Определение № 2678 от 28.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 885/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. Д., подадена чрез процесуален представител адв. Д. К. против решение № 1096/25.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 1253/2024г. по описа на Окръжен съд – Варна, поправено с решение № 1108/28.10.2024г. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 1410/23.04.2024г. постановено по гр.д. № 3521/2023г. по описа на Районен съд – Варна, с което на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД М. Д. М. с ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на „ГТ Инвест 2018“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] сумата от 10 000 евро, дължима на отпаднало основание – развалено споразумение, сключено между страните на 08.11.2022г. с цел договаряне на основни параметри по бъдещи предварителен и окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот с идентификатор ............................... по КККР на [населено място] и по бъдещ договор за строителство срещу обезщетение в същия имот, ведно със законната лихва върху сумата считано от датата но подаване на исковата молба в съда – 10.03.2023г. до окончателното плащане. В жалбата се поддържат касационни основания за очевидна неправилност на обжалваното решение, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и предявената искова претенция да бъде уважена. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд безкритично е възприел мотивите на първоинстанционния съд без да държи сметка за представените доказателства, установяващи че ищецът виновно е осуетил осъществяването на сделката. Посочва също, че решаващият съд е предопределил изхода на делото без изобщо да вземе под внимание доказателствените искания на ответника, както и че в противовес на разпределената доказателствена тежест не е пристъпил към изследване на въпроса за изправността на страните. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „ГТ Инвест 2018“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. Л. П. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: на 08.11.2022г. между страните е сключено писмено споразумение, в което обективирали бъдещите си намерения за договаряне на основни параметри на проектирани предварителен и окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот с идентификатор ........................ по КККР на [населено място], както и договор за строителство. В чл. 1 на посоченото споразумение са уговорили, че дружеството, като страна 1 ще заплати на М. Д. – страна 2 паричната сума от 170000 евро, като допълнително ищецът ще извърши и строителството на жилищна сграда, в която ще е предвиден обект, като обезщетение за ответницата. Дружеството заявило намерение да сключи предварителен договор за покупко продажба с ответницата като уговорената парична сума уговорили да е платима на траншове: сумата от 10000 евро в деня на сключване на споразумението; 75000 евро – в деня на подписване на предварителния договор в срок до 15.11.2022г.; 75000 евро – в деня на изповядване на окончателната сделка пред нотариус до 08.12.2022г. и 10000 евро – в деня на подписване на протокол за приключено строителство в груб строеж до 30.06.2023г. За безспорен в отношенията между страните, въззивният съд приел факта, че ищецът превел по сметка на ответницата сумата по първи транш от 10000 евро с основание подписано между страните писмено съглашение. С тази сума в т. 3 от споразумението страните уговорили М. Д. да стартира незабавно изготвяне на документи, необходими за изповядване на сделката пред нотариус – скица, схема, данъчна оценка. С писмено изявление от 09.03.2023г. отправено до ответницата, ищецът заявил, че разваля сключеното споразумение, поради неизпълнение на ответницата в уговорените срокове и безполезност на забавеното изпълнение за ищеца, като отправил покана за връщане на дадената сума от 10 000 евро по посочена банкова сметка. Изявлението е доставено на М. Д. на 10.03.2023г. Въз основа и на признание на ответницата обективирано в отговора на исковата молба, съдът приел, че изявлението на ищеца е получено от нея, а сключеното между страните споразумение – развалено. От справка от АВ и признание по делото приел за установено, че на 18.05.2023г. ответницата предприела действия по прехвърляне на имота на трето за спора лице. Въз основа на тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че по главния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за връщане на даденото на отпаднало основание по развалено писмено споразумение, спорният по делото въпрос се свежда до това дали заплатената сума има характер на задатък по чл. 93 от ЗЗД и дали ищецът е неизправна страна по договора, което би обусловило задържането на задатъка. Посочил, че съществуването на уговорка за задатък се установява чрез тълкуване на договора. Позовавайки се на относимата нормативна уредба и съдебна практика /решение № 71/09.07.2010г. по т.д. № 726/2009г. на ВКС, I ТО/, достигнал до извод, че ако договорът съдържа клаузи, чрез които страните придават на авансово платената сума обезпечителна и обезщетителна функции чрез изрично уреждане на последиците в случай на неизпълнение, то предадената сума има значението на задатък. Тълкувайки съдържанието на сключеното между страните писмено споразумение в неговата съвкупност приел, че то покрива всички елементи на предварителен договор за покупко – продажба на описан недвижими имот /страни, предмет, цена, срокове за сключване на окончателен договор/. Обосновал в същото време, че законът не забранява по един двустранен договор функции на задатък да бъдат придадени и на авансово платените суми. Отбелязал, че в този случай капарото би представлявало част от възнаграждението или цената и би подлежало на приспадане при изпълнението, а при неизпълнение – на задържане или на връщане в уговорения от страните размер, а при липса на изрична уговорка – в предвидения в чл. 93, ал. 2 от ЗЗД двоен размер. Въз основа на анализ на конкретните уговорки от съдържанието на процесното споразумение извел правен извод, че в случая не може да се приеме, че на авансово платената сума страните са придали значение на задатък. Подчертал, че в случая страните не са уговорили, че при отказ от споразумението едната страна ще има право да го задържи за обезщетяване на вреди, респективно другата страна ще има право да иска платеното в двоен размер. Извел, че с оглед конкретните уговорки залегнали в текста на писменото споразумение, по волята на страните на дадената сума е придадена само функция на капаро, част от цялата бъдеща продажна цена, която да се приспадне от нея. Обосновал, че с признатия от ответницата ефект на отпадане на основанието /разваляне на писменото споразумение/ се дължи връщане на даденото по него /отпадналото основание/. Ето защо приел, че не следва де се изследва въпроса за изправността на страните във връзка със задържането за задатък, защото такъв не е уговорен между страните. С тези мотиви обосновал основателност на предявения иск, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът М. Д. Д. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност. Поставя като значими и следните въпроси: 1/ Заплащането на сума по споразумение за покупко-продажба на недвижим имот, извършено от купувача в полза на продавача, направено с цел да се започне самата сделка, може ли да изключи приложението на чл. 93 от ЗЗД, без да има изрична клауза за това? 2/ Съдебният състав следва ли да приема твърдения на една от страните, като релевантен факт, без да са представени по делото доказателства за тези твърдения, съответно длъжен ли е да изследва, дали страните по една сделка действително са можели да я сключат, при положение, че и двете страни твърдят, че другата страна с виновно поведение е осуетила сключването на сделката? За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017г./ е различна от неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 от ГПК основания за касационно обжалване. В случая очевидната неправилност като основание за приложно поле на касационното обжалване се поддържа от касационния жалбоподател като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, въззивното решение следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 от ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 от ГПК и не може да бъде преценявана в рамките на производството по проверка дали касационното обжалване намира приложение, допуска ли се то по реда на чл. 288 от ГПК. Обжалваното въззивно решение не страда от явни пороци – не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и науката. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат тези и субективна оценка на доказателства, относими към касационните отменителни основания по чл. 281 от ГПК и изключени от обхвата на настоящото производство. Извън основанията за служебно допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК, допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК е обусловено като необходимо условие от произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, въззивният съд е приел, че споразумението /предварителен договор/ от 08.11.2022г. е развалено на 10.03.2023г., като с изявлението на купувача, връчено на продавача действието му е отпаднало с обратна сила. Приел е, че съгласно съдържанието на конкретните уговорки в споразумението, страните не са придали значението на задатък на платената сума от 10000 евро, която уговорили като капаро – част от продажна цена от 170000 евро. Ето защо обосновал, че за ответницата не е възникнала възможността по чл. 93, ал. 2 от ЗЗД. Крайният резултат по спора е обусловен от извършеното от въззивния съд тълкуване на съдържанието на споразумението съгласно чл. 20 от ЗЗД – каква е била действителната обща воля на страните, извлечена от съдържанието на отделните уговорки във връзка едни с други и в общия смисъл на договора като цяло и преследваната с него цел. От друга страна, съдът е съобразил изричното приемане на ответницата, че договора е развален, както и че се е разпоредила с имота в полза на трето лице на 18.05.2023г. При тези мотиви поставеният първи въпрос изведен от касатора в подкрепа на довод за необоснованост на извода на въззивния съд, че даденото по споразумението има характер на капаро, не кореспондира с мотивите на въззивния съд, нито с поддържаното в касационната жалба единствено основание за касационно обжалване по чл. 280, т. 3, пр. 1 от ГПК – неправилност на решението. В решението си въззивният съд не е направил общ извод, че приложението на чл. 93 от ЗЗД е изключено въобще по споразумение, подготвящо сключването на сделката. Поставеният въпрос предполагащ такъв генерален правен извод в решението на окръжния съд поради това е неотносим към конкретните обстоятелства по делото и решаващата правна воля на въззивната инстанция. Поддържаната от жалбоподателя теза, че значението на задатъка по чл. 93 от ЗЗД е именно да гарантира продавача за следващите се разходи по продажбата, поради което и при разваляне на споразумението същият има право да задържи задатъка, изисква уговорка за задатък, каквато въззивният съд не е установил да е налице. Инстанцията по същество е приела, че съобразно конкретните уговорки, които страните са постигнали, на платената при сключване на споразумението сума са придали значението на част от продажната цена. По отношение на така платеното страните не са уговорили да има и обезпечителна и обезщетителна функция, нито изрично са уредили последиците в случай на неизпълнение, за да се приеме, че предадената сума има значението на задатък. Ето защо въпросът не е част от решаващата правна воля на въззивния съд, нито е обусловил постановения по делото резултат. Не е налице съответно общо условие, уредено в чл. 280, ал. 1 от ГПК и предпоставящо приложно поле на касационното обжалване. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика, че с оглед въведения в чл. 9 от ЗЗД принцип на свобода на договарянето, страните могат да уговарят различни последици от поведението си, както при сключването така и при неизпълнение на поетите с договора задължения, включително заплащането на неустойки или възможност за отказ от договора като тази тяхна свобода е ограничена единствено от повелителните норми на закона и на добрите нрави. В тази връзка обвързването на конкретен договор със задатък, както и определянето на размера му е израз на автономията на волята на договарящите страни. Според действащата нормативна уредба задатъкът, уреден в чл. 93 от ЗЗД е уговорка, според която вещ или парична сума, която едната страна дава при сключването на договора служи като доказателство, че договорът е сключен и за обезпечение на неговото изпълнение. Законът е признал право на изправната страна да се откаже от договора и да задържи задатъка, или да иска в двоен размер даденият от самата нея задатък, ако другата страна не изпълни задължението си. Постигането на съглашение за задатък зависи от свободната преценка на договарящите дали да придадат на определена престация значението на задатък, който да потвърждава сключването на договора и да гарантира изпълнението му. Съществуването на уговорка за задатък се установява чрез тълкуване на договора. Ако договорът съдържа клаузи, чрез които страните придават на авансово платената сума обезпечителна и обезщетителна функции чрез изрично уреждане на последиците в случай на неизпълнение, то предадената сума има качеството на задатък. Ако договорът не съдържа такива уговорки или страните са дерогирали изрично значението на авансово платената цена на задатък в случай на договорно неизпълнение, клауза за задатък не е налице. Законът не забранява по един двустранен договор функциите на задатъка да бъдат придадени и на авансово платените суми. В този случай капарото би представлявало част от възнаграждението или цената и ще подлежи на приспадане при изпълнението, като при неизпълнение – ще се задържи или върне в уговорения от страните размер, а при липса на изрична уговорка - в предвидения в чл. 93, ал. 2 от ЗЗД двоен размер. Във всеки конкретен случай дали е налице акцесорно съглашение за задатък следва от съдържанието на договора. В този смисъл Решение № 474/13.07.2010г. по гр.д. № 457/2009г., IV ГО; Решение № 64 от 10.09.2012г. по т.д. № 193/2011г., II ТО; Решение № 775/16.02.2011г. по гр.д. № 906/2009г., IV ГО Обжалваното решение съответства, а не противоречи на тази практика. Вторият въпрос е обоснован с твърдения, че въззивният съд не е обсъдил доказателства за виновно осуетяване осъществяването на договора от ищеца, който не е представил решение на управителния орган на юридическото лице за купуване на недвижим имот, което да е нотариално заверено и че само този факт е достатъчен, за да докаже виновно неизпълнение от страна на купувача. Въпросът е решен в обжалвания съдебен акт, но това разрешение не е обусловило крайното произнасяне на съда. Съдът е приел, че заявеното във въззивната жалба възражение за липса на решение на едноличния собственик на капитала на дружеството ищец за закупуването на имота е несъстоятелно и че няма отношение към спорния предмет, тъй като съгласно разрешението дадено с ТР № 3/15.11.2013г. т.д. № 3/2013г. ОСГТК на ВКС такова решение не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка. Сключване на разпоредителна сделка страните и не са твърдели пред инстанциите по същество, а твърдението е, че сключеното споразумение е за започване и подготовка на предварителната сделка. По този въпрос също не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по касация има право на разноски, които в доказан размер и под формата на платено възнаграждение за адвокат възлизат на 3000 лева. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение