприятни психосоматични изживявания, последица от бездействието на ответника да разгледа негова жалба с вх. № PRB2020072864454/28.09.2020г. до главния прокурор, с която е поискал да бъде направено искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, ведно със законната лихва от датата на увреждането- 28.09.2020г. до окончателното й изплащане. Делото е висящо пред Софийски градски съд под № 1741/2024 г. по описа на СГС, ВЪЗЗ. III-Б състав. Съдът е приел, че в случая е налице субективен и обективен идентитет между предмета на гр.д. № 52316/2024 г. по описа на СРС, 173 състав, и по- рано образуваното гр.д. № 44846/2022 г. по описа на СРС, 173 състав. Посочил е, че страните в двете производства са едни и същи, а основанието, на което се претендира обезщетението, е идентично- бездействие на главния прокурор да направи искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, за което е бил сезиран с жалба по чл. 422 НПК. Според съда обстоятелството, че главният прокурор е бил сезиран с различни жалби, е относимо само към размера на обезщетението, но не и към правопораждащите го факти. В допълнение съдът е изложил и съображения, че при извършена служебна справка в ЕИСС е установил, че от 29.06.2021г. до 21.05.2025г. по инициатива на жалбоподателя Е. Д. М. са образувани над 400 граждански дела, въззивни граждански дела и въззивни частни граждански дела, а към началото на 2025 г. ищецът има заведени повече от 1000 дела пред СРС срещу различни ответници – ПРБ, СГС, САС (като правоприемник на АСНС), ВКС, АССГ, ВАС, ГДБОП, ГДИН и др., като в преобладаващата част от случаите делата са с един и същ предмет- търсено е обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение или косвено свързано с това твърдение за непроизнасяне на главния прокурор по молба за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС. Според съда това поведение на жалбоподателя- сезирането на СРС и СГС с многобройни молби и жалби за кратък период от време, води до извод за превратно упражняване на процесуални права и следва да бъде квалифицирано като злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице поддържаните от частния жалбоподател предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно определение. В изложението касаторът се позовава на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване, но не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е бил разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, с практиката на ВКС, Конституционния съд на Република България и Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно разясненията, дадени в мотивите по т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. С оглед на посочените указания и доколкото в изложението касаторът не е посочил конкретен правен въпрос, то касационно обжалване на определението на соченото основание по чл.280, ал.1 от ГПК не може да се допусне. При тези мотиви на въззивния съд, не се обосновава и наличие на сочената от частния жалбоподател очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани пряко от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. От твърденията на частния жалбоподател в изложението не може да се обоснове извод при постановяване на обжалваното определение да е било допуснато нарушение, довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл, нито да е била приложена несъществуваща или отменена правна норма. Същото не е и явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.,: