Определение № 2366 от 24.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 849/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Р. М. и Д. Р. М., представлявани от адв. Н. Д., срещу решение № 570 от 19.12.2022г. по в.т.д. № 562/2022г. на Апелативен съд Пловдив, с което след отмяна и частично потвърждаване на решение № 22014 от 14.04.2022г. по т.д. № 562/2020г. на Окръжен съд Кърджали, са отхвърлени предявените от касаторите против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” /НББАЗ/ искове с правно основание чл.515, ал.1, т.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 19.06.2017г. ПТП в размер на 26 000 лева, претентидарано от всеки от тях.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат доводи за незаконосъобразност на извода на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл.515, ал.1, т.1 КЗ поради липса на „обичайно местопребиваване” на територията на РБългария от тяхна страна. Сочат, че съгласно чл.32 от Регламент 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007г. в случая КМЧП не следва да се прилага. Поддържат, че понятието „обичайно местропребиваване” като вид териториална връзка за определяне на приложимото право по Регламента Рим II е фактическа връзка, която се обозначава като място на центъра на основните интереси на лицето – мястото, където лицето пребивава с обичаен характер, т.е. продължително, с определена степен на постоянство, т.е. ако пребиваването е достатъчно дълго във времето и не е прекъсвано, от обективна страна е налице наличие на „обичайно местопребиваване”. С оглед на това намират, че преценката за наличие или липса на пребиваване на пострадалото лице на територията на РБългария трябва да бъде не обща и абстрактна, а направена към точно определен момент с начална граница датата на настъпване на застрахователното събитие. Излагат съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че са заминали заедно със семейството си за Австрия няколко месеца преди произшествието с намерение за устройване там, което според тях почива единствено на предположения какви биха били намеренията им, но не обуславя извод за обичайното им местопребиваване в Австрия. Сочат, че в зависимост от времетраенето на пребиваването от обективна страна следва да се установи и намерението на лицето за установяване – напр. когато местопребиваването не е от дълго време или е прекъснато. Твърдят, че в случая те имат постоянен адрес на територията на РБългария и не са налице данни за териториални връзки с други държави към датата на инцидента, както и че по данни на НАП преди инцидента имат платени вноски за периода 01.05.2017г. – 31.05.2018г. и нямат социални осигуровки и не са били здравно осигурени в Австрия към момента на настъпване на ПТП, а едва почти две години след инцидента. Подържат, че въззивният съд в противоречие с действащите регламенти е приравнил съдържанието на териториалната формална връзка „местоживеене” с чисто фактическата териториална връзка „обичайно местопребиваване”, както и неправилно се е позовал на разпоредбата на чл.48, ал.7 КМЧП, която дава дефиниция на термина „обичайно местопребиваване”, а не на термина „пребиваване”, използван в КЗ. Сочат, че чл.11 от Регламент (ЕО) 987/2009 относно елементите за определяне на пребиваването въвежда изискване за съобразяване на редица критерии, сред които жилищното положение на лицето, естеството и спецификите на упражняваната дейност, роднинските връзки на лицето, както и упражняването на неплатена дейност.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:

1. Понятието „местоживеене” в контекста на разпоредбите на европейското законодателство, в частност Регламент (ЕО) 864/2007г. на Европейския парламент, вид териториална формална или изцяло фактическа връзка е?

2. Понятието „местоживеене” определя ли се според адресната регистрация на лицето или има преимуществено фактически характер, който го приравнява на „обичайното местопребиваване” и ако не се, то какви са разграничителните характеристики от „обичайно местопребиваване”?

3. Какви са критериите за определяне на по-трайния характер на „местоживеенето” като вид териториална връзка от „обичайното местопребиваване”?

4. Понятието „обичайно местопребиваване” може ли да бъде приравнено по своя етимологичен смисъл на понятието „пребиваване”, който законодателят използва в Кодекса за застраховане?

5. Към кой момент следва да се прецени наличието на предпоставката „пребиваване на територията на РБългария” спрямо увреденото лице за ангажиране на отговорността на НББАЗ в качеството му на компенсационен орган по иск с правно основание чл.515, ал.1, т.1 КЗ?

Касаторите излагат и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение с оглед прилагането на чл.515, ал.1, т.1 КЗ в противоречие с неговия смисъл и с правилата на формалната логика.

Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, представляван от адв. Д. Д., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че първите три въпроса не са включени в предмета на делото и не са обусловили изводите на въззивния съд поради неотносимост на понятието „местоживеене”, четвъртият въпрос е релевантен, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а петият въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд, а по отношение на първата част от него не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Оспорва довода за очевидна неправилност на въззивното решение. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел, че е налице предявяване на претенция за обезщетение за неимуществени вреди пред застраховател от 18.07.2017г., по която в тримесечен срок от датата на предявяването застрахователят не е определил обезщетения, като е дал възможност за представяне на медицински документи и е посочил възражението си за съпричиняване на вредоносния резултат на малолетното дете от майка му, както и че е предявена претенция пред националното бюро като компенсационен орган на основание чл.516 от КЗ на 12.05.2020 г., по която в двумесечен срок от предявяването й няма произнасяне. Приел е, че не е налице хипотезата на чл.515, ал.4 КЗ, тъй като по делото не се установява по предявената пред представителя на застрахователя в България претенция да има мотивиран отговор в тримесечния срок, определен в закона за произнасяне. Изложил е и съображения за липса на основанията по чл.516, ал.5 и ал.8 КЗ за прекратяване на настоящото производство.

