Определение № 3302 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4047/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Н. Д. от [населено място], общ. Силистра, срещу въззивно решение № 150 от 10.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 19/2023 г. на Силистренския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 260527 от 26.11.2020 г. по гр. д. № 1058/2019 г. на Силистренския районен съд в частта, с която са изнесени на публична продан построените в поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], общ. Силистра, сгради, и вместо това по реда на чл. 353 ГПК е поставил в общ дял на съпрузите Р. Н. Ж. и М. Т. Ж. едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, с площ от 100 кв. м и мазе от 12 кв. м; едноетажна постройка на допълващо застрояване с идентификатор ****, с площ от 25 кв. м; едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор ****, с площ от 38 кв. м; едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор ****, с площ от 20 кв. м; а на П. Н. Д. - гараж с идентификатор ****, с площ от 18 кв. м и едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор ****, с площ от 27 кв. м; като Р. Н. Ж. и М. Т. Ж. са осъдени да заплатят за уравнение на дяловете на П. Н. Д. сумата от 10 800 лв. Производството по делото е във фазата по извършване на делбата, чиито предмет са едноетажна жилищна сграда; едноетажна постройка на допълващо застрояване; три едноетажни селскостопански сгради и гараж, построени в поземлен имот с идентификатор ***, който е общинска обственост. С решение № 50156 от 16.01.2023 г. по гр. д. № 4161/2021 г. на ВКС, I г. о., е отменено предходното въззивно решение, с което процесните имоти са изнесени на публична продан и делото е върнато за ново разглеждане. В мотивите на решението на ВКС е посочено, че са налице повече от един самостоятелни обекти на собственост, които макар и да са разнородни, могат да бъдат обособени в дялове според броя на съделителите и всеки един от тях да получи своя дял в натура съгласно чл. 69, ал. 2 ЗН. С оглед на това при новото разглеждане на делото делбата е извършена по посочения по-горе начин. При извършване на разпределението съдът е отчел обстоятелството, че гараж с идентификатор **** и селскостопанска сграда с идентификатор **** имат общ покрив, поради което е целесъобразно да се ползват от един от съделителите, както и влошените междуличностни отношения между страните. За определяне стойността на дяловете съдът се е позовал на заключението на тричленната техническа и ценова експертиза, като подробно е изложил съображенията, поради които кредитира същото, а не това на единичната експертиза. Според това заключение поставените в дял на Р. Ж. и М. Ж. имоти са на стойност 55 200 лв., а на П. Д. - 11 400 лв. Тъй като стойността на дела на П. Д. според правата му в делбените имоти е 22 200 лв. /делбата им е допусната при квоти: 4/12 ид. части за П. Д., 2/12 ид.части за Р. Ж. и 6/12 ид.части за Р. Ж. и М. Ж. в режим на СИО/, съдът е осъдил Р. и М. Ж. да му заплатят за уравнение на дяловете сумата 10 800 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Когато заключението на назначената от съда експертиза не е обосновано и възникват съмнения за неговата правилност, поради което е оспорено от една от страните, длъжен ли е съдът да възложи повторно заключение - чл. 201 ГПК; 2. Длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви заключения, когато кредитира едно от тях и отхвърля другоq да мотивира преценката си и да посочи причините, поради които не възприема това заключение; 3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, съгласно чл. 271, вр. с чл. 272, вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК; 4. Следва ли заключението на вещото лице да бъде пълно, ясно и мотивирано и да почива на обективни данни /конкретни факти/, които обосновават изводите му. Ответниците по жалбата Р. Н. Ж. и М. Т. Ж. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1./. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос в изложението, чиято формулировка предполага, че въззивният съд в нарушение на нормите на ГПК не е допуснал изслушването на тричленна експертиза по делото. В случая обаче въззивният съд е допуснал и изслушал тричленна съдебно-ценова експертиза, като след оспорването й от процесуалния представител на касатора е отказал да допусне повторна такава експертиза, като надлежно се е мотивирал. В този случай съдът е действал съобразно правомощията си по чл. 200, ал. 3, във вр. с чл. 201 ГПК и в съответствие с установената практика. Липсва противоречие със сочената по този въпрос практика на ВКС, I г. о. - решение № 165 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г. и решение № 267 от 04.03.2014 г.по гр. д. № 30/2013 г., отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Вторият въпрос също не е решен в противоречие с посоченото от касатора решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, I г. о., според което при наличие на противоречиви заключения на вещите лица, съдът е длъжен да мотивира преценката си защо възприема едното и отхвърля другото, тъй като в случая това е сторено от въззивния съд. Третият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е решен в съответствие с практиката на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Последният въпрос е формулиран според твърденията на касатора, че заключението на тричленната експертиза не пълно, ясно и мотивирано, което не съответства на данните по делото, и поради това същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие със сочената във връзка с него практика на ВКС. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 850 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,