Определение № 1634 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4095/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, чрез юрисконсулт К. М., срещу решение № 169 от 23.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 249/2025 г. по описа на Окръжен съд Враца, с което като е потвърдено решение № 13/31.01.2025 г. по гр. д. № 775/2024 г. по описа на Районен съд Козлодуй в обжалваната част, са отхвърлени предявените от касатора против А. Г. П. искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, вр. чл. 83, ал. 1, т. 6 от ЗЕ вр. чл. 51, ал. 1 от ПИКЕЕ, вр. чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 86 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи следните суми: 6 897, 43 лева, представляваща главница за горницата над 2 299,15 лева до пълния претендиран размер от 9 196,58 лева, за доставена и потребена електрическа енергия, дължима по фактура № [ЕГН]/20.02.2023 г. за периода от 05.08.2021 г. до 31.01.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата и 715,06 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 07.03.2023 г. до 05.01.2024 г. за горницата над 238,37 лева до пълния претендиран размер от 953,49 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 211/12.03.2024 г. по ч. гр. д. № 318/2024 г. по описа на РС – Козлодуй. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че отговорността при неизмерена, неправилно и/или неточно измерена електроенергия е обективна и възниква по силата на специален нормативен акт – чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ и приетите по силата на законова делегация ПИКЕЕ. Поради това счита, че за да възникне вземане за цената на доставена и потребена, но неотчетена електрическа енергия в полза на оператора на електроразпределителната мрежа, е достатъчно да бъде доказано, че лицето се е ползвало от електрическата енергия, но не е необходимо последното да притежава вещни права върху имота. Обосновава доводите си по арг. за противното от чл. 153 ЗЕ, който се отнася само за клиентите на топлинна енергия, но не и за тези на електрическа енергия. В тази връзка се твърди, че въззивният съд не е уважил исковете изцяло, тъй като неправилно е приел, че между „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД и А. Г. П. не съществува облигационно правоотношение, поради което последният не отговаря за целия размер на задължението, а в качеството си на съсобственик на 1/4 ид. ч. от процесния имот, придобита по наследство от неговите родители, отговаря съобразно наследствения си дял. Поддържа се, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и не е посочил защо едни от тях са кредитирани, а други не. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1) Изисква ли се във всички случаи в хипотезата на чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ на неправомерно присъединяване към електроразпределителната мрежа лицето, по отношение на което възниква право на оператора на мрежата да извърши корекция на сметката, да е клиент на дружеството. Алтернативно, изпълнени ли са предпоставките на чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ, от които да възникне право на вземане на оператора на електроразпределителната мрежа, в случай че към електроразпределителната мрежа е присъединен обект, в който се ползва електрическа енергия, който е ползван/обитаван от лице, което не фигурира в клиентската система на оператора на ЕРМ; 2) Качеството „ползвател на мрежата“ по смисъла на чл. 56 ПИКЕЕ може ли да притежава лице, което притежава идеални части от собствеността върху присъединения към разпределителната мрежа имот, но е фактически ползвател на последния, съгласно приетите по делото доказателства; 3) При фактическия състав на чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ и наличие на съсобственост върху неправомерно присъединения имот, за отговорността по чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ кое обстоятелство е релевантно – фактическо ползване по време на проверката или наличието и на други собственици на обекта, за които не се установява и не се твърди, че ползват обекта; 4) Необсъждането на релевантни за делото доказателства (свидетелските показания и констативния протокол от проверката КП № 3033902/31.01.2022 г.) и необсъждането на всички правнорелевантни факти представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и представлява ли основание за касиране на решението и 5) Следва ли при постановяване на своето решение съдът да се съобрази с материалната доказателствена сила на КП № 3033902/31.01.2022 г. относно установения ползвател на процесния обект? По отношение на трите поставени материалноправни въпроса касаторът поддържа наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В тази връзка се сочи противоречие със следната съдебна практика: по първия материалноправен въпрос – с решение № 118/18.09.2017 г. по т. д. № 961/2016 г., II т.о., решение № 124/18.06.2019 г. по гр. д. № 2991/2018 г., III г.о. и решение № 21/01.03.2017 г. по т. д. № 50417/2016 г., I г.о.; по втория материалноправен въпрос – с решение № 198/28.03.2024 г. по гр. д. № 1061/2023 г., III г.