Определение № 4487 от 09.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2396/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез определения по реда на Закон за правната помощ процесуален представител адвокат И. Ю., против определение № 2556 от 21.02.2024 г. по в. ч. гр. д. № 12937/2023 г. на Софийски градски съд, ЧЖ-VI-Г, в частта, с която съдът е потвърдил № 29643 от 24.08.2023 г. по гр. д. 46839/2022 г. на Софийски районен съд, 127 състав за прекратяване на производството на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят твърди, че в обжалваната част определението е неправилно, тъй като не е налице идентитет между делата. Завява, че СРС и СГС са допуснали нарушения на ЗСВ, ЕКПЧ и ХОПЕС. Иска неговата отмяна. Към касационната жалба жалбоподателят е приложил изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като е изложил твърдения за наличие на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на четвърто г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна- с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима. Производството по гр. д. № 46839/2022 г. на Софийски районен съд, 127 състав, е било образувано по искова молба на Е. М., с вх. № 179994/30.08.2022 г., с която той е предявил осъдителен иск против Прокуратурата на Република България за сумата от 20 000,00 лева- обезщетение за неимуществени вреди от противоправното поведение на ответника, претърпени в периода от 18.08.2020 г. до 11.08.2022 г. Същото се изразявало в непроизнасяне по искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС, във връзка с жалба № 202006852896/18.08.2020 г. до Главния прокурор на Република България, с правно основание чл. 422 НПК, чл. 127 от КРБ, чл. 205 НПК. След извършена служебна проверка съдът е констатирал, че преди образуване на делото между същите страни, на същото основание и за същото искане вече са били образувани множество дела, по които страни са едни и същи лица- Е. М. и Прокуратурата на Република България, и които имат един и същ предмет и едно и също искане. Приел е, че независимо, че във всяка от исковите молби са били посочени различни номера на подадени до главния прокурор жалби, с всяка една от тях е било поискано едно и също нещо и техният предмет е бил идентичен- искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС. Като е съобразил, че гр. д. № 46839/2022 г. на СРС е било по-късно заведено от гр. д. № 46801/2022 г. на СРС, образувано по искова молба с вх. № 179978/30.08.2022г., първоинстанционният съд, на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, е прекратил производството по делото. С обжалваното в настоящото производство определение, с което е потвърдил прекратяването от първоинстанционния съд на производството по така предявения иск, въззивният съд е приел, че преди образуване на гр. д. №46839/2022 г. по описа на СРС, 127 състав, в деловодството на СРС са постъпили множество идентични искови молби, подадени от ищеца срещу същия ответник, на същото основание и със същото искане- за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20000 лв., претърпени в периода от 18.08.2020г. до 11.08.2022г. в резултат на противоправно поведение на ответника- нарушение на правото на ЕС и ООН във връзка с бездействие по жалби до главния прокурор на Република България, които представляват искане за възобновяване на КНОХД №1018/2019 г. по описа на ВКС. По така подадените искови молби са били образувани производствата по гр. д. №46800/2022 г. образувано по искова молба с вх. № 179977/30.08.2022 г.; гр. д. № 46801/2022 г. образувано по искова молба с вх. № 179978/30.08.2022 г.; гр. д. № 46802/2022 г. образувано по искова молба с вх. № 179979/30.08.2022 г.; гр. д. № 46803/2022 г. образувано по искова молба с вх. № 179980/30.08.2022 г.; гр. д. № 46804/2022 г. образувано по искова молба с вх. № 179981/30.08.2022 г.; гр. д. № 46805/2022 г.; гр. д. № 46807/2022 г.; гр. д. № 46808/2022г.; гр. д. № 46809/2022 г.; гр. д. № 46813/2022 г.; гр. д. № 46816/2022 г.; гр. д. № 46819/2022 г.; гр. д. № 46822/2022 г.; гр. д. № 46827/2022 г.; гр. д. № 46833/2022 г. 46835/2022 г., гр. д. № 46837/2022 г. Съдът е приел, че единствената разлика в обстоятелствата, изложени в исковите молба по така посочените дела, е във входящия номер на жалбата, подадена от ищеца до прокуратурата, което не променя извода за идентичност на делата, тъй като съдебно предявеното право е за защита от продължило непроизнасяне от правозащитния орган по искане за възобновяване на едно и също наказателно производство. Посочил е, че обезщетението, претендирано по първото дело, основано на бездействие при първото заявено до главния прокурор искане, обхваща цялото време на претърпените вреди (от 18.08.2020г. до 11.08.2022г.), което изключва интереса от други искови претенции за претърпени вреди за същия период от същото бездействие. Направен е изводът, че основанието и петитума на исковата претенция по гр. дело № 46839/2022 г. на СРС са идентични с тези на по- рано образуваните дела, поради което е налице основанието на чл.126 от ГПК, налагащо прекратяване на по-късно заведеното дело. Преценил е за неоснователни възраженията на частния жалбоподател, че се касае за „самостоятелни и различни действия“, че всяка отделна молба (жалба) е с „различно съдържание- обстоятелствена част“ и съответно „няма идентичност между делата“. За неоснователен е приел и довода, че съдът е имал задължение за съедини делата за общо разглеждане. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят е изложил съображения за наличието на основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Формирал е следния процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона?“ Поддържа, че определението на СГС е било постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 9 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3700/2013 г., I г. о., ГК и постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС. Заявява и очевидна неправилност на определението. Настоящият състав намира, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на него е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице обаче допълнителния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като същият е бил разрешен от съда съобразно установената задължителна съдебна практика. Съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение №6/2017 от 15.01.2019г. по тълк.д.№6/2017г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на частните жалби въззивният съд действа като съд по същество- той решава сам поставения пред него въпрос, като е длъжен да се произнесе по всички факти, обуславящи издаването на обжалвания акт, по които е следвало да се произнесе и първоинстанционният съд, без да е ограничен от посоченото в частната жалба, тъй като законът не предвижда основания за обжалване, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение само да ориентират съда за становището на страната. Съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези, представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. В случая при постановяване на обжалваното определение въззивната инстанция е спазила посочените задължителни указания и е извършила изискуемата служебна проверка за законосъобразност на постановеното от първоинстанционния съд прекратяване на производството по делото, като освен това е обсъдила всички доводи и възражения на жалбоподателя и е изложила мотиви по същите, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса. В частната си жалба срещу първоинстанционното определение Е. М. е навел оплаквания за липса на идентичност между делата, образувани в Софийски районен съд, за разлика в съдържанието на жалбите, както и че СРС е имал задължението да обедини всички искове в едно общо производство. Всички те са били надлежно обсъдени във въззивния акт, като СГС е изложил изчерпателни мотиви за тяхната неоснователност. Обжалваното определение не е постановено в противоречие с цитираното в касационната жалба решение № 9 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3700/2013 г., I г. о., ГК, отнасящо се до задълженията на въззивната инстанция. Касаторът не е посочил в какво се изразява отклонението на въззивния съд с постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Същото е и неотносимо към поставения процесуален въпрос, тъй като е постановено за обобщаване на практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане и обстоятелствата, които съдът следва да взема предвид при определяне на техния размер. За пълнота на изложението следва да се посочи, че формираният извод на СГС за недопустимост на производството е постановен в унисон и с утвърдената практика на ВКС по идентични случаи (определения № 1481 от 28.03.2024 г. по ч. гр. д. № 1082/2024 г. на III ГО, № 35 от 4.01.2024 г. по к. ч. гр. д. № 5350/2023 г. на IV ГО, № 4007 от 12.12.2023 г. по к. ч. гр. д. № 4952/2023 г. на III ГО, № 3343 от 02.11.2023 г.по ч. гр. д. № 4478/2023 г. на III ГО, № 2624 от 19.09.2023 г. по к. ч. гр. д. № 3168/2023 г. на III ГО, № 2128 от 13.07.2023 г. по к. ч. гр. д. № 2471/2023 г. на III ГО, № 1611 от 13.06.2023 г. по ч. гр. д. № 2174/2023 г. на III ГО). Предвид горното не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. При извършената съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК служебна проверка съдът не констатира вероятна нищожност или недопустимост на определението на СГС. Същото не е и очевидно неправилно- не е постановено при видимо тежко и явно нарушение на материалния или процесуалния закон, въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, законът не е бил приложен в неговия обратен смисъл, не е и явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Ето защо не са налице и предпоставките на чл.280, ал.2 от ГПК за допускане до касационно обжалване на определение № 2556 от 21.02.2024 г. по в. ч. гр. д. № 12937/2023 г. на Софийски градски съд, ЧЖ-VI-Г. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.: