Определение № 50023 от 23.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2669/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците в производството Р. Я. С., ЕГН: [ЕГН], А. А. С., ЕГН: [ЕГН], Г. Я. Я., ЕГН: [ЕГН], Ъшъл Т. Р., ЕГН: [ЕГН] и Дефне Т. Р., ЕГН: [ЕГН], всички с адрес [населено място], [община], Област Разград, [улица], чрез адв. С. Ч. от САК, срещу въззивно решение № 1757 от 11.07.2019 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Първи състав по в.гр.д. № 3765 по описа на съда за 2018 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 35 от 12.03.2018 г., постановено от Софийски окръжен съд по т.д. № 142 по описа на съда за 2016 г. в съответните му части, с които предявените от касаторите срещу ЗК „Олимпик“ АД – Република Кипър, чрез ЗК „Олимпик – клон България“ КЧТ, искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ на първите трима ищци /Р. Я. С., А. А. С. и Г. Я. Я./ са уважени за сумите над 84000 лв. по главниците за всеки от тях до уважените от първоинстанционния съд размери от по 150000 лв. по главниците за всеки от тях, и исковете на останалите двама ищци /Ъшъл и Дефне Т. Р./ са уважени за сумите над 98000 лв. по главниците за всеки от тях до уважените от първоинстанционния съд суми от по 150000 лв. за всеки от тях, същите искове са отхвърлени по същество, със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, противоречие с практиката на СЕС и необоснованост.

По отношение недопустимостта на решението се излага, че исковата молба е депозирана на 22.08.2016 г., към която дата ответникът се е представлявал от клона си в България, чрез управителя И. В. П. по силата на изрично пълномощно. Същият управител е упълномощил юрк. К. да защитава интересите на застрахователното дружество пред съдилищата, като пълномощните на П. и К. са представени по делото с отговора на исковата молба. От 10.08.2017 г. клонът на чуждестранния застраховател „Олимпик“ в България има нов управител – Палагеа Т. Е.. На 12.04.2018 г. е депозирана въззивна жалба срещу първоинстанционното решение от юрк. К., който обаче според касаторите към тази дата не е редовно упълномощен да представлява дружеството и не разполага с представителна власт, тъй като в кориците на делото няма пълномощно от новия управител и до депозирането на касационната жалба. Според касаторите това води до нередовност на въззивната жалба, като подадена от лице без представителна власт, с произтичащата от това недопустимост на въззивното решение.

По отношение правилността на въззивното решение се излага, че въззивният съд без конкретни мотиви е намалил дължащите се на касаторите обезщетения – от присъдените им от първоинстанционния съд по главниците по 150000 лв., съответно - до 120000 за първите трима /родители и съпруга на загиналия/, и до 140000 лв. за последните двама /негови деца/. Касаторите намират така определените им обезщетения за занижени и несъответстващи на действително претърпените от тях вреди. Излагат се оплаквания, че въззивният съд не е съобразил конкретните икономически условия в страната към релевантния момент, нормативно установените лимити за отговорността на застрахователя по застраховка, като процесната, средната работна заплата за страната, поскъпването на заплащаните премии по застраховка „ГО“, както и цялостното поскъпване на живота. Атакуват се изводите на съда досежно определяне на справедливо обезщетение, като несъобразени и със съдебната практика по сходни случаи с твърдение, че обезщетенията за всеки от касаторите в случая следва да бъдат определени на по 150000 лв. по главниците за всеки от тях.

