Определение № 35 от 15.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 666/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. В. Д. от [населено място], подадена чрез адвокат М. Кривачка срещу въззивно решение от 5.03.2012 г. по гр.д. № 504/2011 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № ІІ-58-170 от 15.11.2010 г. по гр.д. № 316/2010 г. на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от Д. срещу Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение”, [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за отмяна на заповед № 35 от 6.11.2009 г. за прекратяване на трудовия му договор на основание чл.328, ал.2 КТ, възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „зам.директор административна дейност” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода 6.11.2009 г. до 6.02.2010 г. в размер на 51 846.48 лв. В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Според жалбоподателя изводът на въззивния съд, че нормата на чл.328, ал.2 КТ намира приложение в случая, тъй като представеният договор е за възлагане на управление в държавно предприятие с особен статут е в противоречие с приетото в решение № 101 от 8.03.2012 г. по гр.д. № 728/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 481 от 13.12.2011 г. на ВКС, ІV г.о. В. съд не изследвал и не направил задълбочен анализ на представения договор за управление № ВД-130 от 3.11.2009 г., послужил като основание уволнение по реда на чл.328, ал.2 КТ, нито на специалната нормативна уредба по З., поради което решението му противоречи на даденото разрешение в решение № 949 от 20.07.1999 г. по гр.д. № 1105/98 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 598 от 12.04.2002 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 688 от 19.04.2002 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 1864 от 2.01.2003 г. по гр.д. № 2063/2001 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 768 от 22.07.2003 г.на ВКС, ІІІ г.о. Твърди, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за приложимостта на чл.328, ал.2 КТ в държавни предприятия и за възможността за сключване на два договора за управление, както и по процесуалноправият въпрос свързан със заявеното от жалбоподателя на 16.02.2012 г. искане за отвод на съдебния състав и за изключване от доказателствения материал на договор за управление № ВД-122 от 3.11.2009 г. ДП „Ръководство на въздушното движение”, [населено място] в писмения отговор на гл. юрисконсулт Д. С. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно. За да постанови обжалваното решение, с което предявените от жалбоподателя искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са отхвърлени въззивният съд е приел за установено, че страните са били в трудово правоотношение, че работодателят е държавно предприятие, а уволненият жалбоподател-ищец е бил член от ръководството на предприятието. Преди уволнението е бил сключен договор за управление на предприятието. Възлагането на управлението на предприятието посредством сключването на договори за управление с членовете на управителния съвет било предвидено в З., на който член е и генералния директор. Представеният договор № ВД-130 от 3.11.2009 г. сключен между министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията и Г. В. А., като генерален директор съдържал всички съществени белези на договор за възлагане на управление. Приел е за неоснователно твърдението на жалбоподателя- ищец, че договора не е такъв за възлагане на управление, тъй като не е уговорено постигане на определени стопански резултати по съображения, че ответникът е държавно предприятие с особен статут, а не търговско дружество. Извел е изводът, че уволнението по чл.328, ал.2 КТ е законосъобразно, поради което искът за отмяната му е неоснователен, което обуславя неоснователността и на другите два иска. При така изложените съображения от въззивния съд, част от поставените от жалбоподателя правни въпроси обуславят въззивното решение. Те обаче нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика, нито се решават противоречиво от съдилищата. Въпросът- представеният договор за управление представлява ли по своята правна същност и съдържание типичен договор за възлагане на управление, щом не съдържа най-съществените елементи на договора за управление, като възлагане на определени икономически, социални и други задачи, и задължения за изготвяне и изпълнение на съответна програма, бизнес показатели и други, е обуславяш изхода на делото. Той обаче не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика, според която съществен елемент на договор за възлагане управлението е постигането на съществени стопански резултати. В решение № 101 от 8.03.2012 г. по гр.д. № 728/2011 г. на ВКС, ІV г.о. е дадено разрешение на материалноправния въпрос за кръга на приложение на института на договора за управление и дали той е приложим в сферата на държавната администрация, като е прието, че уредбата на договор за управление на търговско дружество се съдържа в разпоредбите на чл.24-32 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества. Даденото разрешение касае възлагане на управлението на търговски дружества с държавно участие, каквото не е ответното държавно предприятие. Не е налице противоречие и с приетото в решение № 481 от 13.12.2011 г. по гр.д. № 168/2011 г. на ВКС, ІV г.о., че същественото е всеки договор за управление да съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, а въз основа на бизнес задачата да разработи бизнес програма, която да предложи и изпълни по време на действие на договора. Даденото разрешение е за сключен договор за управление на търговско дружество, каквото не е ответното предприятие. Тъй като посочените решения са относно сключени договори за управление на търговски дружества, а ответното предприятие не е такова, то обжалваното решение не е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, защото той не е разрешен в противоречие с посочените решения на ВКС: решение № 949 от 20.07.99 г. по гр.д. № 1105/98 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 598 от 12.04.2002 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 688 от 19.04.2002 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 1864 от 2.01.2003 г. по гр.д. № 2063/2001 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 768 от 22.07.2003 г. на ВКС, ІІІ г.о., с които е прието, че съществен елемент на договора за управление е постигане на съществени стопански резултати, тъй като няма сходство в случаите- в посочените решения са обсъждани сключени договори за управление в търговски дружества, в които има посочени очаквани стопански резултати, а ответникът по исковете не е такова търговско дружество, а държавно предприятие с особен статут, поради което както е приел и въззивният съд, очакваните от управлението му резултати са специфични, както и че възлагане на управлението на предприятието посредством сключване на договори за управлението му с членове на управителния съвет е предвидено в самия З. / чл.53в, ал.2/. Следва обаче да се отбележи, че в случая са изготвени и представени по делото финансов и бизнес план за управление на предприятието. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдът е съобразил установената практика, според която договор за възлагане на управление е този, с който възложителят, срещу възнаграждение предоставя търговско предприятие за управление на едно лице, което се задължава да извършва това управление. Не е иманентна черта на този договор поемането от страна на довереника на задължение за постигане на определен стопански резултат- това е възможен, но не задължителен елемент от съглашението между страните. По въпроса приложима ли е разпоредбата на чл.328, а2 КТ в ответното предприятие не е налице основанието на чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос от значение за изхода на делото разрешен с въззивното решение е от значение за точното прилагане на закона когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. /ТР № 1 по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая е съобразена съдебната практика, според която лицето, което управлява и представлява дружеството /предприятието/ и на което това е възложено с договор за възлагане на управлението, суверенно подбира екипа, с който ще ръководи предприятието и не е нужно да обосновава решението си да уволни част от заварения ръководен екип. Жалбоподателят поставя и материалноправният въпрос относно възможността за сключване на два еднакви по своята правна същност и съдържание договори за управление с генералния директор на ответното предприятие като член на Управителния съвет и като генерален директор. Настоящият съдебен състав намира за ирелевантно колко са сключените договори, след като има договор за управление и той отговаря по съдържание на договор, който дава правата по чл.328, ал.2 КТ. Останалите въпроси са относими към правилността на въззивното решение и са основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК. Предвид изложеното не е налице никое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.