Определение № 838 от 05.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2417/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Текстил груп“ООД, подадена чрез пълномощника му адв. М. Ч.-Б., против решение № 354/11.07.2022 г., постановено по в.т.д. № 334/2022 г. по описа на Апелативен съд- П., с което след отмяната на решение № 21119 от 21.12.2021 г. по т.д.№ 86/2020 г. на Окръжен съд Кърджали, е отхвърлен искът с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 2 от ТЗ, предявен от „Текстил груп“ООД срещу ЕТ „Слави-Славомир Георгиев“ (в нес.) за установяване съществуването на „изключено и неприето вземане“ на ищеца към ответника за сумата от 138 000 лв., от които 110 400 лв.- главница и 27 600 лв.- платен ДДС, представляваща разликата между платен в повече и дължим наем за периода от 1.01.2017 г. до 1.11.2017 г. по договор за наем на недвижимо и движимо имущество от 12.01.2007г., както и за съществуването на изключено и неприето вземане в размер на 33 736.03 лв., представляващо обезщетение за неизпълнение на парично задължение (мораторна лихва) върху сумата от 138 000 лв., дължимо за периода от 12.01.2018 г. до 10.06.2020 г.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и поради противоречие с материалния закон и установената съдебна практика.

Инвокирано е оплакване, че в противоречие с правилата на ГПК и с установената практика на ВКС, Пловдивският апелативен съд е направил извод, че в хода на първоинстанционното производство са били нарушени правата на третото лице - помагач Фондация „Ляскови“, въз основа на което е приел направените от последното възражения и приложените към въззивната жалба, писмени доказателства - анекси към договора за наем на недвижимо и движимо имущество от 12.01.2007 г., съответно анекс № 9/04.01.2015 г., анекс № 10/04.01.2016 г. и анекс № 11 от 04.01.2017 г. Поддържа, че след като третото лице-помагач фондация „Ляскови“ е встъпило в първоинстанционното производство след първото по делото заседание, когато възможностите на главната страна - ответника ЕТ „Слави-Славомир Георгиев“ (в нес.) за предявяване на възражения и представяне на писмени доказателства са били изцяло преклудирани, съобразно правилото на чл. 370 от ГПК, преклузията е настъпила и по отношение на встъпилото трето лице помагач, поради което съдът не е следвало да приема за разглеждане направените от него след изтичане на срока възражения и представените писмени доказателства. Поддържа се, че като е приел противното, въззивният съд е постановил решението си в противоречие със съдебната практика, обективирана в решение № 68/15.07. 2014 г. на ВКС, постановено по гр.д. № 5985/2013 г., Г. К., ІІІ г.о. и решение № 209/22.05.2019 г. по гр.д. № 3635/2017 г., Г. К., ІV г.о. на ВКС. Изложено е, че встъпващото по своя инициатива, по реда на чл. 218 от ГПК трето лице е обвързано от всички извършени до този момент от подпомаганата страна процесуалния действия, включително и от настъпилите преклузии, като за него е предвиден максимално дълъг срок за това - приключването на съдебното дирене в първата инстанция, като то сам т преценява дали е налице интерес от встъпването, с оглед етапа, на който се намира първоинстанционно производство. Наведен е довод, че противното разбиране, създава възможност на третото лице помагач на длъжника-ответник да „поправя“ допуснатите от подпомаганата от него страна опущения на процесуалните срокове. На следващо място, в касационната жалба се твърди, че по оспорването на представения като доказателство от третото лице-помагач анекс № 11/04.01.2017 г. към договора за наем на недвижимо и движимо имущество от 12.01.2007 г. въззивният съд се е произнесъл единствено относно приложението на чл. 181 от ГПК, но не и по възражението за антидатирането му като частен документ, който не притежава обвързваща съда доказателствена сила относно датата на съставянето му, предвид липсата на доказателства, установяващи този факт, ангажирани от представилата го и ползваща се от него страна Фондация „Ляскови“. Поддържа се също, че въззивният съд неправилно се е произнесъл и по възражението за недействителност на анекса, като сключен при договаряне на едноличния търговец-наемодател сам със себе си, по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, за което дружеството - наемател „Текстил груп“ООД не е давало съгласие.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е обосновал достъпа до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, със следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили изхода на спора по делото и са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а именно:

„1. Обвързано ли е третото лице-помагач на ответника от извършените до момента на встъпването му процесуални действия от подпомаганата страна? Допустимо ли е третото лице-помагач да въвежда възражения и да представя писмени доказателства след преклудиране на възможността за това за подпомаганата страна - ответник в производството?;

2. Задължително ли е за въззивния съд да обсъди в решението си всички представени и приети от него за първи път писмени доказателства, включително и всички направени оспорвания и възражения срещу тях и да изложи решаващи мотиви в тази връзка?;

3. Ползва ли ce с обвързваща съда доказателствена сила относно датата на съставянето му частен документ, издаден от бивш органен представител на юридическо лице - страна по делото, която страна обаче оспорва така представения от насрещната страна като доказателство документ като антидатиран? Носи ли в този случай доказателствената тежест страната, представила документа и претендираща изгодни за себе си правни последици за относимите по делото факти, удостоверени или обективирани в частния документ?“.

При твърдение за наличието на специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, са формулирани следните въпроси, обусловили, според касатора изхода на спора по делото и с твърдяно от него значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

„4. Налице ли е договаряне сам със себе си, по смисъла па чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, когато органният представител на търговско дружество извършва правно действие спрямо себе си, в качеството си на едноличен търговец?; Приложими ли са постановките на т. 2 от Тълкувателно решение № 3/15.11.2013 г., пост. по тълк. д. № 3/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС и в случаи, при които едно и също лице, в качеството си на законен представител на едно дружество, сключи търговска сделка със себе си в качеството си на едноличен търговец?“.

Заявено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна, както и за присъждане на направените по водене на делото разноски.