По въпроса за приетото от съда съпричиняване от страна на загиналия се възпроизвеждат показанията на разпитаните по делото свидетели и приетото по делото заключение на ВЛ по СМЕ с твърдения, че същите не са правилно ценени от въззивния състав. Твърди се и игнориране от страна на състава на част от разясненията, дадени в т. 7 от ТР № 1/2014 г. по т.д. № 1/2014 г. на ОСТК, като в обобщение на така заявеното се излага, че ако бъдат обсъдени съвкупно в тяхната взаимна връзка и зависимост експертното заключение, свидетелските показания и какви са последиците от непълното доказване на релевантните факти, и по-конкретно на това, че знанието за алкохолното опиване не е доказано пълно и пряко, чрез нетърпящ съмнение начин, се стига до извода, че не е налице съпричиняване от страна на загиналия. Атакува се отказа на съда да допусне повторна СМЕ, която да отчете в достатъчна, според касаторите степен, показанията на разпитаните по делото свидетели, като това и позоваването от съда на оспорена, като необоснована, предходна такава експертиза, се изтъкват като нарушаване на правото на касаторите на справедлив процес. В изложения смисъл се оспорват и крайните изводи на съда в насока на приетото съпричиняване, като се твърди, че по делото не е установено по несъмнен начин, че преди да се качи в автомобила загиналият е знаел за нетрезвото състояние на водача.

Иска се обезсилване на въззивното решение, при условията на евентуалност – отмяната му, като неправилно и връщане на делото на въззивния съд с указания за допускане на СМЕ, отново при условията на евентуалност – отмяната му в отхвърлителната му част и осъждането на застрахователя да заплати на касаторите допълнително обезщетение до по 150000 лв. по главниците за всеки от тях.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се възпроизвеждат оплакванията в жалбата за недопустимост на въззивното решение. Заявява се наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК с твърдението, че въззивното решение следва да бъде допуснато до разглеждане пред трета инстанция, поради произнасяне на САС по материалноправен и процесуалноправен въпроси във връзка с приложението на чл. 51, ал 2 от ЗЗД, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.

Поставят се въпросите: 1. За да е налице съпричиняване следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само индиции за поставяне в риск? По отношение на него се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се твърди, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване не почива на събраните по делото доказателства, а е изграден върху предположения. Излага се, че по делото не е установено по несъмнен начин, че преди да се качи в автомобила Т. Я. е знаел за нетрезвото състояние на водача. Няма събрани в съдебното производство доказателства, че преди процесното ПТП Йозшен е употребявал алкохол в присъствието на загиналия или че последният е разбрал по друг начин, че водачът е употребил алкохол и то над законоустановения минимум. Въпреки липсата на доказателства за конкретен принос на пострадалия, въззивният съд е изходил от обичайната житейска логика, посочвайки че „тези външни видими признаци на алкохолно повлияване не биха могли да останат незабелязани от починалия, като се има предвид, че същия е бил мъж, с житейски опит на 35 години” и е приел, че качването в автомобила, управляван от лице със средна степен на алкохолно опиване, е достатъчно, за да се отчете съпричиняване. При това съдът не е съобразил и всички данни от заключението на СМЕ, съгласно което характеристиките на средна степен на алкохолно опиване зависят от индивидуалните особености на лицето и могат да не се проявят веднага. В тази връзка неправилно не са кредитирани и показанията на разпитаните по делото свидетели, които са разговаряли с водача непосредствено преди произшествието и твърдят, че не са забелязали у него признаци за употреба на алкохол. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с формирана задължителната практика на ВКС - решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/09 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т.д. № 1140/11 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т.д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т.д. № 1858/13 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 92 от 24.07.2013 г. по т.д. № 540/12 г. на ВКС, ТК, I т.о., както и цитираното от касаторите решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Според касаторите съдът е игнорирал и част от разясненията към т. 7 от задължителната практика на ВКС, обективирана от ТР №1/2014 от 23.12.2015 г. по тълкувателно дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, в която е прието, че е налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен, и според които разяснения единствено констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, също така не е достатъчно да бъде доказано, че водачът на автомобила е алкохолно повлиян, но и че този факт обективно е възприет от пострадалия, и той въпреки това се е съгласил да се качи в превозното средство, какъвто извод в конкретния случай от доказателствения материал по делото и според касаторите, не може да бъде направен.

2. Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение? Сочи се, че с ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания за критериите, които съдилищата следва да спазват при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от смърт при непозволено увреждане. В т. II на постановлението е разяснено, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица обективни обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението и следва да бъдат обсъдени в мотивите на съдебния акт. По всяко конкретно дело обстоятелствата са различни, но най-общо те са очертани в постановлението - характерът на увреждането и начинът на извършването му, възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. В съдебната практика на ВКС по чл. 290 ГПК тези критерии са детайлизирани. В редица решения по чл. 290 ГПК е прието, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчитат и обществено - икономическите условия в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, съгл. чл. 266 във вр. с § 27 ПЗР на КЗ (отм.) - решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. на II т.о., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т.д. № 2143/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 50 от 18.05.2017 г. по т.д. № 598/2016 г. на ВКС, I т.о. и решение № 141 от 30.11.2017 г. на ВКС по гр.д. № 60360/2016 г., I г.о., ГК на ВКС. Твърди се, че е налице произнасяне от въззивния съд по този въпрос и несъобразяване с даденото разрешение в задължителната съдебна практика, тъй като САС в решението си нито е коментирал застрахователните лимити, икономическите условия и инфлационните процеси, нито ги е взел предвид, което е довело до неправилен извод относно размерите на справедливото за касаторите обезщетение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

3. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? По отношение на този въпрос се твърди, че при постановяването на атакуваното решение съдът не е отчел нивата на застрахователните лимити към датата на застрахователното събитие, въпреки че съгласно практиката на ВКС те следва реално да се отчитат „като ориентир“, в какъвто смисъл са решение № 83 от 06.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 795/2008 г. Второ т.о., решение № 1 от 26.03.2012 г. на ВКС по т.д. № 299/2011 г., II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, в противоречие с които се е произнесъл решаващият състав – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по касация не взема становище по жалбата.

В частите му, с които исковете на касаторите са уважени за суми по главниците от по 84000 лв. за първите трима от тях и по 98000 за останалите двама от тях, ведно със законната лихва върху същите суми, считано от датата на увреждането - 04.06.2016 г. до окончателното им изплащане, както и в частите му, с които исковете на всички касатори са отхвърлени за разликите над сумите от по 150000 лв. до сумите от по 200000 лв. по главниците за всеки от тях, със законните последици, въззивното решение е влязло в сила.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба, предявена от касаторите срещу ответника – застраховател на гражданската отговорност на водач на МПС, причинил виновно /за което е осъден с влязла в сила присъда/, при ПТП, настъпило на 04.06.2016 г., смъртта на Т. Р. Я. – син на първите двама от касаторите, съпруг на третата от тях и баща на последните двама от тях, за обезщетяване на понесените от тях неимуществени вреди от смъртта му, оценени от касаторите на по 200000 лв. по главниците за всеки от тях. С постановеното по делото първоинстанционно решение на всеки от касаторите са присъдени суми от по 150000 лв. по главниците, ведно със законната лихва върху същите суми, считано от датата на увреждането до окончателното им изплащане, и исковете им са отхвърлени за сумите над 150000 лв. до 200000 лв., със законните последици.

С постановеното по делото въззивно решение първоинстанционното решение е отменено за сумите над 84000 лв. до 150000 лв. по главниците за първите трима от касаторите и за сумите над 98000 лв. до 150000 лв. по главниците за последните двама от тях, и предявените искове са отхвърлени в тези им части, със законните последици, в която му част въззивното решение е и предмет на касационната жалба, с която настоящата инстанция е сезирана.

В хода на въззивното производство по отношение на ответника – застраховател ЗК „Олимпик“ АД – търговско дружество със седалище в Република Кипър, осъществяващ дейност в Република България чрез клон с наименование ЗК „Олимпик – клон България“ КЧТ, е открито производство по ликвидация/несъстоятелност и производството по настоящото дело е спряно от въззивния съд, въз основа на приетата от съда приложимост на разпоредбите на закона, приложим в държавата – членка по произход. По постъпила молба от касаторите и с разпореждане на въззивния съд от 09.12.2021 г. производството по делото е възобновено и същото е изпратено на ВКС по касационната жалба срещу въззивното решение. В рамките на въззивното производство, преди изпращане на делото на ВКС от въззивния съд и на настоящото производство по чл. 288 от ГПК, по делото са постъпили поредица от молби от касаторите с приложени към тях доказателства, от които се установява, че вземанията им по присъдените им с въззивното решение в частта му, в която същото е влязло в сила суми – по 84000 лв. по главниците за първите трима от тях и по 98000 лв. по главниците за останалите двама от тях, са включени в списъка с приети в производството по несъстоятелност на чуждестранния застраховател вземания, и същите главници са им и изплатени. В същия списък без данни да са изплатени, са включени и вземания на касаторите за лихви върху главниците в размери от по 26880.61 лв. за първите трима касатори и по 31360.74 лв. за останалите двама от тях.

Видно от представените с молба от касаторите от 10.04.2023 г. формуляри за предявяване на вземанията им в производството по несъстоятелност на чуждестранния застраховател, вземанията им са предявени в същото в размери по главниците, съответстващи на претенциите им, по отношение на които въззивното решение в отхвърлителните му части е обжалвано по касационен ред и производството е все още висящо – от по 150000 лв. по главниците за всеки от касаторите и законна лихва върху същите, съответно – предявяването на вземанията им до тези размери /и над вече изплатените им главници, и приетите вземания за лихви върху тях/, не е преклудирано, и по отношение на вземанията им в тези техни части, приключването на процедурата по предявяването на вземания в производството по несъстоятелност на застрахователя, няма погасителен ефект. С приложено по делото към молба на касаторите решение на Районен съд в [населено място], Република Кипър, е позволено продължаването на процедурата по обжалване в Република България, на въззивното решение на Софийски апелативен съд – предмет на обжалване в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

За да постанови обжалваното си решение въззивният съд е изложил в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към същото, че водачът на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, е признат с влязла в сила присъда за виновен в това, че на 04.06.2016 г. при управлението на МПС е нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 73, ал. 1 от ППЗДвП, като е управлявал МПС със скорост 155.30 км/ч и по непредпазливост е причинил смъртта на две лица, едното от които – синът, съпруг и баща на касаторите, като деянието е извършено след употреба на алкохол, в пияно състояние - 1.99 на хиляда - престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. 1 и б. ”б” вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал.1 от НК – обстоятелства, които гражданският съд е обвързан да приеме за доказани по делото, поради влязлата в сила присъда на наказателния съд и по силата на чл. 300 ГПК.

Според въззивния съд спорни по делото са само размерът на дължащото се от ответника на ищците /касатори/ обезщетение за неимуществени веди и обстоятелството налице ли е съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия, и в какъв обем. Като е посочил възрастта на загиналия и на всеки от ищците, съдът е изложил, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че починалият и семейството му живеели в къща – близнак и в общо домакинство с родителите му. Отношенията в семейството били много добри, сплотени. Семейството тежко преживяло смъртта на загиналия и още не могат да се съвземат. Майката припадала, семейството се затворило в себе си, не излизат между хора. Загиналият бил грижовен баща, опората на къщата, баща му не бил добре, страдал от високо кръвно, с краката не бил добре. Майката на починалия след смъртта му започнала да получава припадъци. Съпругата му също не била добре, но се опитвала да се държи на крака. Според свидетел много добре се грижела за децата им - интересувала се от уроците им в училище, мъчела се да им помогне. Децата на починалия много трудно възприели смъртта му, малката му дъщеря постоянно плачела, питала за баща си. Голямата дъщеря мълчала, обаче вътрешно изживява нещата. Ищците ходели на гробищата, плачели. Ищците били шокирани от смъртта на загиналия, страдали, не искат да общуват с никого, бащата липсва на децата. Въззивният състав сочи, че пред въззивната инстанция е изслушана СПЕ, която установява, че при първите трима ищци е налице състояние на дистимия, което се характеризира с хронична потиснатост на настроението с продължителност по няколко години. Според вещото лице и при тримата ищци след катастрофата е била налице остро стресова реакция, прераснала в депресивен епизод с продължителност около година. Ищцата А. се запазила в по-значителна степен на адаптация, отдадена на съпруга си, живия син и внуците си, но според вещото лице мъката по загубения син ще я съпровожда до края на живота. В о.с.з. на 07.02.2019 г. вещото лице допълва, че от децата по-малкото се адаптира по-добре, тя е по-отворена и емоционална. По голямата дъщеря не е преодоляла загубата на баща си, тя е по-затворена, по-малко адаптивна.

С оглед установеното – неочакваната смърт на една млад мъж, обичан син и съпруг, опора на своите родители и семейство, човек с когото те са свързвали своето бъдеще, сигурност и на чиято помощ са разчитали, като е съобразил близките отношения между първите трима от ищците и починалия, общото създадено ежедневие, навици, обичайната силна връзка на родителите с тяхното първородно дете, както и между съпругата и съпруга ѝ - нейна първа любов, привързаността между членовете на семейството, шока от смъртта на починалото дете и съпруг, непреодоляната тъга и чувството на липса от неговото отсъствие, и невъзможността за ищците да се върнат към своя нормален живот, установени по категоричен начин от изслушаната СМЕ, развитото чувство на безнадеждност и липса на радост от живота, въззивният съд е приел, че по справедливост паричното обезщетение на първите трима ищци за претърпени неимуществени вреди възлиза на суми от по 120000 лв. По отношение на децата освен гореизложеното съдът е съобразил непреодоляната тъга и чувството на липса от бащиното отсъствие във възраст, в която родителската любов и подкрепа е много нужна за децата, като е изложил, че порастването на децата, формирането им като личности ще премине без бащиния пример, подкрепа и защита, както и все още непреодоляната тъга и чувството на липса от неговото отсъствие, установени от изслушаните свидетели, както и от СПЕ, която установява промяната, настъпила в децата вследствие смъртта на баща им и тяхната невъзможност да се върнат към своя нормален живот, включително и опитвайки се чрез брата на починалия баща да омекотят липсата му, съдът е приел, че за двете деца обезщетението за претърпените неимуществени вреди от смъртта на баща им възлиза на суми от по 140000 лв. Съдът допълнително е изложил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобразят момента на настъпване на вредата за ищците, както и конкретните, индивидуални и субективни изживявания на ищците, и спрямо тях да се определи дължимото се обезщетение. При определяне на дължимите се по справедливост вреди съдът е съобразил и стандарта на живот в страната, конкретните икономически условия в страната, намиращи израз в ежегодно определяните нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, доколкото обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване.

