Определение № 649 от 29.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1998/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение от 13.02.2020 г. по гр.д. № 2279/ 2019 г., с което Варненски окръжен съд, потвърждавайки решение № 4121/ 10.10.2019 г. по гр.д. № 1990/ 2019 г. на Варненски районен съд, е отхвърлил иска на К. П. Б. срещу Прокуратурата на Република България с правна квалификация чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК за прогласяване нищожността на две влезли в сила определения по гр.д. № 9461/ 2015 г. на Варненски районен съд: 1) от 01.02.2016 г. за прекратяване на делото по чл. 232 ГПК и 2) определение № 1446/ 04.02.2016 г. за изменението му в частта по разноските. Решението се обжалва от К. П. Б. с искане да бъде допуснато до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) по следните процесуално-правни въпроси: 1. Нищожно ли е влязлото в сила определение за прекратяване на делото, когато е постановено от младши съдия, който е бил командирован на длъжността „съдия в районен съд“ в противоречие на условията по чл. 81 ЗСВ? 2. Нищожно ли е определението за прекратяване на делото, когато е нарушен принципът за случаен избор на съдията (чл. 9 ЗСВ)? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извежда с довода, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно. Претендира разноски. Ответникът Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет. Искът по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК е неоценяем. Той е за факт с правно значение. Налице е процесуална легитимация. Касатор е ищецът. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за допустимост и редовност на жалбата, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните: Въззивният съд е намерил за безспорно, а и доказано по делото, че двете определения, предмет на иска по чл. 270, ал. 2, пр. 2 ГПК (основното по чл. 232 ГПК и допълващо го по чл. 248 и чл. 77 ГПК) са постановени от младши съдия, който е бил командирован на длъжността „съдия в Районен съд – Варна“ със заповед на председателя на Окръжен съд - Варна. Приел е, че след като чл. 81 ЗСВ (в приложимата редакция) изрично допуска председателят на Окръжен съд – Варна да командирова младши съдия на тази длъжност, такъв едноличен състав, разгледал и прекратил делото на районен съд, респ. постановил допълващо го определението по чл. 248 и чл. 77 ГПК, е надлежен, а искът по чл. 270, ал. 2 ГПК – неоснователен. При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос обуславя решението, но за него е изключено общото условие (предпоставка) за допускане на касационния контрол. Обективното ни право не урежда изрично основанията за нищожност на влязло в сила решение, респ. на влязло в сила определение за прекратяване на делото, но те са пространно обсъждани в съдебната практика и съдебната теория. Приема са, че съдебен акт в ненадлежен състав е нищожен. От друга страна, чл. 81 ЗСВ категорично допуска командироване на младши съдия на длъжност „съдия в районен съд“. Следователно надлежен е едноличният състав на районен съд, в който е командированият младши съдия. Той разполага с пълната правораздавателна власт да постановява онези съдебни актове, които законът поставя в компетентност на районния съд. Това е и смисълът (целта) на командироването. Предпоставките на чл. 81 ЗСВ (в приложимата редакция, включително ЗИДСВ с ДВ бр. 14/ 2015 г.), дори да са били нарушени със заповедта на председателя на Окръжен съд - Варна, не ограничават правораздавателната власт на командирования младши съдия. Изложеното следва категорично от обсъдената правна уредба, а тя не се нуждае от допълнително изясняване и тълкуване с оглед нуждите на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК. Доколкото в обжалваното решение се приема същото, е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по първия повдигнат въпрос. Във въззивната си жалба ищецът (сега касатор) не е въвеждал оплаквания относно верността, установяването и правното значение на негови твърдения за нищожност на определенията, предмет на иска по чл. 270, ал. 2, пр. 2 ГПК, като последица от нарушаването на принципа за случаен избор на съдията (чл. 9 ЗСВ). В своята практика в приложението на чл. 269, изр. 2 ГПК Върховният касационен съд приема, че въззивният съд разглежда правния спор, ограничен от оплакванията в жалбата. Изключенията от това са обсъдени в т. 1 ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. Искът по чл. 270, ал. 2, пр. 2 ГПК не е сред тях. Следователно вторият повдигнат въпрос не обуславя въззивното решение, а по него е изключено общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати възнаграждение за представителството на ответника от юрисконсулт пред настоящата инстанция. Касационният състав го определя за сумата 40.00 лв., като съобрази изключително ниската степен на фактическа и правна сложност на делото, но и това, че законът допуска да е в размер под минималния по чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ. При тези мотиви, съдът