Ответникът по касация Фондация „Ляскови“ оспорва касационната жалба и наличието на основанията за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 285, от ГПК чрез пълномощника му адв. Б. П. възразява, че не е налице твърдяното от касатора противоречие с цитираното решение № 68/15.07.2014г. по гр.д. № 5985/2013г., Г.К., ІІІ г.о. на ВКС, доколкото то третира различна от процесната хипотеза, а именно участието на трето лице помагач, привлечено по реда на чл. 219, ал. 1 от ГПК от една от страните по делото в производството по искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, докато в случая става дума за правомощията на встъпило по своя инициатива трето лице-кредитор на длъжника за участие в производството по чл. 694, ал. 2 от ТЗ. Поддържа се, че съобразно ал. 8 от с. чл. влязлото в сила решение има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност, поради което кредиторът, оспорил вземането на друг кредитор, чието установяване е предмет на иска по чл.694 от ТЗ, разполага с право да релевира възражения срещу иска, независимо от процесуалното поведение на длъжника, вкл. и с оглед обстоятелството, че преди конституирането си като трето лице помагач Фондация „Ляскови“ е участвала в производството по делото като ответник, поради което за нея не е настъпила преклузията по чл. 133, във връзка с чл. 370 от ГПК. Поддържа се също, че не са налице предпоставките за допускане на касация и по втория въпрос, с възражението, че при формиране на своите фактически и правни изводи въззивният съд е изследвал всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред двете инстанции и е направил собствени заключения, произтичащи от анализа на целия събран по делото доказателствен материал, обсъждайки го по вътрешно убеждение. По отношение на третия въпрос, свързан с твърдяното от касатора антидатиране на анекса, ответникът по касация счита, че той не е разрешен в отклонение от практиката на ВКС, както и че позоваването на чл. 181 от ГПК в случая е недопустимо, тъй като „Текстил груп“ООД не е трето лице по отношение на него. Оспорено е и наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, сочена като основание за достъп до касация по четвъртия въпрос, с възражението, че нормата на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с разпоредбите на чл. 56 - 60а от ТЗ, регламентиращи правния статут на физическото лице, което извършва търговска дейност като едноличен търговец, са ясни, пълни и категорични, и не се налага тяхното тълкуване. Заявено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Длъжникът ЕТ „Слави - Славомир Георгиев“ (в нес.) и синдикът А. Н. не са изразили становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да отмени обжалваното пред него решение № 21119 от 21.12.2021 г., пост. по т.д.№ 86/2020 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, с което по предявен от „Текстил груп“ООД иск с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 2 от ТЗ е установено съществуването на негови вземания към длъжника ЕТ „Слави - Славомир Георгиев“ (в нес.) за сумата от 138 000 лв. и мораторна лихва върху нея от 33 736.03 лв., и да го отхвърли като неоснователен, съставът на въззивния Пловдивски апелативен съд е приел, че то е постановено при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неговата неправилност, а именно необсъждането на представено от Фондация „Ляскови“ в първоначалното щ процесуално качество на ответник писмено доказателство- анекс № 11 от 4.01.2017 г. към договора за наем на движимо и недвижимо имущество от 12.01.2007 г., сключен между ищеца и длъжника по несъстоятелността, с който е уговорено увеличение на наемната цена в размера, в който тя е била действително заплатена през процесния период, което изключва заплащането щ в този размер при първоначална липса на основание, по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. С позоваване на чл. 221 от ГПК е изложил съображения, че съдопроизводствените действия, извършени от третото лице помагач Фондация „Ляскови“, в частност, представянето на писмени доказателства и релевираните въз основа на тях възражения, не попадат в кръга на посоченото в същата норма изключение, отнасящо се само до такива, които представляват разпореждане с предмета на спора. При съобразяване на предвиденото в чл. 621 от ТЗ субсидиарно приложение на разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс в производството по несъстоятелност, доколкото в Търговския закон няма особени правила, съдът е формирал мотиви за специалния характер на установителния иск по чл. 694, ал. 2, т. 2 от ТЗ, доколкото действащата редакция на ал. 4 от с. чл. не допуска конституирането като ответник по него на кредитора, оспорил вземането на друг кредитор, но позволява встъпването на всеки кредитор с прието вземане като трето лице помагач на страната на длъжника- ответник по иска. Затова е приел, че в изпълнение на посочената разпоредба първоинстанционният съд е следвало да даде възможност на встъпилото трето лице- помагач да вземе становище и представи доказателства, както и че не може да се приеме, че това негово право е било преклудирано. Като допълнителен аргумент в подкрепа на тезата си, въззивният състав е посочил, че тези доказателства вече са били своевременно представени от „Текстил груп“ООД, макар и в друго процесуално качество на главна страна – ответник, а не на подпомагаща ответния длъжник такава, поради което не е имало пречка те да бъдат приети и обсъдени. За да постанови обжалвания процесуален резултат, въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е приел, че заплатената от ищеца наемна цена е в размера, уговорен с анекс № 11/4.01.2017 г. поради което не е налице надплатена без основание разлика, предмет на исковата претенция.

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС общият селективен критерий за достъп до касация се изразява в наличието на материалноправен или процесуален въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, а именно такъв, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. В случая първоинстанционният Кърджалийски окръжен съд е приел, че не следва да обсъжда анекс № 11/04.01.2017 г. към договора за наем, тъй като той е представен като доказателство от Фондация „Ляскови“ в първоначалното му качество на ответник по иска, чиито процесуални действия, вкл. по представяне на доказателства, са били обявени за ненадлежно осъществени с протоколно определение от 14.06.2021 г., с което е прекратено производството по иска, предявен срещу нея като главна страна и фондацията е конституирана като подпомагаща страна - допълнително встъпило трето лице помагач на страната на длъжника. Въззивният съд не е споделил това разбиране, като по вече изложените съображения е приел, че с оглед нормата на чл. 694, ал. 4 от ТЗ правото на кредитор с прието вземане да сочи доказателства не е преклудирано, дори процесуалната преклузия по отношение на подпомаганата главна страна – ответникът длъжник в производството по несъстоятелност да е настъпила. Ето защо, по отношение на първия въпрос, в частта относно допустимостта третото лице-помагач да въвежда възражения и да представя писмени доказателства след преклудиране на възможността за това на подпомаганата страна - ответник в производството, е налице общата предпоставка за достъп до касация, доколкото за да обоснове крайния процесуален резултат от решаващата си дейност въззивният съд е дал положителен отговор на този въпрос, като е съобразил и процесуалното поведение на третото лице помагач, което след конституирането му като допълнително встъпила подпомагаща страна е изразило становище и е ангажирало същите доказателства, които вече е представило преди този момент в качеството на ответник. Изводът за наличието на противопоставимо на ищеца наемател основание за получаване на исковата сума е направен именно въз основа на обективираното в анекса съгласие на страните по наемното отношение за увеличаване размера на наемната цена. Налице е и специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото в соченото от касатора решение № 68 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 5985/2013 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС е прието, че при действащата уредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 и ал. 3 от ГПК, към уреденото в нормата на чл. 221, ал. 1 от ГПК изключение на съдопроизводствените действия, които третото лице не може да извършва, следва да се прибавят и такива, представляващи предявяване на преклудирани за ответника възражения. Затова по този въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият и третият въпроси са свързани със заявеното оспорване на достоверната дата на съставяне на анекс № 11/4.01.2017 г. с твърдение за неговото антидатиране. Те се намират в отношение на евентуалност по отношение на първия въпрос, доколкото той има обуславящо значение за изхода на спора само ако се приеме, че документът е бил надлежно представен като писмено доказателство по делото, поради което за въззивния съд е съществувало задължение да го обсъди, във връзка с релевираното от третото лице правоотблъскващо възражение за наличието на основание за заплащане на наемната цена в оспорения от ищеца като недължим размер, надвишаващ първоначално уговорения такъв с наемния договор. Едва в този случай при произнасяне по инвокираните в касационната жалба оплаквания, касационната инстанция следва да се произнесе дали въззивният съд е разрешил този въпрос в съответствие с казуалната практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в която е разяснено естеството на достоверната дата на частния документ от обективна страна, по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК, дефинитивно е очертан кръгът на третите лица, на които тя е противопоставима, както и възможността на лицата, които са извън този кръг и не са участвали в неговото изготвяне, да оспорят датата на съставянето му и разпределението на доказателствената тежест в този случай. Това се отнася и за четвъртия въпрос, относно наличието на договаряне сам със себе си, по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, когато органният представител на търговско дружество извършва правно действие спрямо себе си, в качеството на едноличен търговец и дали в случая е приложима т. 2 на ТРОСГТК № 3/15.11.2013 г., пост. по тълк. д. № 3/2013 г. на ВКС.

Преди всичко, споменатият тълкувателен акт изрично изключва от предметния обхват на договаряне сам със себе си, по смисъла на чл. 38, ал. 1, предл. второ от ЗЗД, само случаите, при които едно и също лице осъществява органното представителство на търговските дружества – съконтрахенти по договора, какъвто не е случаят по настоящото дело, доколкото при сключване на анекса наемодателят ЕТ „Слави - Славомир Георгиев“, т. е. като физическо лице с разширена търговска правоспособност, а не като представител на различен от него правен субект. Въззивният съд е обосновал крайния си извод, че не е налице нарушаване на забраната по чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, тъй като едноличният търговец като физическо лице е бил едновременно с това и едноличен собственик на капитала и управител на дружеството-наемател „Текстил груп“ООД, т.е. едновременно негов волеобразуващ и волеизразяващ орган, въз основа на което е приел, че той е дал съгласието си за това, което изключва твърдяната недействителност (по същество- непротивопоставимост) на анекса на страната, засегната от нарушаването на тази забрана. Т. е. обуславящият за изхода на спора въпрос е дали съвпадението между волеобразуващия и волеизразяващ орган на ЕООД- наемател е достатъчно за да се приеме, наличието на съгласие по чл. 38, ал. 1 in fine от ЗЗД, когато то договаря в лично качество с физическото лице, осъществяващо тези две функции, какъвто обаче не е формулиран в изложението на касатора.

Предвид горното, следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, съобразно мотивите на настоящото определение.

С оглед разпоредбата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ, касаторът не дължи предварително внасяне на държавна такса.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,