Определение № 2323 от 26.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 56/2023 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението от 20.10.2022 год. по гр. д. № 5971/2022 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 25.10.2021 год. по гр. д. № 1943/2019 год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Н. Б. П. от [населено място] срещу Г. М. М. от с. гр. иск по чл. 76 ЗС за защита и възстановяване отнето по насилствен начин на 19.12.2018 год. владение на апартамент в [населено място], [улица], етаж 3, състоящ се от две спални, дневна, кухня, баня с тоалетна, антре и два балкона, със застроена площ 97 кв. м., заедно с мазе и таван, и прилежащите идеални части от общите части на сградата, както и 1/4 ид. ч. от дворното място, представляващо парцел * в кв. 13 по плана на [населено място]. Въззивното решение се обжалва в срока по чл. 283 ГПК от ищцата Н. П. с касационна жалба, подадена от пълномощника й адв. Ал. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му и вместо искът по чл. 76 ЗС бъде уважен, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторката претендира присъждане на направените разноски в размер на 1 200 лв. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с обосноваване наличието на порока нищожност на обжалваното решение поради липсата на легитимност на ответника, като „заявител, взискател и кредитор – несобственик“, във връзка с което съображение е поставен и въпросът „Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доказателства относно активната материалноправна легитимация на страните по предявен иск по чл. 76 ЗС“, като се цитира решение № 5 от 3.02.2022 год. по гр. д. № 1984/2021 год. на І г. о. на ВКС. Касаторката поддържа довод, че съдът не е обсъдил качеството на ответника като наемател, с оглед на което не е установил липсата на предпоставки за упражняване на правото му по заповедното производство, въз основа на което е проведено и принудителното изпълнение срещу нея. В тази връзка, позовавайки се на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторката е поставила и въпроса: “Обуславя ли изхода на спора по предявения иск по чл. 76 ЗС проведено със СПН заповедно производство от наемател срещу наемодател, които реално нямат собственическо право и не са владеели фактически имота, но са конституирани за кредитори и длъжници по привидни договори за заем т. е. без да е налице и да е доказана тяхната активна процесуална легитимация“. Релевирано от касаторката е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновавайки го с противоречие с цитираната практика на ВКС, съгласно която при доказани по несъмнен начин от страна на ищеца факта на владението и факта на нарушението, предявеният иск по чл. 76 ЗС следва да се уважи, като се възстанови фактическата му власт и се прекратят неправомерните действия на незаконните въводи. Касаторката се позовава на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в липса на направена преценка относно незаконосъобразността на изпълнителните действия по въводите, по призоваването й за откритото съдебно заседание, без приложен съдебен акт по допустимостта на въззивната жалба и направените от нея доказателствени искания, по които впоследствие е постановен отказ на съда. Проявеното процесуално бездействие на въззивния съд е в противоречие с разясненията в т. т. 1, 2 и 3 от ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Касаторката релевира и очевидна неправилност на обжалваното решение, обусловена от ограниченото й право на защита и нарушение на съдопроизводствените правила. Ответникът Г. М. М., чрез пълномощника му адв. Ст. Д., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението по съображения, подробно изложени в представения отговор. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното: По делото е установено, че в полза на ответника Г. М. е издаден изпълнителен лист от 10.03.2014 год. по ч. гр. д. № 43571/2013 год. на Софийския районен съд срещу Г. и А. С. за предаване на държането на апартамент на третия етаж в сградата на [улица] [населено място], въз основа на който са предприети неколкократно изпълнителни действия по въвеждането му в имота. Последният въвод е осъществен от ЧСИ Г. К. на 19.12.2018 год., при който е дадена възможност на ищцата П. да изнесе свои вещи от имота. Ищцата поддържа, че тя живее в спорния апартамент от 19.01.1998 год., първоначално с майка си Б. Т., а след смъртта й сама, с оглед на което е предявила и иска по чл. 76 ЗС срещу Г. М.. За да го отхвърли, въззивният съд приел, че ищцата не е доказала да е владяла спорния имот преди завеждане на делото, чието решение се изпълнява, както и че владението е било явно, спокойно и несъмнено, и да е продължило поне шест месеца. Има данни по делото, че ответникът е бил въведен в имота и през 2016 год., когато същият е намерен необитаем /протокол за въвод от 28.06.2016 год./. Представеният от ищцата протокол от 19.01.1998 год., въз основа на който поддържа да е установено владението й върху имота чрез предаването му от Г. и А. С., е оспорен от насрещната страна, като от заключението на графологическата експертиза е установено, че същият не е подписан от С.. Осъществявано владение върху имота не се установява и от показанията на свидетеля А. П., син на ищцата, който свидетелства за неколкократните опити за въвод в имота. Въззивният съд приел за неотносими и неоснователни доводите на ищцата срещу издадения в полза на ответника изпълнителен лист въз основа на договора му за наем с Г. и А. С. от 2013 год. Позовавайки се на цитирана съдебна практика относно предмета на владелческия иск по чл. 76 ЗС – да се възстанови отнетото владение като фактическо състояние, при който следва да се установи само факта на владението и факта на нарушението, съдът приел за неотносимо обстоятелството дали ответникът има изпълняемо право срещу третите лица, както и какъв характер има сключения между тях договор за наем, приключилото заповедно производство, въз основа на което е издаден изпълнителния лист за предаване на владението. Тези въпроси са извън предмета на делото. Въз основа на данните по делото за извършен въвод на ответника в имота през 2016 год., с отбелязване в протокола от 28.06.2016 год., че имотът е заварен необитаем, съдът приел, че и да е имало установяване на владение от ищцата, то същото е след тази дата, т. е. след образуване на заповедното производство през 2013 год. Това обосновава законосъобразността на извършения следващ въвод на ЧСИ, съгласно чл. 523, ал. 1 ГПК. Отделно, съдът се е позовал и на чл. 525 ГПК, като е намерил сходство с настоящата хипотеза на самоволно възвръщане на владението върху имота, вкл. и чрез трето лице, в който случай по искане на взискателя съдебният изпълнител отново го изважда от имота. С оглед тези съображения съдът приел, че действията на ЧСИ са законосъобразни и не обосновават извод за отнемане на владението чрез насилие. Следователно, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска на касаторката за защита на нарушеното й владение, въззивният съд приел на първо място, че не е налице владение като предпоставка за основателност на иска по чл. 76 ЗС, и на второ място – дори ищцата да е установила владение след въвода от 2016 год., то не е отнето чрез насилие или по скрит начин поради законосъобразността на действията на ЧСИ. Поради това поставянето на въпросите за „липса на легитимност на ответника, като „заявител, взискател и кредитор – несобственик“, както и обуславянето на изхода на спора по предявен иск по чл. 76 ЗС от „проведено със СПН заповедно производство от наемател срещу наемодател, които реално нямат собственическо право и не са владеели фактически имота, но са конституирани за кредитори и длъжници по привидни договори за заем т. е. без да е налице и да е доказана тяхната активна процесуална легитимация“ не обуславят решаващия извод на въззивния съд в обжалваното решение. От данните по делото се установява, че съдът е приел за неотносими доводите на ищцата относно издадения в полза на ответника изпълнителен лист, основанието за това, производството по издаване му, качеството на взискател и длъжник в изпълнителното производство, поради което и поставените в тази връзка въпроси са неотносими към решаващия извод за неоснователност на предявения иск. Обжалваното решение съответства на разбирането в съдебната практика и правната теория по приложението на чл. 76 ЗС /а и чл. 75 ЗС/, както и за предмета на предявения на това основание иск, съгласно чл. 357, ал. 1 ГПК, поради което и не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да докаже основателността на предявения иск, ищцата следва да установи наличието на владение, респ. държане, по смисъла на чл. 68 ЗС, както и да установи неговото отнемане по посочените в закона начини. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приел, че тези факти не са доказани, поради което не са налице предпоставките за уважаване на иска. В производството по чл. 288 ГПК не е допустимо да се разглеждат въпроси относно правилността на фактическите изводи на съда, каквито са тези относно владението върху имота от страна на ищцата и липсата на нарушение на същото, които имат отношение към правилността на постановеното решение, а не към допустимостта на самото обжалване. Релевираните от страна на касаторката доводи за допуснати процесуални нарушения от съда не могат да обосноват наличие на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като представляват оплаквания за неправилност на изводите по спора. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, касационният съд следва да изхожда от формулираните от касатора въпроси от значение за изхода на делото, като не е длъжен и не може да извежда такива въпроси от твърденията, както и от сочените факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това не са налице поддържаните от касаторката основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в т. ч. не е налице нито нищожност, нито очевидна неправилност на същото. Въпреки този изход на делото и заявеното от ответника искане за разноски, такива не му се присъждат поради липса на доказателства да са направени в настоящето производство. По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.