о.; по третия материалноправен въпрос – с решение № 50186/24.10.2022 г. по гр. д. № 4372/2021 г., IV г.о., решение № 55/30.05.2022 г. по гр. д. № 1421/2021 г., IV г.о., решение № 129/21.06.2022 г. по гр. д. № 3085/2021 г., IV г.о. и решение № 50188/24.10.2022 г. по гр. д. № 3760/2021 г., IV г.о. По отношение на процесуалноправните въпроси също се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия процесуалноправен въпрос – с решение № 15/06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г., II г.о., решение № 220/07.03.2005 г. по т. д. № 482/2004 г., II т.о. и решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., IV г.о., а по втория процесуалноправен въпрос – с решение № 104/16.08.2016 г. по т. д. № 1671/2015 г., I т.о. и решение № 249/12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г., II г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, с доводи за неправилно приложение на чл. 56, ал. 1 и 2 ПИКЕЕ. Насрещната страна - А. Г. П. не е депозирал отговор на касационна жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Със становище вх. № 3102/16.02.2026 г. последният излага доводи, че сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не са налице, а по същество оспорва доводите на касатора за неправилност на въззивното решение. Моли съда да му присъдени направените по делото разноски. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, вр. чл. 83, ал. 1, т. 6 от ЗЕ вр. чл. 51, ал. 1 от ПИКЕЕ, вр. чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 86 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че фактите са правилно установени от първата инстанция съобразно събраните по делото доказателства, като направените правни изводи се споделят от него, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Посочил е, че от констативен протокол № 3033902/31.01.2022 г. и от показанията на разпитаните по делото свидетели С. Б. и Й. И. се установява по безспорен начин, че в обект (къща), находяща се в [населено място] на [улица], не е имало монтиран електромер и ел. табло, а на място служителите на ищцовото дружество са констатирали неправомерно присъединяване чрез проводник към електроразпределителната мрежа, което води до пълно неотчитане на потребената електрическа енергия. За да определи дали ищецът – оператор на електроразпределителната мрежа, разполага с право на корекция на сметката на ответника, въззивният съд е приел, че поначало прилагането на корекционната процедура предполага наличие на облигационно правоотношение между разпределителните дружества – мрежови оператори и крайния клиент, тъй като отношенията между тях са уредени от закона като договорни и възникват при присъединяване на обекта към мрежата при публично известни общи условия. Съдът е посочил, че изключение от този принцип е предвидено в чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ, който допуска корекция и при липса на възникнало договорно правоотношение в случаите на установено неправомерно присъединяване към електрическата мрежа, когато не е проведена процедура по присъединяване по реда на наредбата по чл. 116, ал. 7 ЗЕ. По аргумент от чл. 4, ал. 3, т. 2 от Наредба № 6/24.02.2014 г. за присъединяване на производители и клиенти на електрическа енергия към преносната или към разпределителната електрически мрежи, според който присъединяването се извършва по искане на собственик, ползвател или наемател на обекта, въззивният съд е приел, че както самото присъединяване, така и следващите от него отношения по измерване на потребяваната електрическа енергия, са обвързани от наличието на правна връзка между клиента и обекта на присъединяване, а именно вещните права на собственост и на ползване, и правото на държане като наемател. В конкретния случай въззивният съд е приел, че ответникът е придобил по наследство от родителите си 1/4 ид. ч. от процесния имот, като по делото няма данни да се е разпоредил с нея по надлежния ред. Съдът е счел, че е ирелевантно дали процесният имот е бил обитаем, или не. Доколкото е било установено, че между „ЕРМ Запад“ ЕАД и А. Г. П. не е била налице облигационна връзка, въззивният съд е стигнал до извода, че не може да се ангажира отговорността му за пълния размер на задължението, а последният отговаря до размера на наследствения си дял по силата на чл. 60, ал. 1 ЗН. При така изложените съображения, въззивният съд е достигнал до извод, че предявените искове в обжалваната им част са неоснователни и правилно са били отхвърлени от първоинстанционния съд. Като взе предвид решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият материалноправен въпрос отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за изхода на спора и стои в основата на изводите на въззивния съд, че при липса на облигационна връзка между „ЕРМ Запад“ ЕАД и ответника, респективно при липса на качеството „краен клиент“ по смисъла на § 1, т. 27г ДР на ЗЕ, не може да бъде ангажирана отговорността му за пълния размер на коригираното вземане. Цитираната от касатора практика обаче е неотносима към настоящия случай, поради което не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 3 ГПК. Първото от посочените решения разглежда въпроса за необходимостта крайният снабдител да доказва виновно поведение на абоната при неточно отчитане на електромера на клиента. Второто решение се отнася до наличието на правно основание за корекция на сметката при неизмерване, неточно или неправилно измерване на електрическата енергия след изменението на ЗЕ от 17.07.2012 г. и при действието на чл. 48 – 51 ПИКЕЕ, както и до съответствието на общите условия с изискванията на чл. 98а, ал. 2, т. 6 и чл. 104а, ал. 2, т. 5, б. „а“ ЗЕ. Последното решение касае въпроса дали преди приемането на ПИКЕЕ от 2013 г. е съществувало законово основание операторът на електропреносната или електроразпределителната мрежа да извършва корекция на сметки за минал период при липса на намеса в СТИ и при неточно изчисление от страна на оператора, както и за какъв период е допустима такава корекция. Не е налице и соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не съществува необходимост от осъвременяване на практиката по приложението на чл. 51, ал. 1 и чл. 56 ПИКЕЕ. По въпроса кой дължи цената на доставената електрическа енергия следва да намерят приложение постановките на ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че при липса на договор с ползвателя на облигационно основание длъжници за цената на доставената енергия са собствениците, съответно носителите на ограниченото вещно право на ползване върху имота. Тези разрешения са приложими и към доставката на електрическа енергия, доколкото и двете правоотношения намират уредба в Закона за енергетиката и са изградени като договорни отношения при публично известни общи условия и регулирани цени. В този смисъл е и решение № 205 от 28.02.2019 г. по гр. д. № 439/2018 г., III г. о. на ВКС, в което е прието, че и по отношение на задължението за заплащане на цената за доставена електроенергия качеството на длъжник по вземането за доставена електрическа енергия е свързано със собствеността или с ограниченото вещно право на ползване, освен ако за същия имот не е сключен договор с друго лице, което го ползва на договорно основание. Цитираната практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, не се налага да бъде изменяна или да бъде създадена нова по тълкуването и прилагането на посочените по-горе правни норми, поради което не е налице сочения допълнителен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При изложените от въззивния съд мотиви за неоснователност на предявените искове, вторият материалноправен въпрос няма характера на правен въпрос от значение за изхода по делото по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изобщо не е разглеждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. Така формулиран, въпросът съдържа фактически положения, които не са възприети от въззивния съд като установени по делото. Той изхожда от тезата на касатора, че ответникът е фактически ползвател на процесния обект, за който е констатирано неправомерно присъединяване към мрежата, и че според него това обстоятелство се установява от съставения констативен протокол и свидетелските показания по делото. Въззивният съд обаче не е приел за установено ответникът да е фактически ползвател на обекта, нито е основал решението си на подобен факт, поради което и не е давал правно разрешение на поставения въпрос. Предвид липсата на установено в хода на производството фактическо ползване на имота, в който е извършена проверката и съответно е констатирано неправомерно присъединяване към електрическата мрежа, от която теза жалбоподателят извежда въпроса си, то същият е неотносим, не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното решение, с оглед което не може да обоснове общата предпоставка за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това съдът не дължи произнасяне по наведените от касатора допълнителни основания. Настоящият състав на ВКС намира, че третият въпрос отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, че ответникът следва да отговаря за задължението по извършената корекция в качеството си на съсобственик на ј ид. ч. от процесния имот, като фактическото обитаване/използване на последния е ирелевантно/. Не е налице обаче соченият допълнителен селективен критерий – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в приложените към изложението на касационната жалба решения. Последните са неотносими към процесния случай, доколкото дават отговор на различни от поставените в настоящото дело въпроси. С първото от тях е даден отговор на въпроса кой има право да получи от крайния битов клиент начислената електрическа енергия в резултат на извършената корекция. Във второто решение на ВКС е даден отговор на въпроса дали съдът следва да прецени доказателствената сила на експертизата с оглед обосноваността ѝ, и следва ли да изложи мотиви относно преценката му за годността на експертизата. Третото цитирано от касатора решение се отнася до допустимостта пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства и длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства. Последното цитирано решение разглежда въпросите дали ответникът е длъжен да докаже техническата и метрологична годност на средството за търговско измерване, монтирано за обекта, по всеки предявен иск от „битов клиент“, както и каква е доказателствената сила и значение на приетите по делото протоколи за техническа и метрологична годност, т.е. и тази практика е неотносима към настоящия правен спор. По отношение на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият състав приема, че същото не е надлежно обосновано съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с твърдения за непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагаща преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Единствено бланкетното посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърдението, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, не представлява обосновка на допълнителния селективен критерий. Не обосновава допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК първият от поставените процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни по делото доказателства, а именно свидетелските показания и констативен протокол № 3033902/31.01.2022 г. Съгласно задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя конкретно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, обуславящ изхода на делото, който обаче не следва да бъде свързан с възприемане на фактическата обстановка по делото и обсъждането на събраните доказателства. В случая тези изисквания не са спазени. Така формулиран, въпросът съдържа единствено оплакване за допуснато процесуално нарушение (чл. 281, т. 3 ГПК), произнасянето по което е относимо към правилността на въззивния акт и поради това би могло да бъде предмет на вече допуснато касационно обжалване, но не и на производството по чл. 288 ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде обсъждано наличието на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос също не е от значение за изхода на делото, тъй като решаващите изводи на въззивния съд не се основават на обстоятелството дали А. Г. П. фактически обитава процесния обект, каквото значение касаторът влага в термина „ползвател“ по смисъла на чл. 56, ал. 1 ПИКЕЕ. Напротив, въззивният съд е приел, че е ирелевантно дали имотът е обитаем или не, като е счел, че в хипотезата на чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ, при липса на облигационно правоотношение, отговорност се носи по силата на самите ПИКЕЕ от лицата, които имат качеството собственик на имота или носителят на вещно право на ползване. Следва да бъде посочено и че констативният протокол, изготвен по реда на чл. 49 ПИКЕЕ, не се ползва с материална доказателствена сила относно факта на обитаването/ползването на имота. На първо място, дори в процесния случай протоколът да е подписан от служител на МВР, то той не е изготвен от длъжностно лице в кръга на службата му по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. С отмяната на ПИКЕЕ (обн. ДВ. бр. 98 от 12.11.2013 г.) отпадна изискването на чл. 48, ал. 2 в случаите на установена промяна в схемата на свързване протоколът да бъде съставен в присъствието на орган на полицията и подписан от него. Приложимите към момента на извършване на проверката правила са ПИКЕЕ (обн. ДВ, бр. 35 от 30.04.2019 г.), в чл. 58 от които е предвидено единствено, че когато при извършена проверка се установи неправомерно присъединяване или намеса в измервателната система, съответният мрежови оператор незабавно уведомява за това Министерството на вътрешните работи. За пълнота на изложението следва да се посочи, че дори при наличието на такова изискване, констативният протокол отново не би имал материална доказателствена сила относно факта на ползване на имота. С оглед изложеното, липсата на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Изложените от касатора съображения са за порок на въззивното решение – неправилност на изводите на съда относно тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 56, ал. 1 и 2 ПИКЕЕ, в частност относно разбирането, че корекция на сметка може да бъде извършена само по отношение на лице, което държи, владее или ползва обекта на правно основание. Наред с това оплакванията засягат и начина, по който въззивният съд е обсъдил и преценил събраните по делото доказателства, включително констативния протокол и свидетелските показания. Тези доводи обаче предполагат извършването на проверка по същество на правилността на въззивния съдебен акт, каквато не може да бъде осъществена в производството по селекция на касационните жалби. Ето защо настоящият състава приема, че не са налице хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на решението – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Твърдените от касатора нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила при установяване на фактическата обстановка по делото не представляват хипотези на видимо и тежко нарушение, установимо пряко от съдържанието на въззивния акт, поради което не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат поисканите разноски по делото. Ответникът по касационната жалба е претендирал разноски за касационното производство, но с оглед обстоятелството, че искането е направено извън срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, същото не следва да бъде уважавано. Водим от горното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,