Определение № 988 от 05.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4135/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на И. М. И., чрез адв. С. М. и на Прокуратурата на Република България срещу решение № 327/09.03.2022 г. по в.гр.д.№ 1765/21г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ до размер от 10 000 лева, ведно със законната лихва от 17.06.2016г. и е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до 15 000 лева. Ищецът И. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част с твърдения за неправилност и необоснованост. Ответникът Прокуратура на Р България обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Ищецът оспорва касационната жалба на ответника. Ответникът не е депозирал отговор на касационната жалба на ищеца. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и двете страни сочат за обуславящи изводите на въззивната инстанция правните въпроси за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка. Твърдят същите да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава. В контекста на оплакването си за неправилно възприета фактическа обстановка ищецът поставя като обуславящ изводите на въззивната инстанция в хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка. Позовава се и на очевидна неправилност на решението, твърдейки, че размерът на присъденото обезщетение е крайно недостатъчен. В изложението на ответника е изведен като разрешен в противоречие с т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, и с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и въпросът за задължението на въззивния съд да мотивира решението си, доколкото се твърди, че в обжалваното решение липсват мотиви досежно причинно –следствената връзка между незаконното обвинение и вредите. Съдът намира за допустими касационните жалби, а исканията за допускане на касационно обжалване за неоснователни по следните съображения: За да уважи предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 10 000 лева, въззивният съд е приел следното: Образуваното срещу ищеца наказателно производство по обвинение за престъпление по чл. 210, ал.1, т.5 НК е продължило 5 години ( 2011-2016г.);приключило е с оправдателна присъда; спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“; заявени за репарация, наред с обичайните неимуществени вреди (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, стрес, влошаване на здравословното състояние без болестни прояви), са и специфични такива, като накърняване на професионалната репутация на ищеца като антиквар и отлив на клиенти. Кредитирайки отчасти показанията на разпитаните по делото свидетели, въззивният съд е приел за установено, че наказателното производство е повлияло негативно на професионалната сфера на ищеца, но е останало недоказано това да е довело до имуществени загуби. Посоченото е обосновало изводите на съда, че на репариране подлежат всички търпени от ищеца обичайни негативни преживявания, както и накърняването на професионалния му имидж, което се установява от събраните по делото гласни доказателства. Въззивният съд е взел предвид следните конкретни обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 от ЗЗД: от една страна, свързаните с наказателното преследване ( обвинението е за тежко престъпление; наказателното производство се е развило в разумен срок; мярката за процесуална принуда е „парична гаранция“); а от друга, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната и професионалната сфера на ищеца, за което е съобразена възрастта му и вида на търпените вреди. Съпоставката на двете групи обстоятелства е предпоставила извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение, който е съобразен със социално – икономическите условия в страната към 2016г. и не би довел до неоснователно обогатяване на ищеца, е 10 000 лева. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касаторите въпроси са обуславящи, но с обжалваното решение не са разрешени в отклонение от практиката на ВКС. Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, (вкл.сочената от касаторите), понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането и при определянето му следва да се отчита, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния й субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, а тя не може да бъде източник на обогатяване за последния. Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите извън обичайните, т.е. "специфичните" такива, като: конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения ( напр. разрив в семейните отношения) или в обичайната му битова, обществена и професионална среда (напр. загуба на поминъка или на възможността за професионална реализация и др.) и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. Въззивният съд се е съобразил с цитираните разрешения на съдебната практика, като е присъдил обезщетение само за обичайните неимуществени вреди, съобразявайки, от една страна, че стресът, главоболието и хипертоничните кризи на ищеца са именно такива, а, от друга, че не е доказан, при тежест на ищеца, срив на антикварния му бизнес. При определяне размера на обезщетението, съдът е съобразил и оценил всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост. Несъгласието на страните с конкретния размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Въззивният съд е мотивирал решаващия си извод относно причинно – следствената връзка между незаконното обвинение и подлежащите на репарация вреди. Преценил е поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и относимите доводи и възражения на страните, като е изложил свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор. Въззивното решение в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика на ВКС, основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Изтъкнатият от касатора ищец порок на обжалваното решение – незадоволително нисък размер на обезщетението, изисква такъв анализ и е установим при проверка основателността на касационната жалба, а не по реда на чл. 288 ГПК. В заключение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване и съдът