Определение № 60102 от 28.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2688/2021 г.

Производството е по чл. 278, вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. Ц. Ч., чрез адв. Р. К., срещу определение № 94 от 14.05.2021 год. по въззивно ч. гр. д. № 207/2021 год. на Окръжен съд – Сливен. Касаторът моли за отмяна на определението в частта му, с която се оставя без уважение частната му жалба против определение № 260796 от 10.03.2021 год. по гр. д. № 3720/2020 год. по описа на Районен съд – Сливен. С него е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените от Й. Ц. Ч. искове с правно основание чл. 124 ГПК и чл. 108 ЗС Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК за редовност. Наведени са доводи за неправилност на обжалваното определение, като се релевират основанията за допускане на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението към жалбата са поставени правни въпроси относно приложението на разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК в хипотезата на предявен отрицателен установителен иск след постановено влязло в сила решение по отношение на спорния имот, с което е отхвърлен предявеният от същите ищци положителен установителен иск за собственост. Ответниците по жалбата община Сливен и Н. И. К. не са взели становище. Такова е постъпило единствено от другия ищец в производството – Ж. Ц. Ч. /брат на касатора/, в което се излагат съображения за основателност на постъпилата частна касационна жалба. Съобразявайки доводите на жалбоподателя и данните по делото, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение поради следните съображения: За да постанови определението, въззивният съд е констатирал, че през 2016 год. е било образувано дело по искова молба на Й. Ч. срещу същите ответници, приключило с влязло в сила решение на съда, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от него положителен установителен иск и ревандикационен иск по отношение на процесния имот. При анализа на въведените в исковите молби твърдения, съдът е приел, че поставените за разглеждане в настоящото производство искове се явяват тъждествени, доколкото ищецът обосновава претенциите си със същото правно основание, а именно - отреченото със сила на пресъдено нещо право на собственост въз основа наследствено правоприемство и давностно владение. С оглед на това, съдът е приел, че в конкретната хипотеза исковете са недопустими, с оглед правилото на чл. 299, ал. 1 ГПК и е потвърдил първоинстанционното определение в неговата прекратителна част по отношение на ищеца Й. Ч.. Въпросът за приложението на разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК в хипотезата на предявен отрицателен установителен иск след постановено влязло в сила решение по отношение на спорния имот, с което е отхвърлен предявеният от същите ищци положителен установителен иск за собственост, намира трайно разрешение в практиката на ВКС. Съгласно задължителните постановки на ТР № 8 от 27.11.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 год., ОСГТК, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост или други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Действително в практиката на ВКС се приема, че поначало отхвърлянето на положителен установителен иск за собственост с влязло в сила решение по предходно дело не е пречка за предявяване на отрицателен установителен иск от същите ищци /решение № 156 от 24.06.2014 год. на ВКС по гр. д. № 7805/2013 год., I г. о./. В този случай обаче, преценката за правния интерес от отрицателния установителен иск следва да бъде направена въз основа на твърденията в исковата молба и съпоставка на защитаваните права с двата иска. В случая ищецът е обосновал правния си интерес именно с отреченото с влязло в сила решение на съда право на собственост въз основа наследство и давностно владение. В исковата молба не са наведени никакви твърдения относно факти и обстоятелства, които да са възникнали след приключване на устните състезания пред въззивния съд, разгледал предходно предявените положителен иск за собственост и ревандикационен иск срещу същите ответници. Следователно, по отношение на ревандикационния иск е налице пълен обективен и субективен идентитет между двете дела. Същевременно правен интерес от предявения отрицателен установителен иск не се установява именно защото чрез него не може да се цели единствено отричане на собствеността на ответника, без ищецът да заявява самостоятелни права върху същия имот /в този смисъл и решение № 329 от 24.11.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1439/2010 год., II г. о., решение № 391 от 01.11.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1493/2010 год., I г. о./. Не съществува никакво съмнение, че позоваването на отречени със сила на пресъдено нещо субективни права е равнозначно на липсата на защитимо за ищеца вещно право по смисъла на цитираната съдебна практика. В този смисъл поставените правни въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС и по отношение на тях не се обосновава наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол. След като съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват предпоставки за нейното осъвременяване или изменение, то касационно обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,