Определение № 2774 от 02.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 880/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 22133/20.10.2022 г. от ищцата П. К. А., чрез адв. Н. А. срещу решение № 1180/12.09.2022 г. по гр.дело № 3673/2020 г. на Апелативен съд София в частта, с която след частична отмяна на решение № 5033/18.08.2020 г. по гр.дело № 10444/2019 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявения иск от жалбоподателката срещу Прокуратура на РБългария с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 3000 лв. до 7000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 14.06.2019 г. и в частта, с която е потвърдено същото решение на СГС в отхвърлената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 7000 лв. до 50 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 14.06.2019 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявеният иск се уважи в пълен размер. В изложението са формулирани въпросите: 1. Следва ли въззивният съд да има задължение да обсъди всички доказателства и обстоятелства, посочени от страните и имащи пряко отношение към изхода на спора, конкретно при определяне на обезщетението за неимуществени вреди? 2. Какви са критериите, по които се определя понятието справедлив размер на обезщетението по чл.2 ЗОДОВ? 3. Следва ли въззивният съд да обсъди пълно и всестранно събраните доказателства по делото и изложените доводи на страните, следва ли да следи за извършени процесуални нарушения от първоинстанционния съдебен състав и относно нарушение на съдопроизводствените правила и задължението на съда да обсъди всички обстоятелства, относими към определяне на обезщетението? Първи, втори и трети въпроси са със сходно съдържание и се свеждат до правния въпрос, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: Относно критериите, които определят понятието справедлив размер на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ и следва ли въззивният съд да обсъди всички изложени от страните доводи и да изложи собствени мотиви при прилагане на критерия на чл. 52 ЗЗД. 2. Има ли Постановлението за прекратяване сила на пресъдено нещо? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБългария не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение, намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока за обжалване по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. В обжалваната част на решението въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В частта на въззивното решение от 12.09.2022 г. по гр.дело № 3673/2020 г. на Апелативен съд София, с която е потвърдено решението от 18.08.2020 г. по гр.дело № 10444/2019 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 3000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и за сумата 1600 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 14.06.2019 г. върху всяка от сумите до окончателното изплащане не е обжалвано и е влязло в сила. От фактическа страна е прието за безспорно между страните по делото и установено събраните при първоинстанционното разглеждане на делото доказателства, че с обвинителен акт и постановление за привличане на обвиняем от 26.01.2018г. по ДП № 15261/2016г. на ищцата е повдигнато обвинение в извършването на престъпление по чл. 206, ал.1, предл. първо от НК и е наложена мярка за неотклонение „подписка“ за периода от 20.02.2016г. до постановяване на оправдателната присъда. С присъда от 14.11.2018г. по НОХД № 5234/2018г., по описа на СРС, НО, 97-и с-в, ищцата е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 206 ал.1 предл. първо от НК. Оправдателната присъдата е протестирана от Прокуратурата. Възоснова на заключението на СМЕ е прието, че ищцата ищцата страда от редица заболявания, които са точно и конкретно диагностицирани и изброени от вещото лице. Посочено е, че тези заболявания са от общ характер, възрастово обусловени, и категорично не са свързани с воденото наказателно производство, че претърпеният през 2015г. мозъчен инсулт от ищцата също не може да се свърже категорично със стресовите събития от воденото наказателно дело. Съдът е приел, че с оглед приета за доказана фактическа обстановка предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди е основателен и доказан до размера на 3 000 лв. Прието е, че поради постановяване на оправдателната присъда, с която окончателно е приключило воденото срещу ищцата наказателно производство действията на органите на ответника срещу нея относно образуване на предварителното производство, вземане мярка за неотклонение “подписка” и обвинение в извършване на престъпление, поддържано пред първоинстанционния съд са били незаконни по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ. Посочил е, че оправдателната присъда, постановена от първоинстанционния съд е била протестирана и макар и неподдържан пред въззивния съд, протестът не е бил оттеглен. Приел е, че тези незаконни действия са довели до търпени от ищцата П. А. страдания, изразяващи в изпитвани негативни емоции, притеснения и страх от загуба на свободата й, и субективно чувство на срам и вина пред близкото й обкръжение. Съдът е приел за доказан факта, че посочените по-горе действия на органи на ответника са довели до дискредитиране доброто име на ищцата в обществото, като е съобразен факта, че не е твърдяно разгласяване на обстоятелства, свързани с воденото наказателно производство от органи на ответника. Въззивният съд е приел за доказан факта, че воденото срещу ищцата наказателно производство е предизвикало у нея изживяване на негативни емоции, стрес и притеснения, но предвид заключението на СМЕ е формиран извод, че няма пряка причинно-следствена връзка между преживените от ищцата физиологични заболявания и воденото наказателно производство. Приет е за ноторен и ненуждаещ се от доказване факта, че повдигнатото и поддържано незаконно обвинение и наложената мярка за неотклонение «подписка» са повлияли негативно върху психологическия статус на ищцата и са й донесли психическо страдание и психосоматичен дистрес, но същите не са прерастнали в епизодично или трайно увредено психологическо състояние или в психическо заболяване. Въззивният съд е възприел показанията на свид. Д., но е приел, че със същите не се доказва преживяно от ищцата депресивно състояние или депресия. Според съда депресията е клинично състояние (съгл. световно утвърдена и приета и в Република България скала МКБ-10), чието диагностициране следва да бъде извършено от лекар или от клиничен психолог и е недопустимо по свидетелски показания да бъде приеман за доказан факта на заболяването. Посочил е, че и депресията, и депресивното състояние, и клиничната тревожност са заболявания и/или психологически състояния, които дори да са отшумели и преодоляни от пациента, могат да бъдат диагностицирани като преживени в миналото. Съдът е приел, че ищцата е получила и редица други заболявания, установени и изброени от СМЕ, в т.ч. и мозъчен инсулт, но тези заболявания не са в пряка-причинно следствена връзка с воденото наказателно производство. Въпреки това въззивният съд е съобразил обстоятелството, че развитието на тези заболявания, е повлияно неблагоприятно от преживения стрес и тревожност, предизвикани у ищцата от воденото наказателно производство. Отчетен е и факта, че ищцата сама признава в наказателното производство обстоятелството, че забавянето на плащането на дължимите от нея анюитетни вноски се дължи на заболяване през 2008г., т.е. почти 4 години преди образуване на първото досъдебно наказателно производство. Въззивният съд е приел, че не е доказан и факта, твърдян от ищцата, че наказателното производство е продължило значително извън приетия обичаен разумен срок. Посочено е, че по жалба от м. юли 2012г. срещу ищцата е било образувано досъдебно наказателно производство, което е било окончателно прекратено с постановление на СРП от 19.06.2013г., което постановление не е било обжалвано и се е стабилизирано, че това досъдебно производство е продължило по-малко от година. Прието е, че второ досъдебно производство е било образувано срещу неизвестен извършител на 06.10.2016г., но с Постановление от 23.10.2017г. това производство е било преквалифицирано срещу ицщата и е било възобновено и прекратеното през 2013 г., образувано срещу нея досъдебно производство. Досъдебните производства са били обединени, те са били с идентичен предмет и по същите с постановление от 26.01.2018г. ищцата е била привлечена като обвиняема. Посочено е, че оправдателната присъда, постановена по делото, образувано по този обвинителен акт е влязла в сила на 14.06.2019г. Приел е, че наказателното производство от датата на Постановлението с което се постановява разследване срещу ищцата - 23.10.2017г. до влизане в сила на оправдателната присъда 14.06.2019г. е продължило по-малко от две години. Съдът е посочил, че през целия период от 2012г. до 2019г. между ищцата и лицето, подало жалбата, инициираща и двете досъдебни наказателни производства, са се водили граждански дела, които също евентуално са предизвикали стрес и психическо напрежение у ищцата, но този факт е ирелевантен за настоящото производство. Въззивният съд е приел, че процесното наказателно производство, макар и продължило не повече от три години общо е довело до негативни последици за психиката и емоционалността на ищцата, до влошаване в определена степен на нейното физиологично здраве, които обстоятелства съставляват претърпяни вреди по см. на ЗОДОВ, но тези вреди не са били изключително тежки и с непреодолим характер, различни от обичайно изживяваните в тази ситуация болки и страдания. Посочил е, че наложената на ищцата мярка за неотклонение «подписка» е от най- леките, непроменяща с нищо обичайния й начин на живот и работа. Като е взел предвид тези съображения съдът е приел, че е изпълнен ФС на нормата на чл.2, ал.1, т.3 пр.1 на ЗОДОВ и отговорността на ответника следва да бъде ангажирана. Съдът е приел, че обезщетението по правило се присъжда заради възможността да бъдат поправени нанесените вреди. Приел е още, че обезщетението на неимуществените вреди представлява известно компенсиране на загубеното, което не може да бъде възстановено, т.к. се отнася до претърпени негативни емоции, препятстване възстановяването на доброто име на ищцата в обществото. Посочено е, че основни критерии при определяне на страданията, претърпени от ищцата са характера на обвинението, срокът и продължителността на водените следствени и процесуални действия, както и конкретните обстоятелства, свързани с негативните изживявания на ищцата и създаването на обективни трудности в обичайния й живот, както по време на воденото наказателно производство, така и след приключване на същото. Приел е, че при определяне на размера на обезщетението следва да се съобрази и обществено-икономическата обстановка в страната, както и обичайния стандарт на живот, въпреки че се отнася до обезщетение на претърпени негативни емоции, които е трудно да бъдат оценени от обективна страна в материални блага. Като е взел предвид свидетелските показания съдът е приел, че ищцата е изживявала за определен период от около 3 години негативни емоции, свързани с водените наказателни производства, че същите са довели до вреди, изразяващи се в негативни последици, вкл. за здравословното й състояние, че наложената мярка за неотклонение „подписка“ също е предизвикала допълнителни негативни емоции и стрес за ищцата. При тези съображения съдът е формирал извод, че сумата от 3000 лв. представлява справедливо, съобразно с критерия на чл.52 от ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди. Приети са за частично основателни оплакванията на въззивника ответник, че определеният общ размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди от първоинстанционния съд не съответства на тежестта и характера на уврежданията и не е съобразен с чл.52 от ЗЗД, като е силно завишен. Прието е, че с оглед изложеното присъденото обезщетение следва да се намали до размера на 3 000 лв. ведно със следващата се лихва върху тази сума от 14.06.2019г., датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Оплакванията на ищцата – въззивник за силно занижен размер на определеното обезщетение от първоинстанционния съд са приети за неоснователни и недоказани. По наведеното от въззивника-ответник възражение за съпричиняване на вредите, по реда на чл.5 от ЗОДОВ съдът е приел същото за неоснователно. Прието е, че съгласно трайната съдебна практика, за да се приеме, че има съпричиняване на вредите от страна на пострадалия от незаконосъобрзаните действия на органи на ответника, то същият е следвало виновно да допринесе за настъпването на тези вреди. Посочил е, че в какви действия и бездействия, следва да се изразява виновното поведение на пострадалия, не се изброява изчерпателно, нито от законодателя, нито в практиката на ВКС, но винаги вината в поведението на пострадалия следва да подлежи на санкциониране по наказателен ред. Според съда недобросъвестни гражданско-правни действия, осъществено административно нарушение, подлежащо на др. правни санкции поведение и пр. от пострадалия, не могат да се приемат като действия, довели до съпричиняване на вредите от един незаконосъобразно воден, поради, или и поради, тези действия наказателен процес. Съдът е приел, че в случая, доколкото се отнася до осъществено поведение от ищцата, квалифициращо я като неизправна страна по едни граждански договор, то това поведение не представлява обстоятелство, обуславящо съпричиняване на претърпените вреди, нито предпоставка, относима към разп. на чл.5 ал.2 от ЗОДОВ. Цитирана е и практика на ВКС. По правните въпроси: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставения правен въпрос: Относно критериите, които определят понятието справедлив размер на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ и следва ли въззивният съд да обсъди всички изложени от страните доводи, всички установени по делото обективно съществуващи, конкретни обстоятелства и да изложи собствени мотиви при прилагане на критерия на чл. 52 ЗЗД. С решение № 158/17.01.2019 г. по гр.дело № 299/2018 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК съдебният състав е приел, че по въпроса е формирана безпротиворечива практика на ВКС, която следва да намери приложение и по разгледания правен спор. Прието е, че според указаното в ППВС № 4/1968г и практиката на ВКС, съгласно реш. №350 от 2011г по гр.д №1382/2010 ІV г.о, реш.№70 от 2012г по гр.д № 748/2011г ІІІ г.о, реш. № 158 от 2012г по гр.д № 708/2011г ІV г.о, решение №59 от 2016г по гр.д №3340/2015г ІІІ г.о,реш. №215/2014г по гр.д №1287/2014г на ІІІ г.о, въззивният съд следва да обоснова критерия на чл. 52 ЗЗД не абстрактно, а въз основа на конкретните обстоятелства, които собствено преценява като решаващ съд. В отговор на поставения правен въпрос е и посоченото в решение № 182/2016г по гр.д № 1331/2016г ІІІ г.о,че противно на установената задължителна практика на ВКС за прилагане критерия за справедливост в чл. 52 ЗЗД е разрешение, при което решаващият мотив на съда не е израз на конкретна преценка на относимите обстоятелства като тежестта и характера на повдигнатото обвинение, колко на брой и какви обвинения са предявени, с какви принудителни мерки и ограничения са били съпроводени, как са се отразили те на личността.От значение е не само размера и вида на наказанието в съответния състав на нормата, но и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество,с користна цел,особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес.Такива са включително длъжностите в структурата на Агенция Митници и дейността по осъществяването на митническият контрол в страната.В тези случаи,за да се прецени в конкретна степен злепоставящият ефект от обвинението, решаващо се съобразяват факти от обективно естество,като вида заемана длъжност, професионалните и морални изисквания за нейното заемане като обективни показатели за кариерното развитие на ищеца.Взема се под внимание съдържало ли е незаконното обвинение тезата за престъпна злоупотреба със служебно положение,налице ли е разгласяване на обвинението и личността на обвиняемия в средствата за масова информация предвид завишеното обществено внимание към разкриването на корупционни престъпления и извършителите им.Преценява се степента на вредоносния ефект от обвинението върху социалната, професионалната, или друг вид реализация на лицето, като се съобрази каква е била същата преди,по време и след приключване на наказателното производство .Връзката на тези факти с наказателното преследване за извършено престъпление по служба е предпоставка да се преценят конкретно и обезщетят съответно накърнените морални ценности от злепоставящото въздействие на незаконното обвинение върху личността. Правният въпрос е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС. Поради това касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на САС в обжалваната част. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.20,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение