Определение № 4771 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5338/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Д. Орехов срещу решение № 198 от 27.10.2023 г. по в. гр. дело № 266/2023 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 211 от 10.05.2023 г. по гр. д. № 113/2023 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Великотърновски районен съд иск за заплащане на сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр. д. № 3281/2022 г. на Великотърновски районен съд в разумен срок, съгласно чл. 6 § 1 EКЗПЧОС. Касаторът - ищец поддържа в касационната си жалба, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон - несъобразяване на мотивите му с чл. 236, ал. 2 ГПК поради необсъждане на всички доводи на страните и на относимите към тях доказателства, както и на наведените във въззивната му жалба оплаквания за нарушение на процесуалната норма на чл. 142, ал. 2 ГПК, което е довело до ограничаване на правото му на защита в исковия процес. Моли обжалваното решение да бъде отменено и върнато на въззивния съд за произнасяне по наведените във въззивната жалба оплаквания, по съдебните разноски за всички инстанции и по искането за определяне на справедливо адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба жалбоподателят релевира доводи за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „ Какво е съдебното решение на въззивната инстанция, когато в мотивите си не е обсъдила наведеното с жалбата оплакване против решението на първоинстанционния съд, с което е ограничено правото на участие на страната или нейн процесуален представител по делото при наличието на предпоставките на чл. 142, ал. 2 ГПК?“, сочейки че е разрешен във въззивното решение в противоречие с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 50107 от 20.12.2022 г. по гр. д. № 657/2022 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.. Ответникът по касационната жалба - Великотърновски районен съд подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Прокуратурата на Република България не подава отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче наведените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. Въззивният съд е намерил, че от приетите по делото доказателства се установява, че ч. гр. д. № 552/2021 г. на Великотърновски районен съд е образувано по подадено от "ПИБ" АД заявление от 17.02.2021 г., по което е издадена заповед № 236/19.02.2021 г. за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 19.02.2021 г. в полза на "ПИБ" АД против солидарни съдлъжници, измежду които ищецът Орехов. Заповедта за изпълнение и издаденият изпълнителен лист са връчени на ищеца на 16.12.2021 г., като на 21.12.2021 г. той е подал възражение по чл. 414 ГПК и частна жалба против разпореждането за допускане на незабавно изпълнение, с искане за спиране на изпълнителното производство. С определение № 2269/21.12.2021 г. съдът е оставил без уважение частната жалба, което определение е потвърдено с определение № 629/12.07.2022 г. на апелативния съд. По молба на един от длъжниците – М., с определение № 186/31.01.2022 г. по ч. гр. д. № 552/2021 г., след внасяне на надлежно обезпечение по чл. 180 и чл. 181 ЗЗД, заповедният съд е спрял на основание чл. 420, ал. 1 ГПК изпълнителното производство, образувано против солидарните длъжници въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение до приключване на спора относно съществуването на вземането с влязло в сила съдебно решение. С оглед подадените възражения по чл. 414 ГПК и дадените от съда указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, на 20.01.2022 г. заявителят "ПИБ"АД е подал искова молба, с която е предявил иск за установяване на вземането по чл. 422 ГПК, по която е образувано т. д. № 12/2022 г. на Великотърновски окръжен съд. На 27.01.2022 г. окръжният съд е разпоредил връчване на преписи от исковата молба на ответниците, които са подали отговори в срок. На 04.03.2022 г. е постъпила допълнителна искова молба, препис от която е връчен на ответниците и същите са подали отговори по нея, последният от които е от 18.04.2022 г.. С определение от 28.04.2022 г. производството по т. д. № 12/2022 г. е прекратено на основание чл. 103 вр. с чл. 104, т. 4 ГПК пред Великотърновски окръжен съд и по правилата на родовата подсъдност е изпратено на Районен съд-Елена. Последното определение е обжалвано и с определение по в. ч. т. д. № 201/2022 г. на Великотърновски апелативен съд е изменено, като делото е изпратено за разглеждане на Великотърновски районен съд, където е било образувано гр. д. № 3281/2022 г.. В това производство е предявен насрещен иск от един от ответниците - М. против "ПИБ" АД за нищожност на договора за кредит, материалите по който са отделени и изпратени на Великотърновски окръжен съд, където е образувано гр. д. № 15/2023 г.. Производството по гр. д. № 3281/2022 г. на Великотърновски районен съд е спряно на основание чл. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК с влязло в сила определение от 10.01.2023 г. до приключване на производството по гр. д. № 15/2023 г. на Великотърновски окръжен съд с влязъл в законна сила съдебен акт. За да приеме предявения иск за неоснователен, Великотърновски апелативен съд е счел, че не е установена първата предпоставка за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2б ЗОДОВ, а именно – чрез свои действия или бездействия ответникът да е причинил забавяне в разглеждане на образуваното пред него заповедно производство и исковия процес въз основа на него по чл. 422 ГПК. Намерил е, че всички актове на съда са постановени в срок и в съответствие с разписаната от закона процедура. Посочил е, че за да укаже на заявителя, че може да предяви иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземането си, съдът дължи да установи, че възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а за да установи последното следва да изиска от съдебния изпълнител данни за датата на връчване на заповедта за изпълнение. Поради това, въззивният съд е заключил, че действията на заповедния съд по изискване на данни от съдебния изпълнител за датата на връчване на заповедта за изпълнение, за да прецени дали възражението е подадено в законоустановения срок, съответно за да укаже на заявителя, че може да предяви иск по чл. 422 ГПК, са законосъобразни и не са причинили необосновано забавяне. За неоснователни е