Въззивният съд е приел, че за основателността на исковете следва да се прецени наличието на фактическия състав на чл.515 от КЗ съобразно наведените твърдения в исковата молба, като в случая е приел за спорно единствено дали ищците са лица, пребиваващи на територията на Република България, възражение за което е направено от ответника в отговора на исковата молба. Изложил е съображения, че пребиваването на територията на дадена държава членка е фактическо положение и не зависи от гражданството на лицето, както и от неговия постоянен адрес, като тази преценка зависи от обстоятелството дали лицето е установено по един относително траен начин на определена територия. Посочил е, че в чл.48, ал.7 от КМЧП е дадена легална дефиниция на понятието обичайно местопребиваване и това е мястото, където физическото лице се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с регистрация или разрешение за пребиваване. Изтъкнал е, че следва да бъдат съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Приел е за установено от приложените полицейски документи, констатиращи ПТП и участниците в него, че ищците са посочили като основен адрес австрийски адреси и телефонни номера, а от предварително уведомление за нараняване на ищеца Р. А. М. и структуриран електронен документ SO41, получен от компетентната институция в Австрия - негов австрийски социалноосигурителен номер и трудовата му заетост за периоди 01.07.2014 г. – 01.09.2014 г., 23.10.2014 г. – 12.11.2014 г., 13.11.2014 г. - 01.12.2014 г., 19.05.2016 г. – 02.01.2017 г., 18.02.2019 г. – 06.06-2022 г. Намерил е за установено от показанията на разпитания свидетел С. Д., че през 2017 г. цялото семейство на Р. с децата и внуците му са били в Австрия; той и синът му заедно със семействата си живеели в къща на село, Р. помагал на сина си Хайлим, които имал автомивка, както и гледал децата му, водил на градина двете по-големи деца и се грижил през деня за най-малкото; помагал и на дъщеря си Х., която живеела със семейството си във В., като в деня на произшествието били заедно, за да пазаруват; дъщеря му с нейното семейство били пристигнали в Австрия преди произшествието – през март или април 2017г., докато останалата част били в Австрия поне година по-рано. Взел е предвид, че според удостоверение на НОИ, Дирекция Европейски регламенти и международни договори, Х. Р. М. и Д. Р. М. нямат социални осигуровки, а са били здравно осигурени в Австрия през следните периоди - 12.06.2019 г. – 26.09.2019 г., 24.08.2020 г. – 08.03.2021 г., 06.05.2021 г. – 06.08.2021 г. Приел е за установено от приложените данни от НАП, че Х. М. последно е била в трудовоправни отношения в България през 2014 г., че същата заедно с баща си Р. М. са с прекъснати здравноосигурителни права, че имат платени вноски, първата за периода 01.05.2017 г. – 31.05.2018 г., вторият – за м.03.2017 г. и април-май 2020 г.

Въззивният съд, преценявайки събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, е приел за установено, че ищецът Р. М. към момента на произшествието, а и понастоящем е с установено пребиваване в Австрия, че има както трудови, така и лични връзки с Австрия, където редовно се завръща, които сочат за обвързаност с мястото, което е посочил за австрийски адрес, а ищцата Х. М. заедно със сина си, а и със семейството си, са заминали за Австрия няколко месеца преди произшествието с намерение за устройване там, което се потвърждава от възникналите впоследствие трайни връзки, поради трудова заетост на съпруга и лични връзки на ищцата. С оглед на това е достигнал до извод, че към момента на произшествието ищците са били с обичайно местопребиваване в Австрия и тъй като не се установява същите да са пребивавали в България, не е налице един от кумулативните елементи от фактическия състав на чл.515, ал.1 и 2 КЗ, което обуславя неоснователност на претенциите.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав намира, че е не налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите три материалноправни въпроса не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, поради което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите се отнасят до съдържанието на понятието „местоживеене“, което въззивният съд не е преценявал като обуславящо основателността на предявените искове и поради това не е излагал мотиви във връзка с него. Поради това искането за допускане на касационен контрол е неоснователно.

Четвъртият материалноправен въпрос се отнася до съпоставяне на понятията „обичайно местопребиваване“ и „пребиваване“. В случая въззивният съд, макар да е съобразил дадената в чл.48, ал.7 от КМЧП легална дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване“, е изложил и съображения, че „пребиваването“ на територията на дадена държава членка е фактическо положение и не зависи от гражданството на лицето, както и от неговия постоянен адрес, като тази преценка зависи от обстоятелството дали лицето е установено по един относително траен начин на определена територия, и в контекста на тези критерии е съобразил установените по делото въз основа на събраните доказателства факти. Поради това поставеният от касаторите въпрос не се явява обуславящ изхода на делото и не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. От друга страна, не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, не се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, нито е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Доводите на касаторите, обосноваващи значимостта на поставения въпрос като такъв за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не са свързани с възприетите от въззивния съд критерии, определящи понятието „пребиваване“, а по същество изразяват несъгласието им с формирания от въззивния съд извод за отсъствие на предпоставката „пребиваване на територията на РБългария“ с твърдение, че е необоснован и почива единствено на предположения.

Петият въпрос по начина, по който е формулиран, също не може да обоснове допускане на касационен контрол. Въпросът е поставен във връзка с твърденията на касаторите, че преценката за наличие или липса на пребиваване на пострадалото лице на територията на РБългария не следва да бъде обща и абстрактна, а следва да бъде направена към точно определен момент с начална граница настъпване на застрахователното събитие. В случая въззивният съд е извършил преценка за наличието на пребиваване на касаторите на територията на РБългария именно към момента на настъпване на процесното ПТП, като доводите в касационната жалба и изложението изразяват несъгласието им с така формирания извод на въззивния съд и по същество представляват оплакване за неправилност на решението, което е извън обхвата на проверката в селективния стадий на производството пред касационната инстанция.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 7650 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение