Определение № 2140 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 292/2026 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата М. Д. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд, след съответна отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил за разликата над 50 000 лв. предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания в резултат на пътно-транспортно произшествие, като е уважил жалбата на ищцата по отношение началния момент на законната лихва.

За да постанови решението си, съдът е намерил за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението от 50 000 лв. Крайния си извод е основал върху преценка на установените обстоятелства, че в резултат на процесното произшествие ищцата е получила увреждания: травматичен шок, причиняващ разстройство на здравето, временно опасно за живота; счупване на трето, осмо и девето десни ребра по задната аксиларна линия и счупване на второ, пето и шесто десни ребра по предна аксиларна линия, като счупването на описаните ребра в дясно и в съвкупност й причиняват трайно затрудняване движенията на снагата за срок по-дълъг от 30 дни и счупване на малкия десен пищял в горната му част, довел до трайно затрудняване движенията на десния долен крайник за повече от 30 дни. Приел е, че като последица ищцата е претърпяла значителни болки и страдания, както към момента на настъпване на травмите, така и в процеса на тяхното лечение, като в течение на около четири месеца е изпитвала болки, в първите месеци с по-висок интензитет, била е обездвижена за период от около четири месеца, не е могла да се обслужва сама и за елементарни ежедневни дейности е трябвало да разчита на чужда помощ. Цялостният процес е отнел около 4 месеца с възстановяване на здравето във висока степен при отчитане на съществуващите заболявания, допринесли за удължаване на възстановителния период. Преживяла е и емоционални страдания, изразяващи се в първоначалния силен стрес от ПТП и последващи притеснения за здравето й с продължаващ страх от пътуване в МПС с произтичащите от това ограничения за свободно придвижване.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите:

• как следва да се прилага принципа на справедливостта, въздигнат в чл. 52 от ЗЗД и длъжен ли е съда да изложи подробни съображения и мотиви по всеки един от възприетите критерии за справедливо определяне на обезщетението за неимуществени вреди;

• как следва да се преценява от въззивния съд и при какви критерии наличието на пожизнена последица, довела до пожизнено ограничение на движенията на горен крайник, и несъобразяването води ли до постановяване на несправедливо решение;

• определянето на размера на обезщетение за неимуществени вреди, без да се отчете дадено усложнение, пожизнено ограничение за пострадалия във функциите на крайник, води ли до определяне на несправедлив размер на обезщетение;

• съобразил ли е въззивния съд решението си в пълна степен с указанията по приложението на чл. 52 от ЗЗД, дадени в ППВС 4/68 г. и с критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно трайно установената съдебна практика, когато не е отчел всички обективно проявили се и установени в процеса обстоятелства, когато не е обсъдил в цялост вида и характера на причинените телесни уврежданията, тяхната сложност, периода на лечение и възстановяване, усложненията и настъпилите негативни последици, начина и момента на причиняването им, начина на въздействие върху живота на пострадалата, и психологични последици, съдебната практика при сходни случаи;

• справедливо ли е определено обезщетение за неимуществени вреди, претендирано на основание чл. 52 ЗЗД от въззивния съд, съпоставено ли е същото с общите критерийй и специфичните за конкретния случай, с общественото разбиране за справедливост в конкретния момент на развитие на обществото, когато съдът не е посочил какви ориентири е използвал, от къде е изходил, за да достигне до конкретния размер на обезщетение (конкретната съдебна практика и/или конкретни събития в социално-икономическите условия в страната, конкретните застрахователни лимити);

• справедлив ли е размера на обезщетение за неимуществени вреди, претендирано по чл. 52 от ЗЗД, когато при сходни на процесния случай, но за събития, настъпили преди повече от 10 години, размерът на обезщетението, присъждан от съдилищата е бил сходен, дори и по-висок;

• при постановяване на решението си следва ли да съобрази и съобразил ли е въззивният съд социално-икономическата обстановка в страна ни, за да се преодолее разликата от 14.04.2021 г. в бързо променящите се социално- икономищески условия и същите да бъдат адекватно оценени при определяне на размера на паричното обезщетение, който да е справедлив еквивалент на понесените физически и психически вреди в дадения момент от развитието на обществото ни;

• задължен ли е въззивният съд и отчел ли е в конкретния случай, при определяне обезщетение за неимуществени вреди, претендирано на основание чл. 52 ЗЗД и чл. 432 КЗ, лимити на застрахователна отговорност и социално-икономическите условия в старната, съпоставени с конкретните размери на минимална и средна работна заплата за страната; справедливо ли е определено обезщетение за неимуществени вреди, претендирано на основание чл. 52 ЗЗД и чл. 432 КЗ, чийто размер не е съобразен със социално-икономическите условия в старната, съпоставени с конкретните размери на минимална и средна работна заплата за страната и нарастващата с бързи темпове инфлация;

• произнасяйки се по съществото на спора, с ново решение, досежно справедливо дължимото обезщетение за вреди от деликт по чл. 52 от ЗЗД, длъжен ли е въззивният съд да даде пълно, ясно и точно изложение на конкретните критерии, съобразно ППВС № 4/1968г. и подлагането им на собствена адекватна преценка и подробен анализ, при това в мотивирано изложение за оценка на приноса им, спрямо съдържанието на увредите, а не единствено с изброяването им;

• длъжен ли е въззивния съд при постановяване на решението си, да обсъди всички конкретни факти, имащи значение за конкретния спор и да изложи и инкорпорира в него мотиви, от които с категоричност да става ясно каква е причината да достигне до ново решение на спора, да обоснове точно и ясно разграничаване от мотивите на първоинстанционния съд, и съответно да стане ясен начина, по който достига до крайния си извод и определя нов конкретен размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД;

• липсата на обоснован убедителен оценъчен извод за значението на формално обсъдените факти, основание ли е за отмяната на въззивното решение като неправилно?

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Формулираните въпроси обобщено се свеждат до въпроса относно критериите за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

По този въпрос е установена последователна практика, изразена в ППВС № 4/1968 г. и следващи решения на ВКС, съгласно която при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят размера на вредата. Определящо е наличието на връзка между съответните обстоятелства и вредата, а не само по себе си видът на обстоятелствата. Тези обстоятелства могат да бъдат от най-различно естество и да имат различна относителна тежест съобразно особеностите на конкретния случай. С оглед на това допустимо е съдът по същество да не съобрази дадени обстоятелства, които, макар и обичайно значими за наличието на вреда в сходни случаи, не са налице в конкретния случай, и обратно – да съобрази обстоятелства, които, макар и да не са сред неизчерпателно посочените в постановлението, в конкретния случай да се намират във връзка с подлежащите на обезщетяване страдания. Въпрос на конкретните особености на случая е и преценката относно тежестта на установените и подлежащи на съобразяване обстоятелства, т. е. преценката на тяхното значение в рамките на общата съвкупност във всеки отделен случай.

На така установената практика изводите на въззивния съд не противоречат, доколкото съдът е съобразил установените в конкретния случай (и релевантни според установените критерии) обстоятелства и е преценил относителната им тежест за настъпването на вредата. Правилността на тази преценка по отношение на кръга и значението на съобразените от въззивния съд обстоятелства, до чието оспорване всъщност се свеждат доводите на жалбоподателя, не е предмет на настоящата фаза на касационното производство. Поради това не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен бланкетното позоваване на тази разпоредба с твърдението, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. При наличието на установена последователна практика на ВКС, вкл. задължителна, липсата на конкретни аргументи за обосноваване на наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изключва допускането на касационно обжалване.

С тези мотиви съдът