Въззивният състав е посочил по-натам, че пред първата инстанция застрахователят е направил и поддържа възражение за съпричиняване на увреждането от пострадалия, поради това, че същият е приел да бъде пътник в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол. Според съда, съгласно разясненията, дадени от ВКС с ТР № 1/2014 г. по т.д. № 1/2014 г. на ОСТК, за да се приеме съпричиняване, следва да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Съставът на САС сочи, че по делото е установено от влязлата в сила присъда по НОХД № 259/2016 г. на РзОС, че виновният водач е причинил ПТП и смърт по непредпазливост на загиналия син, съпруг и баща на ищците, като е управлявал МПС след употреба на алкохол в пияно състояние – с концентрация на алкохол 1.99 на хиляда. Доколкото алкохолната концентрация е част от квалифициращия състав на деянието и е посочена в самата присъда, същата се явява обвързващо установена по отношение на гражданския съд, на основание чл. 300 от ГПК. Съдът сочи, че пред въззивната инстанция е изслушана СТЕ, съгласно която концентрацията на алкохол в кръвта между 1.50 и 2.50 на хиляда съответства на средна степен на алкохолно опиване. При такава концентрация се приема, че човек е сигурно повлиян от алкохола, колкото и разнообразна да е индивидуалната реакция. При тази степен, според вещото лице, е характерна емоционална лабилност, раздразнителност, понякога агресия. Нарушава се чувството за равновесие, удължено е времето за реакция. В някои случаи може да се усети и дъх на алкохол. Според вещото лице при тази степен на концентрация на алкохол в кръвта лицето задължително е изглеждало повлияно. В о.с.з. на 30.05.2019 г. вещото лице допълва, че съвременната класификация е на база алкохолна концентрация и при концентрация над 1.5-1.7 на хиляда, колкото и разнообразна да е индивидуалната реакция, има проявление на повлияването. Вещото лице допълва, че проявите може да не настъпят веднага. Проявлението на повлияването от алкохол се проявява не само в походка, реакции, но и в по-забавен говор, сънливост, която се задълбочава. От показанията на разпитан по делото свидетел се установява, че загиналият и шофьорът на процесното МПС посетили привечер неговото заведение, пристигнали от сватба, поръчали си кафе и две бири. Според свидетеля загиналият изпил кафето и си заминал, върнал се след час, платили и заминали. Свидетелят установява, че е бил на около 15 метра от масата на загиналия, и че шофьорът на МПС не му изглеждал пиян. Друг свидетел установява, че в деня на катастрофата в магазина му е влязъл шофьорът на МПС, купил две бири, излязъл и се качил на колата. От колата излязъл Т. /загиналият/ и се поздравили със свидетеля. Свидетелят установява още, че не е видял кой консумира двете бири и че не е обърнал внимание на водача на автомобила. Според съда съгласно дадените разяснения с т. 7 от посоченото тълкувателно решение, налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. За да се приеме наличие на рисково поведение, съответно съпричиняване, при такова възражение следва да се установи, че пострадалият е пътувал в МПС с водач, употребил алкохол, като проява на съзнателен избор и знание за това, че водачът е употребил алкохол или поне е имал възможност да узнае при проявена нормална дължима грижа. За да е налице съпричиняване, изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск или в неговото неоправдано игнориране, поведението на пострадалия следва да представлява обективен принос - противоправен и в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП.

Според въззивния съд в процесния случай се установява по обвързващ съда начин, че водачът на МПС, в което е пътувал като пътник загиналият Т. е управлявал с концентрация на алкохол в кръвта от 1.99 на хиляда. По отношение на тази концентрация, квалифицирана от вещото лице като средна степен на алкохолно опиване съдът приема, че е установено по делото, че независимо от индивидуалните качества на лицето, дава отражение върху неговото поведение, в какъвто смисъл е и заключението на вещото лице, базирано на притежаваните от него специални знания и натрупан професионален опит. Вещото лице дава заключение, че при такава алкохолна концентрация са налични видими признаци на повлияване от алкохол, колкото и разнообразна да е индивидуалната реакция. Според въззивния съдебен състав тези външни, видими признаци на алкохолно повлияване не биха могли да останат незабелязани от починалия, като се има предвид, че същият е бил мъж с житейски опит, на 35 години, нормален като възприятия и интелект. Установява се по делото от разпита на свидетел, че водачът на МПС и починалия, малко преди ПТП са посетили неговото заведение, като са пристигнали от сватба, загиналият Т. е консумирал кафе, водачът на МПС - бира. Според съдебния състав достатъчно е, че участниците в ПТП са били явно заедно от преди посещението на това заведение, познавали са се, прекарали са време заедно. Починалият е имал време и възможност да възприема поведението на водача на МПС, неговите реакции. Дори и за един час да е отсъствал от заведението, както се установява от разпита на свидетеля и да не е възприел консумирането от него на поръчаната бира, то установената алкохолна концентрация не е от консумацията на тази единствена бира и проявлението на алкохолното опиване на водача на МПС е било видимо и след завръщането на Т. в компанията. При проявена загриженост за собствения живот и здраве, починалият е можел да възприеме опасността да се качи в автомобил, управляван от конкретния водач. В мотивите на съда е цитирано решение № 170/2019 г. по т.д. № 2857/2017 г. на Първо т.о. на ВКС, съгласно което като „рисково“ следва да бъде квалифицирано поведение, изразяващо се в пътуване в МПС, чийто водач е употребил алкохол, когато то се явява проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, „по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа”. Именно поради възможността за узнаване – при проявена нормална дължима грижа и критичност от страна на починалия, че водачът на МПС е управлявал своя лек автомобил алкохолно повлиян, с проявление на видими и възможни за възприемане признаци, според изслушаната по делото СМЕ, според съдебния състав е налице основание да се приеме, че починалият е поел риск, който се е реализирал и който риск се явява съпричиняване на увреждането от страна на самия пострадал. Според съда без значение в този смисъл е обстоятелството, че разпитаните свидетели не са възприели поведението на водача, като да е алкохолно повлиян, доколкото за разлика от загиналия, свидетелите са видели инцидентно водача, не са прекарали с него по-дълъг период от време и не на последно място - те няма защо да проявяват тази грижа за себе си и да внимават за поведението на водача, тъй като не са имали намерение да бъдат пътници в управляван от него автомобил. Тези свидетели дават показания за възприети от тях факти, но като странични наблюдатели, а не като хора, чието здраве и живот зависи от състоянието на водача на МПС и годността му да управлява автомобила. Именно непроявената грижа на пострадалия сам за себе си, поставянето му в ситуация на завишен риск, като се е качил в автомобил, чийто водач е бил употребил алкохол до степен на средно алкохолно опиване, за което починалият при проявена грижа, внимание и заинтересованост е можел да разбере, според въззивния състав е основание да се приеме, че е налице допринасяне от страна на пострадалия за неговото нараняване и последвала смърт, което съпричиняване съдът е определил в размер на 30 %.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая въззивното решение не е вероятно недопустимо. Пълномощието, включително това за процесуално представителство, се прекратява /така чл. 41, ал. 1 от ЗЗД/ с оттеглянето му или с отказването от него, със смъртта на упълномощителя или на пълномощника или с поставянето им под запрещение, а когато упълномощител или пълномощник са юридически лица, каквото лице е упълномощителят в случая - с прекратяването им, но не и с персоналната смяна на физическото лице - законен/органен или договорен представител на юридическото лице. Отнесено към конкретния случай това означава, че подалият въззивната жалба от името и за сметка на ответника – юридическо лице, негов юрисконсулт, упълномощен от бившия, сменен към момента на подаването на жалбата, управител на клона му в България, но имал представителна власт да представлява клона към момента на упълномощаването, и преди прекратяването на юридическото лице на ответника, е имал надлежна представителна власт по отношение на ответника да подаде жалбата, съответно – смяната на управителя на клона не се отразява както на тази представителна власт на юрисконсулта, така и на допустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и на поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Първият въпрос на касаторите не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като несъответен на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от съдържанието на мотивите към обжалваното решение, включително в частта им, пресъздадена и в настоящите мотиви. Въпросът и начинът, по който същият е обоснован от касаторите предпоставя въззивният съд да е отговорил на първата част от въпроса отрицателно, а на втората - положително, т.е. да е приел, че по делото не е установен конкретен принос на пострадалия и че има само индиции за поставяне в риск, но въпреки това да е приел и наличието на съпричиняване, и никакви такива приемания от страна на съда в решението му, в случая не са налице. Напротив – съдът обосновано и подробно е изложил конкретни мотиви за безспорно и категорично прието от него за установено по делото поведение на пострадалия, сочещо на наличието на съзнание у него за релевантните за наличието на съпричиняване обстоятелства – употребата на алкохол от водача, видимото му алкохолно повлияване /като съдът е обсъдил и посочил и разликата във времето на възприемане на тези обстоятелства поотделно от пострадалия – продължително, и от разпитаните по делото свидетели – за кратко, включително с оглед заявеното и от ВЛ по СМЕ, че проявленията на повлияването може да не проличат веднага, а да се забавят/. Поради изложеното и дори и да се приеме, че въпросът всъщност съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на него не би бил и поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото въззивното решение в случая е постановено в пълно съответствие, а не в противоречие с цитираната от касаторите в изложението, практика на ВКС – както задължителната за съдилищата, така и каузалната такава.

Вторият и третият от въпросите на касаторите /третият от които по съдържание всъщност се съдържа в първия/, са правни и отговорите им са обуславящи за изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и същите съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение и на двата въпроса обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

Противно на обосноваването на въпросите от страна на касатора и на оплакванията му в касационната му жалба, видно е от действителните мотиви на въззивния съд към решението му, частично възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, че съдът е обсъдил в достатъчна за нуждите на произнасянето си по съществото на правния спор степен, както твърденията на страните по двата въпроса, спорът по които е пренесен във въззивната инстанция – относно справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди и относно наличието или не на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, и неговата степен, така и ангажираните от страните във връзка с тях доказателства, съответно – и установените с тях по делото, правнорелевантни за спора факти. Отново противно на твърденията на касаторите в изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, съдът нарочно е обсъдил и съдържащите се в обосноваването на въпросите обстоятелства, критерии и предпоставки за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение – както възрастта на пострадалия и на касаторите, така и конкретните житейски, социални и други отношения между тях, начинът, по който касаторите са понесли и понасят загубата на загиналия с особеностите на тези техни изживявания за всеки от тях, съобразно с конкретните им психически особености и също конкретната, тяхна връзка с пострадалия, съответстващите отново на всеки от тях перспективи за възстановяването им от преживяното, както и останалите критерии, установени в практиката, като релевантни за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, за всеки от тях. Нарочно е отделено внимание в мотивите на въззивния съд на това, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобразят момента на настъпване на вредата за ищците, както и конкретните, индивидуални и субективни изживявания на ищците, и спрямо тях да се определи дължимото се обезщетение, като при определяне на дължащите се по справедливост вреди съдът е съобразил и стандарта на живот и конкретните икономически условия в страната, намиращи израз в ежегодно определяните нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като е посочил и че обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване. Обосноваността на крайните изводи досежно конкретните размери на процесните обезщетения, до които съдът е стигнал, но при съобразяване с установените в практиката критерии за справедливост на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, са относими към правилността на решението му и са извън предметния обхват на настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а необходимостта от пълно, подробно и всеобхватно обсъждане в мотивите на съдебното решение, на всички обстоятелства, относими към прилагането на същите критерии по конкретното дело, не следва да се абсолютизира. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

В светлината на така изложеното настоящият касационен състав намира, че въззивният съд в достатъчна за нуждите на обоснованото и мотивирано произнасяне по спорните в производството въпроси степен, е обсъдил предпоставките за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, заложени във втория и третия от въпросите на касаторите, съответно – решението му е постановено в съответствие, а не в противоречие с цитираната практика – задължителна на ВС и ВКС, и каузална на ВКС, а както оплакванията в касационната жалба, така и съответстващите им твърдения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, изразяват всъщност несъгласието на касаторите с определения от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди за всеки от тях, съответно – са такива, относими към правилността на въззивното решение, която не може да бъде проверявана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет само проверката на наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение