Определение № 2360 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 938/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. Х. и Г. И. Х., подадена чрез адв. Р. И. А. от САК, против въззивно решение № 1185/17.10.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1146/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което след отмяна на решение № 6820/11.12.2024г. по гр.д. № 7868/2024 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявения от В. И. Х. и Г. И. Х. срещу И. Г. Х. иск с правно основание чл. 5 ал. 2 от ЗЛС за поставяне на И. Г. Х. под ограничено запрещение. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“; 3. „Може ли съдът да не възприеме заключението на съдебните експертизи без да се мотивира защо, в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК и трябва ли съдът независимо дали възприема или не експертното заключение, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?“; 4. „Длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви експертни заключения на вещи лица да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото заключение?“; 5. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“; 6. „Длъжен ли е въззивният съд, да изготви самостоятелни мотиви в съдебното решение, когато споделя крайните изводи на първоинстанционния съд?“. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по въпроси с №№ 1, 2 и 6 въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: ППВС № 1/53 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г.; ТР № 1/2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о.; решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на II т.о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на II т.о.; решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на II т.о.; решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на II т.о.; решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на II т.о.; решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на II т.о.; решение №222/06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на II т.о.; решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на II т.о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о.; решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на II т.о.; решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на II т.о.; решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на IV г.о.; решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г.о. и др. По въпроси с №№ 3, 4 и 5 се сочи противоречие с: решение № 241/23.10.2013 г. по гр.д. № 3194/2013 г. на I г.о.; решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на IV г.о.; решение № 57/08.05.2014 г. по гр.д. № 7493/2013 г. на II г.о.; решение № 324/13.07.2011 г. по гр.д. № 378/2009 г. на I г.о.; решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на I г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата И. Г. Х., чрез адв. С. Д. М. от САК, е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че предмет на предявения иск по чл. 5 ал. 2 ЗЛС от ищците В. И. Х. и Г. И. Х. е дееспособността на ответника И. Г. Х. /техен баща/, а основанието на иска /материалноправните му предпоставки/ са наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на болния от тези страдания да се грижи за своите работи. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 5 ал. 2 от ЗЛС, пълнолетните с такива страдания, чието състояние не е така тежко, за да бъдат поставени под пълно запрещение, се поставят под ограничено запрещение. Обсъдил е разпита на ответника, проведен по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК. Намерил е, че дадените от ответника смислени и логични отговори на всички поставени въпроси, изясняват ориентация за време, място и обкръжение. Установил е, че същия може сам да се грижи за своите работи и не изпитва затруднения в извършването на ежедневни и професионални дейности, като е създал функциониращи механизми за справяне в ежедневието и работата си без чужда помощ. Ответникът бил ситуативно ориентиран и социално ангажиран, със запазени психични ресурси за справяне, въпреки че в определен период от живота си, след смъртта на съпругата си изпитвал в ежедневието си тревожност, потиснатост и самота. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, но не е намерил те да установяват данни за наличието на душевна болест или слабоумие на ответника. Според заключението на допуснатата и изслушана от първата инстанция комплексна съдебно-психиатрична и психологическа експертиза ответникът не страдал от слабоумие или душевна болест. Според вещите лица, ответникът страдал от леко разстройство на познавателните способности, но същото не можело да се приравни на медицинския критерий за слабоумие, което да е основание за поставяне под запрещение. Според заключението на съдебно-психиатрична експертиза изслушана във въззивното производство, ответникът притежавал базисните и психически годности да разбира и ръководи действията си и годността му да се грижи за своите работи била запазена. Същият не страдал от психично заболяване, хронично или остро психотично състояние, което да нарушава годността му да разбира значението на действията си и да ръководи постъпките си. Вещото лице съобразило и заключението на комплексната СППЕ, приета в първоинстанционното производство, като уточнило, че съгласно настоящите медицински стандарти и актуалните класификации не се установяват данни за споменатото в КСППЕ когнитивно разстройство, изразяващо се в съвсем леки нарушения на когницията и паметта, които не пречат ответникът да се ориентира правилно в действителността /въпреки възрастта на ответника, при него интелектът бил запазен, правилната ориентация за действителността също, като действията му съответствали на реалността. Нямало данни за придобит интелектуален дефицит - деменция от какъвто и да е тип/. Въззивният съд е посочил, че кредитира заключенията и на двете експертизи като компетентни и обосновани, според които ответникът не страда от душевна болест, или от психично заболяване. Същият бил с напълно запазена ориентация и критичност по отношение на възможностите си за справяне, не се установявали активни психопатологични изменения на личността, волевите процеси били в нормата за психична дейност. Не се установявали болестни симптоми, които да нарушават психичните му функции, критичността на мислене и социалното му функциониране. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че при заключение на съдебномедицинските експертизи, че ответникът не страда от слабоумие или душевна болест, липсва медицинският критерий по чл. 5 от ЗЛС и не може да се направи извод за наличието на основания за поставянето му под запрещение. Посочил е, че от данните по делото, не е установено да е изпълнена и втората предпоставка, изисквана кумулативно от закона: невъзможност лицето да се грижи за своите работи. От събраните доказателства: писмени и гласни, е прието, че ответникът е в състояние да взема добри решения и да води пълноценен начин на живот, може да полага грижи, както за себе си, така и за други лица, проявява емпатия и е емоционално стабилен в рамките на лично съобщавани от него емоционални състояния като тревожност, потиснатост, самота – обуславящи личностни особености, но не представляващи нарушения в структурата на характера и поведенческите тенденции. Ответникът показвал разумно и социално отговорно поведение както към личността и здравето си, така и към материалните и финансовите си дела: заявил, че посещава редовно личния си лекар и си прави периодично профилактични изследвания, наясно бил с размера на пенсията си, планирал разпределение на финансите си по обичаен критерий, грижил се за собствените си недвижими имоти, нямало доказателства да разпилява имуществото си и да неглижира собствения си интерес. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Поставените въпроси с №№ 1, 2, 3 и 6, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Критериите, визирани в чл. 5 ЗЛС, за поставяне на едно лице под запрещение са обсъдени във въззивното решение. Въззивният съд е посочил, че от разпита на лицето и от анализа на всички събрани по делото доказателства не се установява, ответникът да страда от слабоумие или душевна болест, като е изложил и собствени мотиви за липсата на критериите по чл. 5 от ЗЛС. Несъгласието на касаторите с извършения анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и за необоснованост на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Следователно по тази група въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Четвъртият въпрос е свързан с преценката от страна на съда на експертното заключение по делото. В константната си практика, ВКС приема, че съгласно разпоредбата на чл. 195 ГПК, вещо лице се назначава когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. Заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано, като експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, но когато отхвърля заключението на вещото лице е длъжен да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема това заключение. В настоящия случай въззивния съд не е отхвърлил, а е възприел заключенията на вещите лица изслушани съответно пред първата и пред въззивната инстанции, като ги е обсъдил заедно с другите доказателства по делото и с личния разпит на ответника. Изложил е мотиви и защо възприема същите. Петият въпрос не може да се определи като обусловил правните изводи на съда и изхода на делото. В случая пред първоинстанционния съд е била назначена и изслушана комплексна съдебно-психиатрична и психологическа експертиза, а пред въззивния съд съдебно-психиатрична експертиза, като и по двете експертизи вещите лица са посочили, че при ответника не е установен медицинският критерий /страдание от душевна болест или слабоумие/ за поставянето му под запрещение. Т.е. липсват противоречиви експертни заключения относно основно и решаващо за изхода на делото спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания. Затова и по този въпрос, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване. При този изхода на делото на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 450 евро, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.