счел твърденията на ищеца за допуснато от ответника нарушение във връзка с начина на връчване на разпореждането на заповедния съд по чл. 415 ГПК – на адреса по седалището на дружеството, вместо на електронния адрес съгласно чл. 50, ал. 5 ГПК. Посочил е, че формално съдът не е имал задължение за изпращане на разпореждането на електронен адрес по реда на чл. 38, ал. 2, т. 1 ГПК, тъй като съгласно чл. 50, ал. 5 ГПК, връчването на книжа се извършва на електронния адрес на страната - юридическо лице (кредитна или финансова институция), какъвто в заявлението не е посочен (в него е изписана електронна поща на пълномощника-юрисконсулт). Също така е счел, че дори да се приеме, че съдът е следвало да връчи съобщението на електронната поща на пълномощника-юрисконсулт по реда на чл. 38, ал. 3 ГПК, той не е допуснал забавяне, тъй като незабавно, след като е бил сезиран с нарочно искане, е изпратил разпореждането по чл. 415, ал. 2 ГПК на посочения адрес на пълномощника. Затова е приел, че действията на съда по връчване на разпореждането по чл. 415 ГПК по никакъв начин не са забавили производството и не са причинили каквито и да било вреди за ищеца. По действията на съда по подаденото искане по чл. 420 ГПК, Великотърновски апелативен съд е посочил, че произнасянето на съда по такова искане е от значение за развитието на изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения изпълнителен лист, но не и за заповедното производство и за исковото производство по чл. 422 ГПК. В този смисъл, произнасянето на съда по спиране на принудителното изпълнение по реда на чл. 420, ал. 2 ГПК е намерил за ирелевантно в процеса по чл. 2б ЗОДОВ. Въпреки това е посочил, че спирането на изпълнителното производство на основание чл. 420, ал. 1 ГПК е постановено от съда в деня на представяне на платежните документи за внесено обезпечение по чл. 180 и чл. 181 ЗЗД, поради което не би могъл да се поставя въобще въпрос за забавяне на процесуални действия. По оплакванията на ищеца във въззивната му жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения в контекста на нарушена норма на чл. 142, ал. 2 ГПК, въззивният съд е намерил, че по делото няма данни молбата на процесуалния представител на ищеца за отсрочване на единственото открито с.з. пред първоинстанционния съд поради невъзможност да се яви заради заболяване да е била докладвана на съдията-докладчик преди провеждане на заседанието, както и че ищецът не се е възползвал от възможността да иска отмяна на дадения ход на устните състезания, за да представи свои доказателства, при което правото му на защита не е накърнено. Великотърновски апелативен е посочил също, че е уважил всички доказателствени искания на ищеца, допуснал е до разпит свидетели, но същите не са били доведени, а в молба от 03.10.2023 г. процесуалният му представител е оттеглил искането за техния разпит. Въз основа на гореизложените съображения, въззивният съд е приел, че не са установени действия или бездействия на ответника, които да са нарушили правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото (заповедното и образуваното въз основа на него исково по чл. 422 ГПК) в разумен срок, поради което предявеният иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е неоснователен само на това основание, без да е необходимо обсъждането на втората предпоставка от фактическия състав на субективното право - настъпването на вреди. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретния спор, включен е в неговия предмет и е обусловил решаващите правни изводи в обжалваното решение, и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Поставеният от касатора въпрос не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не притежава характеристиките на правен въпрос, който да е от значение за конкретния правен спор. Той е формулиран прекалено абстрактно и изисква отговор за категорията порочност на въззивното решение (нищожност, недопустимост или неправилност), който като принципен отговор не би могъл да се отрази по никакъв начин на крайния изход на конкретното дело. Освен това, така както е зададен, изхожда от осъществяването на хипотеза - необсъждане в мотивите на въззивното решение на наведени оплаквания за нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, каквато не е осъществена по конкретното дело, доколкото в мотивите на атакуваното решение тези оплаквания са обсъдени, като е прието, че наведеното нарушение на процесуалния закон не е осъществено, респективно не се е отразило на правото на защита на ищеца. Всъщност поставеният въпрос съставлява оплакване за неправилност на атакуваното съдебно решение в контекста на допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при прилагането на чл. 142, ал. 2 ГПК, който изисква конкретен отговор по конкретното дело след обсъждане и преценка на всички материали по същото. Подобни оплаквания за пороци на конкретен съдебен акт не могат да бъдат разглеждани в предварителната фаза на касационното производство по селекция на касационните жалби, каквато съставлява производството по чл. 288 ГПК. Дори да може въпросът на касатора да се преформулира в следния смисъл: Следва ли въззивният съд в решението си да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи и оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния закон?, то по него не е осъществено допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВС и ВКС. Според последната, обективирана в задължителните за съдилищата ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в решенията по чл. 290 ГПК: № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др., вкл. цитираните от касатора, въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Атакуваното решение е изцяло съобразено с нея. То съдържа собствени фактически и правни мотиви на въззивната инстанция по спора, както и подробно обсъждане на всички оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба на ищеца, вкл. досежно приложението на нормата на чл. 142, ал. 2 ГПК и ограничаването на правото на защита на ищеца. Дали дадените правни разрешения на тези оплаквания са правилни е въпрос по правилността на обжалвания съдебен акт, който както беше посочено по-горе не може да бъде коментиран в настоящото производство. На основание изложеното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение, поради което Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение