Определение № 468 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4840/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. Б. С. срещу решение №607 от 13.3.2019 г., постановено по гр.д. № 2167 по описа за 2018 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е отменено решение №8175 от 5.12.2017 г. по гр.д. №16335 по описа за 2016 г. на Софийския градски съд, I ГО, 2 състав, в частта за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на Ф. Б. С. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл.198, ал.1, във връзка с чл.63, ал.1, т.3 от НК, за което е бил оправдан с присъда от 29.06.2011 г. по н.о.х.д. № 358/2011 г. на Софийския районен съд, за разликата над сумата от 777 лева до 3 000 лв., искът за тази разлика е отхвърлен и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за обезщетение за неимуществени вреди над 3 000 лв. до 26 000 лв. Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд в обжалваните части е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и противоречие с практиката на ВКС/решение № 29 от 27.03.2017 г. по гр.д. № 2788/2016 г. на III ГО на ВКС/ по въпроса дали пострадалият от незаконното наказателно преследване неминуемо търпи обичайните минимални негативни последици върху психиката, както и по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост/противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и др./. Прокуратурата на Република България не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Ф. С. е изложил в исковата си молба, че на 21.10.2010 г. е бил задържан за 24 часа по подозрение за съпричастност към извършено престъпно деяние по ДП № 2991/2010 г. по описа на 9 РУ-СДВР. На 1.11.2010 г. му е било повдигнато обвинение за отнемане на два броя златни обеци с намерение да ги присвои, като е употребил сила за това-престъпление по чл.198, ал.1, пр.1, във връзка с чл63, ал.1, т.3 от НК. Наказателното производство е приключило с влязла в сила на 21.01.2012 г. оправдателна присъда. За причинените неимуществени вреди А. М. е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение в размер на 26 000 лв. За да определи размера на обезщетението, Софийският градски съд е взел предвид, че за престъплението, за което е повдигнато обвинение, се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години, наказателното производство е продължило година и три месеца, ищецът е бил задържан за 24 часа и след това не е била взета мярка за неотклонение „задържане“. Съобразил е, че ищецът е бил на 17 години и в резултат от воденото срещу него наказателно производство е станал по-нервен, по-конфликтен и затворен, не е могъл да спи. Констатирал е обаче, че образуваното наказателно производство не е било разгласявано в медиите, здравето на ищеца не се е влошило, а той е бил осъждан три пъти за престъпления, сходни с това, за което му е било повдигнато обвинение. Затова, при съвкупната преценка на тези критерии, е присъдил 3 000 лв. обезщетение и е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 26 000 лв. Софийският апелативен съд е намалил обезщетението на 777 лв., мотивирайки се с конкретните данни по делото. На първо място е посочил трите осъждания на ищеца за умишлени престъпления, две от които са за грабеж на златни предмети от тялото на пострадалите. На второ място е изтъкнал, че на ищеца е повдигнато обвинение само за едно престъпление, което е тежко, но със задължителното приложение на чл.63, ал.1, т.3 от НК с оглед възрастта му, най-високото по размер възможно наказание лишаване от свобода е до три години. На трето място продължителността на наказателното преследване е около петнадесет месеца и за този период е изпълнявана само една мярка за неотклонение-„надзор от инспектор от детска педагогическа стая“. Тази мярка не е препятствала ищеца да води обичайния си начин на живот, да се образова и развива в професионален план. На ищеца не са налагани мерки като забрана за напускане пределите на страната, наказателното преследване не е повлияло негативно на физическото и психическото му здраве. В обобщение въззивният съд е приел, че причинените на ищеца неимуществени вреди не се доближават до обичайните, които съпътстват всяко едно наказателно преследване. Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, както твърди касаторът, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния и смисъл или несъществуваща правна норма. Ето защо на това основание касационно обжалване не следва да се допуска. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил и е взел предвид конкретни и специфични критерии, които са меродавни за случаите на непозволено увреждане, причинено от незаконно водено наказателно производство. Затова въззивното решение е съобразено с указанията на т.II ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и т.11 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС относно приложението на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, поради което по този въпрос касационно обжалване не може да се допусне. Другият въпрос на касатора касае извода на въззивния съд, че причинените на ищеца неимуществени вреди не се доближават до обичайните, които съпътстват всяко едно наказателно преследване. Касаторът смята, че този извод противоречи на решение № 29 от 27.03.2017 г. по гр. д. № 2788/2016 г. на III ГО на ВКС. Според това решение всяко лице, срещу което е образувано наказателно производство, неминуемо търпи обичайните минимални негативни последици върху психиката. Такова противоречие не е налице, тъй като цитираното от касатора решение не се отнася до лицата, които са били осъждани с влязла в сила присъда за подобни престъпления, какъвто е настоящият случай. Вземайки предвид предходните осъждания, въззивният съд се е съобразил със спецификата на нематериалното благо, което се обезщетява посредством паричен еквивалент. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от незаконно наказателно преследване, не се определя само по чисто формални критерии като продължителност на производството, мярката за неотклонение, тежест на предвиденото наказание и други подобни. Най-тежко от незаконното наказателно производство се засягат честта и доброто име на лицето, затова съдът не само може, но е и задължен да прецени какъв всъщност е бил неговият статут в обществото. От значение е дали действително ищецът се ползва с добро име, което е пострадало от незаконното преследване, или репутацията му е накърнена по други причини. Ето защо е допустимо и необходимо съдът да преценява влезлите в сила присъди за сходни престъпления и да намали обезщетението, ако установи, че доброто име на ищеца е накърнено от други обстоятелства. По тези съображения настоящата инстанция приема, че дадените от въззивния съд разрешения на повдигнатите от касатора въпроси съответстват на практиката на ВКС. Не е нужно да се обсъждат цитираните от касатора решения на други съдилища, тъй като противоречивата практика е отпаднала като основание за допускане на касационно обжалване с изменението на чл.280 от ГПК в ДВ, бр.86 от 2017 г. Ето защо касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение