Определение № 1762 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 475/2025 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от В. В. К., чрез адвокат Д. К., срещу определение №2700/23.10.2024 г. по ч.гр.д. № 2796/2024 г. на Апелативен съд – София. Жалбоподателят твърди, че определението е незаконосъобразно и неправилно поради противоречие със задължителната практика на ВКС, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна В. К. С. с писмен отговор, чрез адвокат Е. А., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като определението на въззивния съд е постановено в съответствие с установената практика на ВКС; поставените въпроси 2, 3, 4 и 6 са хипотетични, тъй като в конкретния случай няма исково производство, приключило в полза на ответника; въпрос 5 е неясен и без връзка с фактите по делото, а последният поставен въпрос е без значение за изхода на делото. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната касационна жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезите на: 1/ чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради противоречие на определението на въззивния съд с въпроса за тежестта за понасяне на разноските в обезпечителното производство, обвързано с иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД, с практиката на ВКС в т.5 от ТР №6/2013г. на ОСГТК на ВКС и определение №120/30.03.2022г. по ч.гр.д.№4098/2021г. на ІV г.о. и 2/ чл.280, ал.1, т.3 по правните въпроси: 1. Правилно ли въззивният съд приема, че разноските, направени в обезпечителното производство, трябва да са дължими съобразно изхода на спора в обзпечителното производство, като реализирането им зависи от крайния изход в исковия процес?; 2. Оправдани ли са разноските, сторени от ответника при обжалване на допуснатото обезпечение на исково производство, което е приключило в полза на ответника, но в хода на висящото такова жалбата срещу допуснатото обезпечение е оставена без уважение?; 3. Според извода на САС, следва ли да се приеме, че на репариране подлежат само разноските на ответника, които са сторени в производство по подадена от него жалба срещу допуснатото обезпечение на иск, само когато кумулативно са налице и двете предпоставки: 1) жалбата е уважена в хода на висящото обезпечено производство и 2) последното е приключило в полза на ответника?; 4. Или напротив, всички разноски, сторени от ответника, както в обезпечителното, така и в обезпеченото производство, подлежат на репариране на последния, в случай че обезпеченото е приключило в негова полза, независимо дали обезпечението е следвало иска до постановяване на окончателен съдебен акт по обезпечения спор или са отпаднали законовите предпоставки за допускане на обезпечение на по-ранен етап, т.е. обжалването на обезпечението е проведено успешно?; 5. На ищеца ли се следват разноски в обезпечителното производство, ако жалбата на ответника срещу обезпечението е била уважена и същото, веднъж допуснато, е било отменено като незаконосъобразно преди решаване на обезпечения спор в полза на ищеца, съобразно изложените мотиви на САС?; 6. За сметка на ответника ли си остават разноските, сторени от същия в хода на обезпечителното производство, когато впоследствие спорът по обезпечения иск е решен в негова полза, но жалбата му срещу допуснатото обезпечение, подадена преди постановяване на окончателен съдебен акт в обезпеченото производство, е оставена без уважение?; 7. Вреди ли са сторените от ответника разноски при неудовлетворително проведено обжалване на обезпечение на иск, който впоследствие не е бил уважен от съда? Твърди се, че произнасянето по тези въпроси е от значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определението на първостепенния Софийски градски съд, с което с което е оставена без уважение молбата на В. В. К. за присъждане на направените разноски в производството ч.гр.д.8659/2017 г. на СГС, ІІІ-б състав. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд било образувано по предявен от В. К. С. срещу В. В. К. иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. Същото е приключило с влязло в сила определение за прекратяването му поради извършен от ищеца отказ от иска, на основание чл.233 ГПК. Установил, че в срока по чл.248 ГПК по делото е постъпила молба от В. В. К. за допълване на определението за прекратяване на производството с присъждане на разноските, направени в обезпечителното производство по ч.гр.д. №8659/2017 година по описа на СГС, III-б състав. Посочил, че обезпечителното производство било образувано по молба на В. К. С. за допускане на обезпечение на бъдещ иск срещу В. В. К., с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, чрез налагане на възбрана върху подробно описаните недвижими имоти. С постановеното от първостепенния съд определение молбата била уважена и било допуснато обезпечение на бъдещия иск, предмет на производството по гр.д. №10000/2017 г. на Софийски градски съд. Въззивният съд констатирал още, че определението за допускане на обезпечението било обжалвано от В. В. К.. Посочил, че първоначално производството по частната жалба било прекратено, но същото било отменено и делото върнато с указания за произнасяне по жалбата. Определението на първостепенния съд за допускане на обезпечението било потвърдено, а с определение от 30.03.2022г. била отхвърлена молбата на жалбоподателя за присъждане на направените по делото разноски, представляващи: адвокатско възнаграждение в размер на 1600 лева; държавна такса в размер на 30 лева, както и 300 лева – депозит за вещо лице. При преценка основателността на искането, въззивният съд се позовал на разясненията дадени в т.5 на ТР №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според които отговорността за разноски не може да бъде реализирана в обезпечителното производство, а същата се разпределя между страните с постановеното решение по същество на правния спор и съобразно неговия изход. Посочил, че този принцип изхожда от обстоятелството, че привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици на решението. Развил съображения, че доколкото предмет на искането са разноските, направени по ч.гр.д. №8659/2017 година по описа на СГС, преценката за тяхната дължимост следва да се направи с оглед изхода на спора в това производство, а реализирането им зависи от крайния изход в исковия процес. В заключение направил извод, че доколкото отговорност за разноски в полза на ответника в по частната жалба срещу допуснатото обезпечение не е възникнала, такива не следва да се присъждат. По изложените съображения потвърдил определението за отхвърляне на искането по чл.248 от ГПК. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, а именно: касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, както следва: са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното определение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, касаторът не е формулирал въпроси, отговарящи на посочените по-горе изисквания, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради което не е налице соченото основание за допускане на обжалването ( т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Наведените в изложението доводи по съществото си представляват касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение, които както беше посочено, не са основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че практиката на ВКС, на която се е позовал касатора (определение №120/30.03.2022г. по ч.гр.д.№4098/2021г. на ІV г.о.), е постановена в производство по реда на чл.248 от ГПК и не е задължителна по смисъла на т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по формулираните въпроси: 1. Правилно ли въззивният съд приема, че разноските, направени в обезпечителното производство, трябва да са дължими съобразно изхода на спора в обзпечителното производство, като реализирането им зависи от крайния изход в исковия процес?; 2. Оправдани ли са разноските, сторени от ответника при обжалване на допуснатото обезпечение на исково производство, което е приключило в полза на ответника, но в хода на висящото такова жалбата срещу допуснатото обезпечение е оставена без уважение?; 3. Според извода на САС, следва ли да се приеме, че на репариране подлежат само разноските на ответника, които са сторени в производство по подадена от него жалба срещу допуснатото обезпечение на иск, само когато кумулативно са налице и двете предпоставки: 1) жалбата е уважена в хода на висящото обезпечено производство и 2) последното е приключило в полза на ответника?; 4. Или напротив, всички разноски, сторени от ответника, както в обезпечителното, така и в обезпеченото производство, подлежат на репариране на последния, в случай че обезпеченото е приключило в негова полза, независимо дали обезпечението е следвало иска до постановяване на окончателен съдебен акт по обезпечения спор или са отпаднали законовите предпоставки за допускане на обезпечение на по-ранен етап, т.е. обжалването на обезпечението е проведено успешно?; 5. На ищеца ли се следват разноски в обезпечителното производство, ако жалбата на ответника срещу обезпечението е била уважена и същото, веднъж допуснато, е било отменено като незаконосъобразно преди решаване на обезпечения спор в полза на ищеца, съобразно изложените мотиви на САС?; 6. За сметка на ответника ли си остават разноските, сторени от същия в хода на обезпечителното производство, когато впоследствие спорът по обезпечения иск е решен в негова полза, но жалбата му срещу допуснатото обезпечение, подадена преди постановяване на окончателен съдебен акт в обезпеченото производство, е оставена без уважение?; 7. Вреди ли са сторените от ответника разноски при неудовлетворително проведено обжалване на обезпечение на иск, който впоследствие не е бил уважен от съда? Същите са некоректно зададени и са обосновани от несъгласието на страната с крайните изводи на въззивния съд, а последният поставен въпрос е и необуславящ формираните изводи в обжалваното определение. В същото съдът не се е произнасял по въпроса дали разноските при неудовлетворително проведено обжалване на обезпечение на иск, който впоследствие не е бил уважен от съда, са вреди. Липсва обосновка и на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на страната с постановеното от съда въззивно определение, не е такава обосновка. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че по дължимостта на разноските в обезпечителното производство и начина на разпределяне на отговорността за същите е налице установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, което също обосновава извод за липса на основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Доколкото производството е по реда на чл.248 от ГПК, разноски за същото не следва да бъдат присъждани. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,