Определение № 1239 от 07.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 352/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Е. И. Ц., М. Р. Ц. и И. Р. Ц. против решение № 1276/28.10.2022 г. по в.гр.д.№ 1293/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 174/31.01.2022 г. по гр. д. № 12217/2021 г. по описа на СГС, I ГО, 26 с-в, с което са отхвърлени исковете на касаторите против „Юробанк България“АД с правно основание чл.146 ал.1 във вр. с чл.143 и чл.144 от ЗЗП за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите на чл.14, ал.4 и чл.29, б.б от Договор за жилищен кредит № 2188/R/2007 от 20.06.2007г., на чл.2, ал.1 и ал.3 и чл.12 от Анекс № 1176 /AMR/09 от 26.09.2009г., на чл.7, ал. 1 и ал.2 и чл.11 от Анекс №3 от 22.02.2013г. и с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за солидарно заплащане на сумата 5 465,24 евро, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва за периода 6.04.2015г. – 27.10.2017г., за заплащане на сумата 237,05 евро, представляваща надплатената такса за управление на кредита за периода 6.04.2015г. – 27.10.2017г. и за заплащане на сумата 22 938,70 евро, представляваща недължимо платена главница за периода 6.04.2015г. – 27.10.2017г., ведно със законната лихва върху горните суми от завеждане на исковата молба до окончателното им изплащане. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В касационната жалба излагат оплаквания за нарушение на материалния закон, за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и за необоснованост. Според касаторите неправилно въззивният съд е счел, че кредитополучателите притежават качеството „търговци“ към момента на сключване на процесния договор. В отклонение от уговореното са били начислени от банката възнаградителните лихви, а оттук длъжниците са надплатили и действително дължимите суми за главница. Считат, че изводите на САС са направени при необсъждане на всички доказателства и са необосновани. Намират за доказани твърденията си за нищожност на оспорените клаузи като неравноправни. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България” АД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира заплащане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установен факта, че на 20.06.2007 г. е бил сключен Договор за жилищен кредит №2188/R2007 г. между „Банка Пиреос България“АД /чийто правоприемник е „Юробанк България“АД/ от една страна като кредитодател, и от друга страна като кредитополучатели Е. И. Ц. и Р. Д. Ц., по силата на който Банката се е съгласила да предостави на кредитополучателите паричен ресурс в размер на 64 000 евро, който да бъде използван за финансиране на довършителни работи на недвижим имот, представляващ дворно място в [населено място], заедно с построената в същото дворно място еднофамилна жилищна сграда с площ 144 кв.м. За спорен въззивният съд е счел въпросът относно качеството „потребители“ на кредитополучателите към момента на сключване на горепосочения договор. САС се е позовал на Дело С-105/17 на СЕС, образувано за тълкуване на Член 2, букви б) и г) от Директива 2011/83/ЕС— Член 2, точка 2, и е посочил, че действията на физическото лице биха могли да бъдат приети за „търговска практика“, когато това лице действа за цели, които влизат в рамките на неговата търговска или стопанска дейност, занаят или професия, което съдът следва да провери с оглед всички релевантни за случая обстоятелства. В конкретния случай възизвният съд е изложил съображения, че към датата на сключване на процесния договор за кредит от 20.06.2007 г. кредитополучателите са придобили през 1995 г. дворно място и двуетажна жилищна сграда с ЗП от 144 кв.м. и дворно място с площ от 696 кв.м., находящи се на [улица], като в периода от 1995 г. до 1999 г. жилищната сграда е била надстроена с още един жилищен етаж и тавански етаж, и към 11.07.2006 г. вече е била превърната в луксозна частна резиденция, и отдавана под наем срещу месечна наемна цена в размер на 2500 евро. На 22.08.2003 г. Ценкови са придобили празно дворно място – поземлен имот пл.№1002, парцел 20, с площ от 600 кв.м., в което в периода от 22.08.2003г. до 27.08.2007 г. е била построена и въведена в експлоатация луксозна жилищна сграда на [улица]. В същия период, в който е била построена последната сграда, те са получили кредит от „Прокредит банк (България)“АД в размер на 100 000 евро /на 01.09.2005 г. – 50 000 евро, и на 31.05.2006 г. – още 50 000 евро/, за който същите са заплащали месечна погасителна вноска в размер на 1200 евро, както и са получили кредит от „Банка Пиреос България“ в размер на 300 000 евро /на 22.08.2006 г./. Според САС привлеченият кредитен ресурс е бил предназначен и използван за инвестиционни цели - изграждане на луксозната жилищна сграда на [улица], и ремонт и на луксозната жилищна сграда на [улица]. Процесният договор за кредит от 20.06.2007 г., с който на съпрузите е бил предоставен допълнителен кредитен ресурс в размер на 64 000 евро „за довършителни работи на недвижим имот“ – дворно място с площ от 696 кв.м. с построена в него жилищна сграда с площ от 144 кв.м. на [улица] /съгласно предвиденото в договора предназначение на кредитния ресурс/, е бил сключен непосредствено преди въвеждането в експлоатация на имота на [улица] /на 27.08.2007 г./, като в рамките на четири месеца след предоставянето на кредитния ресурс, кредитополучателите са сключили договори за наем на двата притежавани от тях луксозни недвижими имота – на 09.08.2007 г. имота на [улица] бил предоставен под наем на Посолството на САЩ, със задължение в срок до 27.08.2007 г. да бъдат извършени ремонти и подобрения в имота, съгласно дадена от наемателя спецификация, а на 11.10.2007 г. имота на [улица]е бил предоставен на Посолството на Нейно Британско Величество. Което според съда обосновава фактически извод, че процесният договор за кредит от 20.06.2007 г. е бил сключен с инвестиционни цели – за извършване на ремонтни и довършителни СМР в имоти, предназначени за отдаване под наем за нежилищни нужди. Договорът е сключен при изпълнение на извършвана от кредитополучателите през продължителен период от време /от 1995 г. до датата на сключването на договора 20.06.2007 г., а и след това – поне до 09.08.2013 г./ икономическа дейност по придобиване чрез строителство на луксозни недвижими имоти с характер на частни резиденции, предназначени не за лично ползване от собствениците, а за отдаването им под наем с цел печалба. Извършваната от кредитополучателите икономическа дейност по своя предмет ги определя като данъчно задължени лица по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗДДС /в приложимата му редакция към датата на сключването на договора – съгласно изменението с ДВ бр.41/22.05.2007 г./, тъй като осъществяваната от тях икономическа дейност попада в обхвата на понятието „независима икономическа дейност“ по смисъла на чл.3, ал.2, изр.второ от ЗДДС /в същата редакция/ и отдаването под наем на сграда не е освободена доставка по смисъла на чл.45, ал.4 от ЗДДС, когато договорът не се сключва с физическо лице за задоволяване на жилищни нужди. САС е изложил съображения, че съгласно чл.96, ал.1 от ЗДДС /в приложимата редакция към датата на сключване на процесния договор за кредит/, всяко данъчно задължено лице с облагаем оборот 50 000 лв. или повече за период не по-дълъг от последните 12 последователни месеца преди текущия месец е задължено да се регистрира по ЗДДС в 14-дневен срок от изтичането на данъчния период, през който е достигнало този оборот. Позовал се е на декларираните от Е. Ц. обстоятелства в Декларация за семейно и имотно състояние от 11.07.2006 г. и е установил, че семейството на кредитополучателите е имало доходи от наем на имущество в размер на 3310 евро месечно, или 39720 евро годишно, с левова равностойност от 77686 лева. Към датата на сключване на процесия договор за кредит от 20.06.2007 г., чистият годишен доход на Е. Ц. е бил общо 52560 лв., а чистият годишен доход на Р. Ц. е бил 54 960 лв. /съгласно Искания-декларации от 12.06.2007 г./ Със сключването на двата договора за наем от 2007 г. – договора за наем с Посолството на САЩ от 09.08.2007 г. за 30 000 евро годишна наемна цена, и договора за наем с Посолството на Нейно Британско Величество от 11.10.2007 г. за 26 400 евро годишна наемна цена, общият годишен доход /извън получаваната работна заплата/ на всеки от кредитополучателите /тази част от него, която е установена по настоящото дело от представените доказателства/ е надхвърлил сумата от 50 000 лева, поради което всеки от тях е подлежал на задължителна данъчна регистрация и данъчно облагане по ЗДДС в 14-дневен срок от достигането на прага от 50 000 лв. приход за 13 предходните 12 месеца /в същия смисъл е прецено и депозираното от кредитополучателката заявление от 01.11.2010 г. на л.7 от делото на СГС/ и следователно – е бил задължен да документира, отчита и декларира приходите от дейността по реда на Глави 11 – 13 от ЗДДС, в това число да води счетоводна отчетност съгласно изискванията на Закона за счетоводството /съгл. чл.123 от ЗДДС/. САС е приел, че съгласно чл.1, ал.2 от Закона за счетоводството, счетоводна отчетност водят само търговците по смисъла на ТЗ. Следователно, ЗДДС презумира качеството „търговец“ на всяко физическо лице, чиято независима икономическа дейност по обем надхвърли годишен приход от 50 000 лева, и по предмета си не съставлява освободена от ДДС доставка. Въззивната инстанция е посочила, че легално понятие за „стопанска дейност“ се съдържа в разпоредбата на §1, т.3 от ДР на Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност /в сила от 18.12.2003 г./. Според нея „стопанска дейност“ е дейността, извършвана от търговец, дейността на лицата по чл.2 от ТЗ, както и всяка друга дейност, осъществяване с цел печалба. В заключение е бил направен изводът, че посочените обстоятелства определят кредитополучателите Ценкови като търговци, по смисъла на чл.1, ал.3 от ТЗ, тъй като по предмет и обем извършваната от тях икономическа дейност към датата на сключването на процесния договор за кредит е изисквала да водят счетоводна отчетност, макар да не са били регистрирани като търговци. САС е счел, че на нищожност на неравноправни клаузи по чл.146 във вр. чл.143 от ЗЗП може да се позовава единствено потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, който е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска дейност, или физическо лице, което като страна по договор действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В конкретния случай кредитополучателите са сключили процесния договор за кредит в качеството на физически лица, но същите са ползвали предоставената от банката кредитна услуга /предоставен кредитен ресурс/ във връзка с извършваната от тях независима икономическа дейност – придобиване и управление на недвижими имоти за отдаването им под наем с цел печалба, която по предмет и обем е изисквала да бъде водена по търговски начин. Ето защо, съдът е намерил за основателно релевираното от ответника-банка правоизключващо възражение, че кредитополучателите при сключването на договора не са имали качеството на „потребители“ по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. Доколкото М. Ц. и И. Ц. са встъпили в договора за кредит в качеството си на наследници по закон на кредитополучателя Р. Ц., те също нямат качеството на „потребители“, и не могат да се ползват от защитата на чл.146 във вр. чл.143 от ЗЗП. Поради което и е счел за неоснователни предявените от касаторите искове за прогласяване на нищожността на основание чл.146, ал.1 във вр. чл.143, и чл.144 от ЗЗП, като неравноправни, на клаузите на чл.14, ал.4 и чл.29, б."б" от Договор за жилищен кредит №2188/R/2007 от 20.06.2007 г., на чл.2, ал.1 и ал.3, и чл.12 от Анекс №1176/AMR/09 от 26.09.2009 г., на чл.7, ал.1 и ал.2, и чл.11 от Анекс №3 / 22.02.2013 г. По предявените искови претенции по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД въззивният съд е констатирал, че те са предявени от тримата ищци при условията на активна солидарност /ответникът да бъде осъден да заплати претендираните суми на тримата ищци солидарно/. Посочил е, че активната солидарност може да произтича само от договор, ако бъде изрично уговорена между страните, докато кондикционната претенция по естеството си има извъндоговорен характер, поради което е неприложима при уреждане на облигационни отношения, възникнали от неоснователно обогатяване. Поради което е приел, че всеки от ищците е предявил самостоятелни искови претенции за присъждане на пълния размер на претендираните суми по всеки от предявените искове по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, като всеки от тях самостоятелно следва да установи предпоставките за уважаването на предявените от него искови претенции. По отношение на М. Ц. и И. Ц., при лежаща върху тях доказателствена тежест да установят осъществено даване на парични суми на ответника, е намерил, че те не са доказали по делото от тях, или от техния наследодател Р. Ц. да са били осъществени плащания на ответника във връзка със сключения между страните договор за кредит. Установило се е, че плащанията връзка с процесния договор са се извършвали чрез банковата сметка с титуляр ищцата Е. Ц.. Съдът е обсъдил заключението на ССЕ от 19.11.2020 г. относно извършените от последната реални плащания на „Банка Пиреос България“АД в периода от 28.06.2007 г. до 27.10.2017 г., отнесени от банката за погасяване на задължения по процесния кредит, в общ размер на 113 608,85 евро. В тях се включват платена сума за главница в размер на 65 273,85 евро, платена сума за възнаградителна лихва в размер на 43443,38 евро, платена наказателна лихва в размер на 28,48 евро, и сумата от 4 863,14 евро за такси по договора за кредит. САС е посочил, че от допълнителното заключение на ССЕ се установява, че банката действително е предоставила на ищците договорения кредитен ресурс в размер на 64 000 евро на 28.06.2007 г., по банкова сметка с титуляр ищцата Е. Ц. и същият е бил изцяло усвоен в периода от 28.06.2007 г. до 28.08.2007 г., поради което е направил извод за възникнване на задължението на кредитополучателите да върнат на банката кредитния ресурс, при условията на сключения между тях договор. Предвид основното заключение на ССЕ въззивната инстанция е намерила, че сумата от 65 273,85 евро е била платена за погасяване на задължения за главница по договора, формирана чрез прибавяне към първоначално предоставения кредитен ресурс в размер на 64 000 евро, на задължения за редовни възнаградителни лихви, на просрочени задължения за главница и възнаградителна лихва, както и на наказателни лихви, и в общ размер на 1877,36 евро. Счела е, че отнасянето на сумите е според уговорките в Анекс №1176/AMR/ от 29.09.2009 г., Анекс №932/AMR/ 2011 от 21.01.2012 г. и Анекс №3/2013 от 22.02.2013 г., с които страните са постигнали съгласие, за капитализиране към главницата на редовни и просрочени възнаградителни лихви, наказателни лихви, такси и комисионни, които да се считат за допълнително усвоен кредитен ресурс на датата на подписването на съответния анекс. САС е приел, че извършената от банката капитализация на задължения за лихви /в това число: редовни възнаградителни лихви; просрочени възнаградителни лихви; наказателни лихви/, съставлява анатоцизъм, за който е налице изрично постигнато споразумение между страните по договора. При това договаряне и двете страни са имали качеството на търговци /тъй като е при сключването на договора кредитополучателите са действали в качеството на търговци по смисъла на чл.1, ал.3 от ТЗ/, поради което капитализацията на лихви е допустима, съгласно разпоредбата на чл.294, ал.2 от ТЗ. САС е констатирал, че Е. Ц. е поддържала доводи, че част от така заплатените от нея суми са събрани от банката за погасяване на несъществуващи задължения, начислени въз основа на нищожни клаузи от сключения Договор за жилищен кредит №2188/R/2007 от 20.06.2007 г. и анексите към него. Със същите тези доводи са били обосновани и исковете й за нищожност, които са били счетени от съда за неоснователни, поради което решаващият състав е намерил за неоснователни и възраженията й за липса на основание за даването във връзка с исковете по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Заключил, че по делото е не е било установено реално заплатената от ищцата Е. Ц. сума в размер на 43 443,38 евро за погасяване на начислени задължения за възнаградителни лихви, както и сумите от 28,48 евро за наказателни лихви, и сумата от 4 863,14 евро за такси по договора, да са дадени в отклонение на уговорените клаузи от договора и анексите. В тази връзка е коменитарал, че приетите по делото основно и допълнително заключение на ССЕ са изчислявали /при условно възприемане на възраженията на ищците за нищожност на някои от клаузите на договора и анексите, които възражения съдът е приел за неоснователни/ какъв би бил размерът на възнаградителната лихва, наказателната лихва и таксите по кредита, при неприлагане на капитализациите, и при неприлагане на предвидения в чл.14, ал.4 от договора приемлив за Банката минимален праг от 2,5% на 3-месечния индекс Юрибор, включен като компонент при изчисляването на приложимия към договора БЛП. Поради което заключенията на експертизата в тези части са били преценени от апелативния съд като несъотносими към действително уговорените между страните условия на договора за кредит и анексите към него. По отношение на посочените клаузи съдът е приел, че не са налице основания за прогласяването им за нищожни, като неравноправни, поради което същите обвързват страните, и кредитополучателите дължат плащане на начислените въз основа на тях задължения. Заключил е, че при лежаща върху ищците доказателствена тежест да установят неправилно начисляване на задължения на кредитополучателите, без да е налице предвидено в договора и анексите към него основание, такова неоснователно начисляване на задължения не се е установило. Горното е обусловило и извод за отхвърляне на исковете по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират следните правни въпроси: 1/ Наличието на кои индиции установява с категоричност търговското качество на кредитополучател-физическо лице?; 2/ При липса на доказателства, установяващи търговското качество на кредитополучателя следва ли последният да се разглежда като потребител?; 3/ Каква е стойността и обема на печалбата, реализирани от дейността на кредитополучателя, които го квалифицират като търговец при изпълнението й?; 4/ По какви критерии се определя един имот като луксозен, доколкото по делото липсват доказателства относно неговата стойност, вид и качество и от значение ли е стойността на имота за определяне търговското качество на кредитополучателя-наемодател на имота?; 5/ Фактът на отдаване под наем на собствен имот за ползването му за жилищни нужди придава ли качеството търговец на кредитополучателя по договор за банков кредит, служещ за довършителни работи по недвижим имот?; 6/ Асиметрията в информираността и познанията на страните при сключване на договор за банков кредит индиция ли е за потребителското качество на кредитополучателя към датата на сключване на съглашението и ползването му за частни цели?; 7/ Обстоятелството, че кредитополучателите са солидарно задължени по договор за банков кредит означава ли, че са солидарни и във вземанията си за връщане на недължимо платеното по договора? Касаторите въвеждат допълнителни основания за селекция на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, като твърдят противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК: решение №38/23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т.о. и практика на СЕС – по дело С-110/2014г., по дело С- 464/01 г., по дело С-484/08 г. и по дело С-243/08г. на СЕС. Настоящият състав на ВКС намира, че въпроси от първи до шести включително са насочени към направената от САС преценка на качеството „потребител“ по ЗЗП на кредитополучателите. Първият въпрос е изцяло хипотетичен, тъй като категоричността на установяване на търговско качество на лицето е относима не към конкретния критерий, който се изследва, а към проведеното доказване на релевантните за горепосочената преценка факти, които са различни в различните случаи. Вторият въпрос не притежава характеристиката на „правен въпрос“ според общото основане по чл.280, ал.1 ГПК за селекция на касационната жалба. Той съдържа твърдение на касаторите, че по спора липсват доказателства, които да установяват търговското качество на кредитополучателите, т.е. по същество преставлява касационно оплакване за необоснованост на изводите на въззивния съд, че от събраните по делото доказателства се констатира, че кредитополучателите са сключили договора за кредит за цели в рамките на тяхната търговска дейност. Проверката на доказателствата и фактите, които се установяват от тях не е дейност, попадаща в правомощията на касационната инстанция на етапа по чл.288 ГПК. Третият въпрос обхваща само един от изследваните от въззивния съд критерии за определяне качеството на страните по договора – обема на извършваната от кредитополучателите икономическа дейност. Обуславящ крайното правно разрешение на спора са изводите на САС относно предмета на тази дейност – по придобиване чрез строителство на недвижими имоти с характер на частни резиденции, предназначени не за лично ползване, а за отдаване под наем за нежилищни нужди с цел печалба. Счел е, че именно посочената икономическа дейност по своя предмет определя кредитополучателите като данъчно задължени лица, тъй като попада в обхвата на понятието „независима икономическа дейност“ по см. на чл.3, ал.2 ЗДДС. Аналогично въведеното условие с четвърти въпрос относно „луксозния“ характер на отдаваните под наем имоти не е изведено като основна тяхна характеристика. Както вече беше посочено въззивната инстанция е акцентирала върху нежилищната нужда, за която са били отдавани под наем на посолствата на други държави имотите и в тази връзка отпускането на процесния заем е бил с цел извършване на ремонт и довършителни СМР именно в тези имоти. Поради изложеното не отговаря на установената от САС фактическа обстановка, т.е. не е било включено в предмета на произнасяне, въведеното от касаторите с пети въпрос твърдение, че договорите за наем са били сключвани за жилищни нужди. По делото въззивната инстанция не е установявала степен на информираност и конкретни познания на страните при сключване на договора за кредит, с оглед на което и шести въпрс не отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се посочи, че нормативно регламентираната връзка е обратна – ако се докаже качеството „потребител“, тогава това лице получава засилена защита, именно защото то е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (решения на СЕС по дела C-488/11, C-537/13, С-110/14 ). По горепосочената група въпроси не са изпълнени и допълнително сочените основания по чл.280, ал.1-3 ГПК. Както в цитираното от касаторите решение №38/23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о., така и в служебно известните на настоящия състав - решение № 84 от 20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. на I т. о., 308/29.01.2019 г. по т.д. № 2931/2017г. на ВКС, II т.о. и др. е прието, че: Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителите и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност; Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител"; Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Аналогично и последователната практика на СЕС /напр. решения по дела С-110/2014, С-488/01, С-520/21, С-177/22 /, че Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори дефинира договорите, към които се прилага, като се позовава на качеството на страните по договора – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях дейност по занятие, като за да се прецени дали дадено лице попада в обхвата на понятието „потребител“ по смисъла на Член 2, буква б) от Директива 93/13, и по-специално дали стопанската цел на сключен от това лице договор за кредит е ограничена или преобладаваща в общия контекст на този договор, запитващата юрисдикция е длъжна да вземе предвид всички релевантни обстоятелства във връзка с този договор, както количествени, така и качествени. В случая САС е постановил решението си при съобразяване с посочената практика на ВКС и СЕС, като е извършил конкретна преценка на всички събрани доказателства дали кредитополучателите са действали при сключване на процесния договор за кредит за цели извън рамките на тяхната търговска или професионална дейност или в рамките на същата. Заключил е, че тя не просто е преобладаваща в общия контекст на този договор, а изцяло е свързана с участието им в него. Соченото в изложението решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т.о. е неотносимо към поставените въпроси, тъй като е постановено по проблеми /анатоцизъм/ извън релевираните с въпросите. Неотносими са и решения на СЕС по дело С-484/08 и по дело С-243/08, тъй като разглеждат различна от преценката на качеството на страните по договора проблематика. По последния седми въпрос е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 131/ 21.03.2014 г. по т.д. № 1121 по описа за 2011 г. на ВКС, I т.о, решение № 241/09.03.2017 г. по т.д. 2799/15 г. на ВКС, I г.о. и решение № 50171/09.01.2023 г. по т.д. № 1738/2021г. на ВКС, II т.о., в които е прието, че е възможно един длъжник да поеме задължение към няколко кредитори. В този случай отношенията между страните могат да се уредят като всеки от кредиторите може да иска от длъжника изпълнение само за съответната част от задължението, чрез упълномощаване на един или повече от кредиторите, а другата възможност е т.н. “активна солидарност”. При активната солидарност изпълнението на длъжника на единия от кредиторите, погасява задължението му спрямо останалите кредитори. Активната солидарност за разлика от пасивната /чл.121 ЗЗД/ не произтича от закона. Тя може да бъде уговорена между кредиторите и длъжника в договор. Поради което даденото разрешение от САС е в съответствие в тази практика, тъй като в случая се търси реализиране на извъндоговорна отговорност, т.е. липсва договор. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящата инстанция в размер на 200лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд