Определение № 323 от 14.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2308/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Г. К. против решение №138/13.06.2019г. по т.д.№321/2018г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено решение № 120/06.07.2018 г. по т.д.№ 210/2017 г. на Плевенски окръжен съд и същата е осъдена, на основание чл.79 ЗЗД вр. с чл.430 ТЗ и чл.99 ЗЗД, да заплати на „ОТП Факторинг България „ ЕАД сумата от 5 574,11 лева – падежирана главница по сключен между „Банка ДСК„ЕАД и К. К. договор за кредит от 06.06.2014 г. и сумата от 28 672,74 лева – предсрочно изискуема главница по същия кредит, ведно със законната лихва върху всяка от двете суми до окончателното им изплащане, както и 5 387,83 лева – дължима възнаградителна лихва по същия договор. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон / чл.99 ал.3 и ал.4 ЗЗД / и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила / чл.236 ал.2 ГПК /. Оспорва извода на въззивния съд за получено уведомление за цесията от 14.03.2017 г., по силата на което „ОТП Факторинг България“ЕАД се легитимира като кредитор. Намира неправилно кредитирането на пълномощното, с което цедентът е упълномощил цесионера да съобщи на длъжника – ответницата цесията от негово име, като годно доказателство, с оглед липсата на дата и нотариална заверка на подписа на упълномощител. По начало оспорва валидно уведомяване чрез упълномощен цесионер, като явяващо се в противоречие със закона – чл.99 ал.3 ЗЗД. Твърди се противоречие и с нормата на чл.26 ал.1 от Закона за потребителския кредит, в редакцията му към 06.06.2014 г., според която кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Според страната чл.23 от ОУ, приложими към договора за кредит, не уреждат такава възможност. Не се явява уведомяване за цесията и самата искова молба. Според страната съдът не е обсъдил всичките й доводи срещу основателността на иска. Ответната страна – „ ОТП Факторинг България „ ЕАД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК .Според страната, въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по първи и втори от формулираните въпроси, а по трети и четвърти въпроси изобщо не е посочен допълнителен селективен критерий. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочен срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Спорен във въззивна, а и в настоящата инстанция, с оглед касационните доводи за неправилност, е въпроса: уведомена ли е надлежно за цесията, с която се легитимира ищеца, ответницата – длъжник на първоначалния кредитодател и цедент – „Банка ДСК „АД. Въззивният съд е приел ,че доколкото цесионерът е бил надлежно упълномощен да уведоми длъжника – ответницата за цесията, такова е извършено с отправеното по пощата съобщение с обратна разписка, на посочения в договора за кредит адрес за кореспонденция, предвид доставянето му на адреса и независимо от непотърсването му от ответницата. Въззивният съд ,обаче, паралелно е мотивирал и решаващ извод за уведомяване на ответницата за цесията най-късно с исковата молба, доколкото към същата е приложено пълномощното от цедента, за упълномощаване на цесионера да уведоми от името на цедента длъжника за цесията, съгласно чл. 99 ал.4 ЗЗД, в съответствие с договореното в чл.5.4 от договора за цесия, к а к т о и самото уведомление. Позовал се е и на изходящо от изпълнителните директори на цедента, с нотариална заверка на подписите им от 20.08.2018 г., потвърждаване на упълномощаването. Относно действителността на цесията, като сключена в противоречие с чл.26 ал.1 от ЗПК, въззивният съд не се е произнасял. В изложението по чл.274 ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Има ли действие прехвърлянето на вземането от „Банка ДСК“ ЕАД на „ОТП Факторинг България„ЕАД, спрямо длъжника, като е съобщено от цесионера, а не от цедента, съгласно чл.99 ал.4 ЗЗД ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с ТР №142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и решенията по гр.д.№ 147/2008 г. на 1 г.о., по т.д.№ 12/2009 г. на 2 т.о., т.д.№ 2352/2013 г. на 2 т.о., т.д.№ 1711/2013 г. на 1 т.о., както и определенията по т.д.№ 1452/2014 г. на 2 т.о. и по 461/ 2009 г. на 2 т.о. ВКС; 2/ Исковата молба на „ОТП Факторинг „ЕАД сама по себе си представлява ли уведомление до длъжника за цесията, по чл. 99 ал.4 ЗЗД, и има ли за последица действие на цесията спрямо длъжника ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решение по т.д.№12/2009 г. на 2 т.о. ВКС; 3/ Правилно ли банката, съгласно закона, е прехвърлила вземането си в полза на „ОТП Факторинг България„ ЕАД при условие, че в договора за потребителски кредит, към деня на сключването му през 2014 г., няма клауза, че кредиторът може да прехвърли вземанията си в полза на трето лице ? и 4/ Нарушила ли е банката, с извършената цесия, чл.26 ал.1 от Закона за потребителския кредит, в редакцията му към 06.06.2014 г., при условие, че в чл.23 от Общите условия към договора за кредит от 06.06.2014 г. банката може да прехвърля правата си по договора за кредит, но не и вземанията си на трето лице ? – допълнителния селективен критерий е сочен в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК / без посочена практика на ВКС / и на чл.280 ал.1 т.3 ГПК / единствено с посочване на нормата /. Първите два въпроса, макар относими към предмета на спора, не съдържат спецификите в начина на прието от съда редовно уведомяване на длъжника в конкретния случай – чрез цесионера, но действащ като пълномощник на цедента, отправящ уведомяването от негово име, като последното, ведно с пълномощното са представени с исковата молба, доколкото предходно цесионерът не е успял реално да връчи същото по пощата.Нещо повече, дори конкретизирани с тази му специфика, въпросите не удовлетворяват изискването за правни, съгласно т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд е формирал, при това на първо място, решаващ извод за редовно уведомяване на длъжника, чрез фингирано връчване - със съобщение по пощата, с обратна разписка, доставено на адреса, посочен за комуникация с цедента – кредитор в договора за кредит. Следователно, отговор на поставените първи и втори въпроси, дори в търсения от касатора смисъл, не би обусловил сам по себе си различен от настоящия правен резултат. Независимо от всичко преждеизложено, цитираната съдебна практика е в подкрепа на решаващия извод на въззивния съд, за надлежно уведомяване за цесията, с исковата молба, но не сама по себе си, а като придружена от волеизявлението на цесионера, в качеството на пълномощник, действащ при уведомяването от името на цедента / уведомлението за цесията /, ведно с доказателство за самото упълномощаване. Цитираната съдебна практика безспорно приема, че с оглед принципа за свободата на договарянето / чл.9 ЗЗД / няма пречка цедентът да упълномощи цесионера да извърши уведомяване на длъжника за цесията от името на цедента, като това не съставлява заобикаляне на закона – чл.99 ал.3 и ал.4 ЗЗД. Именно приложеното доказателство за представителната власт защитава длъжника срещу неточно изпълнение, тъй като изпълнението му на така легитимирано да го получи лице би било точно изпълнение, с погасително действие, съгласно чл.75 ал.2 ЗЗД. Довод, относим към съдържанието на трети и четвърти въпроси изобщо не е въведен с отговора на исковата молба, а едва с отговора на въззивната жалба, но въззивният съд не се е произнесъл по същия. При това първият въпрос е правно несъстоятелен, в търсене отговор за „правилност„, а не нищожност на договарянето. Не се касае,обаче, за директно изводима нищожност, поради противоречие с чл.26 ал.1 от Закона за потребителския кредит, доколкото същият не забранява императивно прехвърлянето на вземане от кредитора по договор за потребителски кредит. Чл.23 от приложимите по договора за кредит ОУ изрично предвижда възможност кредиторът да прехвърли правата си на трето лице, а такова право безспорно са и вземанията му към длъжника. Следователно, не се касае за нищожност, поради противоречие с императивна правна норма, за която съдът следи служебно и от естество да обоснове очевидна неправилност на въззивното решение, а непроизнасянето на въззивния съд предпоставя формулирането на процесуалноправен въпрос относно задълженията му, като съд по съществото на спора, доколкото би могло да се защити довод за допуснато от същия съществено процесуално нарушение, свързано с надлежно въведено от страната възражение срещу основателността на иска. Отделно от неудовлетворяването на общия е напълно необоснован допълнителен селективен критерий по тези два въпроса. Не е представена практика на ВКС, в отговор на поставените въпроси / при това фактологично формулирани /, съгласно посочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, нито формалното позоваване на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК съставлява надлежно обосноваване на тази хипотеза, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение