Определение № 50083 от 13.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете страни по в.гр.д. № 470 /2021 г. на Варненския апелативен съд срещу въззивно решение № 139 от 20.12.2021 г. по делото, постановено по искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.

Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) обжалва въззивното решение в частта, с която с него е потвърдено решението на първоинстанционния съд, в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на И. Б. Т. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата 10 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 500 лева, като обезщетение за имуществени вреди вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.255 НК.

И. Б. Т. обжалва въззивното решение в частта, с която исковете му са отхвърлени за разликите до 100 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, за 42 000 лева обезщетение за имуществени вреди – неполучени заплати и за разликата над 1 500 до 3 000 лева обезщетение за имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, редовни са и са процесуално допустими, освен в частта по отделния иск за имуществени вреди с цена 3 000 лева, който не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал. 3, т.1 ГПК, в тази част касационните жалби следва да бъдат оставени без разглеждане, т.к. не са върнати от въззивния съд на основание чл.286, ал.1, т.3 ГПК.

За мотивите на въззивния съд:

Въззивният съд е отразил доводите за неправилност на първоинстанционното решение, които се съдържат във въззивните жалби и на двете страни по делото.

След това въззивният съд е обсъдил обстоятелствата, на които са основани доводите на всяка една от страните въз основа на самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства.

След като е изяснил релевантните факти, въззивният съд е изложил мотиви по доводите на страните за неправилност на първоинстанционното решение.

Въззивният съд е изложил правните си изводи за основателността на исковете за обезщетения, след което е изложил подробни мотиви за дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди - за обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на обезщетението и след това за установените такива конкретни обстоятелства и за конкретното им значение в спора.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

По касационната жалба на Прокуратурата на Република България:

Прокуратурата на Р. България извежда следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ,т.1 ГПК:

1. Във връзка с довод за процесуално нарушение на въззивния съд – че е отказал да разгледа възражение на ПРБ по чл.5 ЗОДОВ за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца - че с обясненията си (поведението си) в наказателното производство И. Т. е съпричинил вредите, но въззивният съд не му повярвал, а го оправдал за друго, ПРБ извежда процесуалноправния въпрос: Следва ли въззивният съд да разгледа възражение по чл.5 ЗОДОВ за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, ако възражението не е било направено в производството пред първоинстанционния съд?

ПРБ твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с т.1 от ТР 1 /2013 на ОСГТК на ВКС за въззивното производство – че въззивният съд може служебно да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е посочено като основание за обжалване.

Въпросът е по приложението на чл.131, ал.1 и чл.133 ГПК. Въпросът е обуславящ, т.к. въззивният съд е приел, че направеното от ответната страна възражение за съпричиняване по чл.5 ЗОДОВ освен, че е неконкретизирано, е и несвоевременно заявено – едва с въззивната жалба на прокуратурата.

Но при разрешаването му въззивният съд не е допуснал противоречие с приетото в т.1. от посоченото ТР, че въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, но по отношение на факти, които са въведени в предмета на спора по надлежния ред и в преклузивните срокове (които не са преклудирани). В случая законът не е възложил на съда да следи за интересите на някоя от страните в процеса, поради което не може да се поддържа, че той е задължен служебно да събира доказателства по отношение на възражения, които са преклудирани. Разрешението е в съответствие и с приетото с т.4 от същото ТР.

2. Във връзка с довод, че въззивният съд не е съобразил възраженията на ПРБ относно релевантни за определяне на по-нисък размер на обезщетението обстоятелства ПРБ извежда процесуалноправния въпрос: За начина на определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка но всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точно прилагане на принципа на справедливостта, установен с чл.52 ЗЗД, за който въпрос твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС 4 / 1968 на ВС, т.3 и т.11 от ТР 3 /2005 и т.19 от ТР 1 /2001 на ОСГК на ВКС.

3. Във връзка с доводи, че въззивният съд е надценил тежестта на понесените от ищеца болки и страдания ПРБ извежда материалноправния въпрос за начина по който следва да се определя точният размер на обезщетението, за който твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с ППВС 4 / 1968 на ВС и ТР 3 /2005 на ОСГК на ВКС.

Настоящият състав намира, че и двата въпроса (2. и 3.) са обуславящи.

Изведените въпроси са свързани и че най-напред трябва да бъде разгледан въпросът (3.) за това как се определят обстоятелствата, които имат значение за преценка на вредите и за определяне на размера на обезщетението, от разрешаването на който зависи въпросът (2.) за това какви трябва да са процесуалните действия на съда при установяването на тези факти (на релевантните факти).

Настоящият състав намира, че по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД въззивният съд е съобразил приетото с в т. ІІ на ППВС № 4 /1968 г. и с последващата практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД., че понятието справедливост е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да прецени, за да определи размера на обезщетението, такива могат да бъдат: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви морални страдания са причинени, както и редица други обстоятелства (изброяването не е изчерпателно), които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.

Въззивният съд е обсъдил становищата на страните и след анализ на събраните по делото относими доказателства е посочил кои конкретни обстоятелства имат значение за спора – за вида и размера на претърпените вреди, чието обезщетение се иска и за определяне на точния размер на обезщетението.

Настоящият състав намира, че въззивният съд е разрешил въпроса за процесуалните действия, които съдът следва да извърши, за да определи конкретните претърпени вреди и точния размер на обезщетението (релевантните за спора факти) в съответствие, а не в противоречие с установената практика:

Въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства, относими към претърпените от ищеца неимуществени вреди, които имат значение за определяне на размера на обезщетението след преценка на становищата на страните и на събраните по делото доказателства. Въззивният съд е изложил последователни и цялостни самостоятелни мотиви.

По изведените въпроси въззивният съд не е допуснал противоречие с установената в посочената от ПРБ практика на ВС и ВКС, поради което по тях не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на И. Б. Т.:

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване този жалбоподател твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3. ГПК, като извежда множество въпроси:

Как следва да бъде определен размерът на обезщетението съгласно понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД?

Този въпрос се съдържа и в жалбата на ПРБ, по него с изложени съображения по-горе: той е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика.

Следва ли, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в областта на професионалната реализация на ищеца, съдът да прецени как се е отразило на възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план? Следва ли обезщетението да бъде определено в по-висок размер съобразно по-тежките вреди, претърпени от лицето на публична длъжност?

Въпросите са обуславящи, доколкото въззивният съд е бил сезиран с довод, че при преценка на претърпените вреди и определяне на обезщетението първоинстанционният съд е следвало да съобрази заеманата от ищеца публична длъжност.

Въззивният съд е разгледал този довод и съобразил този факт (заеманата от ищеца длъжност). Поради това не е допуснато противоречие с посоченото решение по гр.д. № 4962 /2017 г., на IV г.о. на ВКС, в което е установена различна фактическа обстановка.

Вторият въпрос не е разрешен в противоречие с приетото в посоченото решение по гр.д. № 1168/ 2016 г., на III г.о. на ВКС, като въззивният съд е взел предвид всички конкретни обстоятелства, довели не само до физически болки и страдания, но и до накърняване на достойнството, честта и доброто име на лицето, включително и това, какъв пост е заемал ищецът и какво е било медийното отразяване на случая.

Следва ли съдът да изследва цялостното отражение на незаконното обвинение върху живота на пострадалия от незаконно обвинение? Въпросът е обуславящ, той представлява разновидност на първия изведен въпрос, но е разрешен в съответствие, а не в противоречие с установената практика и по-конкретно с приетото в посоченото решение по гр.д. № 2340 /2020 г., на IV г.о. на ВКС по правния въпрос по приложението на чл.52 от ЗЗД, във вр. с чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, че съдът следва да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение.

Въззивният съд е изследвал цялостното отражение на предприетото срещу ищеца наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр.

Следва ли за начало на наказателно производство да се приема всяко официално уведомление до определено лице от компетентен орган относно твърдение, че е извършило престъпление?

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в точно съответствие с приетото в посоченото решение по гр.д. № 4945 /2017 г., на IV на ВКС, на което въззивния съд се е позовал (стр.11). Въззивният съд е съобразил, че на ищеца са повдигнати обвинения по образувано през 2015 г. ДП и още с образуването му ищецът е бил наясно с обвиненията, а по образуваното през 2013 г. ДП на ищеца не са повдигнати обвинения. Приетото от въззивния съд, че той е претърпял негативни изживявания по възприетата работната квалификация, която е била по-тежка от квалификацията, по която му е повдигнато обвинение, е в интерес на ищеца.

Ограничен ли е съдът от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно-следствена връзка между него и незаконното уволнение?

Доколкото въпросът е обуславящ, той не е разрешен в противоречие, а в съответствие с посоченото в решение по гр.д. № 300 /2019 г., на IV г.о. на ВКС по правния въпрос за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение при определяне обезщетението за вреди от незаконно наказателно преследване по справедливост при иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ, в което в съответствие с приетото в решение по гр.д. № 85 /2012 г., на IV г.о. на ВКС е прието, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. А в случаите, когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното, съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка

Въззивният съд не се е ограничил до част от събраните по делото доказателства за релевантните за спора обстоятелства и е изложил последователни мотиви за това какви обстоятелства с какви доказателства са доказани.

Жалбоподателят извежда и въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

При съществено различаване на фактическите и правни изводи на въззивната и първата инстанция относно причинени вреди от незаконно обвинение в производство по чл.2 ЗОДОВ, следва ли въззивният съд да обоснове защо е определил същия размер на обезщетението? При установени от въззивния съд по-големи вреди следва ли съдът да увеличи размера на обезщетението?

Първият въпрос не е обуславящ, доколкото не е установено съществено различие във фактическите и правни изводи на въззивната и първата инстанция и дори и да беше установено, то не би осъществило основание за допускане на касационно обжалване (по този въпрос отговор се съдържа в мотивите на ТР 1 /2010 на ОСГТК на ВКС).

От значение е въпросът дали въззивният съд следва да обоснове определения от него по доводи на страните размер на обезщетението, този въпрос е обсъден по-горе и е разрешен в съответствие с установената практика.

Всяка съдебна инстанция в рамките на същото съдебно производство следва да мотивира изводите си, въззивният съд го е направил.

Вторият въпрос е производен на първия и също не е обуславящ.

Носи ли ПРБ отговорност за вреди по образувана прокурорска преписка, по която са извършени множество процесуални действия срещу конкретни лица? Въпросът е обуславящ и е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика – ПРБ носи отговорност доколкото е повдигнато обвинение, което е признато за незаконно.

Налице ли е причинна връзка между незаконно обвинение и незаконно уволнение, когато пострадалото лице е уволнено поради неработоспособност за продължително време през годината, която е причинена от незаконното уволнение и поради това, че е присъствало на съдебно заседание по дело по Закона за защита от дискриминация?

Въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд е приел, че двете уволнения на ищеца не са в причинна връзка с незаконното обвинение. ПРБ би отговаряла само доколкото уволнението се основава на воденото наказателно производство и при условие, че фактическите обстоятелства, от които се извежда обвинението, не са основание за самостоятелно реализиране на дисциплинарно производство, което не е установено по делото. По-конкретно причинна връзка не е налице поради това, че първото уволнение от 2013 г. предхожда по време наказателното производство, което е образувано срещу ищеца през 2015 г., а и двете уволнения са извършени не от ПРБ, а от работодателя, който е трето за процеса лице, за чиито действия ПРБ не отговаря.

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.3 и по жалбата на И. Б. Т..

Страните не претендират разноски, а и с оглед изхода от това производство (не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби) съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат в тежест на всяка една от страните така както са направени.

Воден от изложеното съдът