Определение № 60573 от 17.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2050/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Микс ПС“ООД срещу решение №294/19.05.2021 г. по т. д. №2518/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №984/13.07.2020г. по т.д.№2588/19г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от дружеството срещу „Еко инвест север“ ЕООД иск по чл.92 ал.1 ЗЗД- за присъждане на неустойка по чл.56 от сключения между страните на 20.08.2018г. договор за наем в размер на 122 850 лв. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Касаторът счита,че при постановяването на обжалваното решение съдът е приложил неточно критериите по т.3 от ТР №1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСГТК на ВКС за преценка наличието на противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави – не е съобразил,че тази преценка следва да бъде извършена към момента на сключването на договора, а не след реализирането на неизпълнението по него.Твърди,че прилагането на тези критерии обуславя извод за липса на нищожност,противно на извода на съда, че неустойката не изпълнява присъщите й функции, имайки предвид размера й към момента на предявяването на вземането пред съда и без да отчете,че същата е начислена в резултат на продължителното неизпълнение на задълженията на отвтника за плащане. Поддържа и пред касационната инстанция тезата си,че към момента на сключването на договора уговорената неустойка в размер на 1% на ден от размера на съответното задължение за наемни вноски не излиза извън рамките на предвидените й присъщи обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,а значителната ѝ стойност в парично изражение е резултат единствено от необоснованата забава на ответника да плаща вноските в продължение на 10 месеца. Сочи,че въззивният съд прави обобщен извод,че уговорената неустойка не съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения, без да отчете факта,че именно поведението на ответника, който,видно от събраните в хода на производството доказателства е генерирал приход от дейността си с наетата машина, е проявил недобросъвестност в търговското правоотношение, неизпълнявайки задължението си да плати уговорения наем за използването ѝ. По тези съображения касаторът прави искане за отмяна на решението на САС в обжалваната му част и присъждане на неустойката в претендирания от него размер със законната лихва и направените по делото разноски. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поддържайки в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховен касационен съд по въпроси, свързани с преценката относно валидността на клаузата за неустойка, уговорена по търговска сделка, респ. критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне противоречието на клаузата за неустойка с добрите нрави,а именно: 1. В кои случаи и при какви предпоставки уговорката в търговски договор за неустойка ще е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД/ при положение,че договорната неустойка има обезпечителна, обезщетителна, санкционна и наказателна функция? и 2. Допустимо ли е въззивната инстанция да обяви клаузата за неустойка за нищожна, позовавайки се на принципа за „добросъвестност“ и за „справедливост“, но без да дефинира какво означава това в сферата на търговските взаимоотношения? Противоречието касаторът открива в разрешенията, дадени с т.3 от ТР №1/15.06.2020г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения №66/23.08.2019г. по търг.д.№2131/18г. на Първо т.о. на ВКС и решение №12/22.06.2017г. по т.д.№551/2016г. на Първо т.о. на ВКС. Ответникът „Еко инвест север“ ЕООД не е изразил становище по допустимостта и основателността на касационната жалба. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, Софийският апелативен съд е приел за безспорно и доказано по делото, че страните по него са били обвързани в правоотношение, произтичащо от валидно сключен на 20.08.2018г. договор за наем на движима вещ - балираща машина, по който ищецът е изпълнил задължението си да я предостави на ответника за временно и възмездно ползване.Констатирал е, че липсват както твърдения, така и данни договорът да е бил прекратен след изтичането на уговорения в него 6 месечен срок или наемодателят – ищец да се е противопоставил на ползването на вещта след тази дата, от което е заключил ,че правоотношението е продължило да обвързва страните през периода, за който ищецът претендира заплащане на наемни вноски – януари – октомври 2019г. Преценил е процесуалното поведение на ответника, изразяващо се в неоспорване на твърденията за наличие на продължаващо през сочения в исковата молба период неизпълнение на задълженията му за плащане на наемните вноски, ведно с липсата на доказателства за обратното, поради което е потвърдил като правилен извода на първоинстанционния съд за дължимост на същите. Произнасяйки се по иска за неустойка за забава, начислена от ищеца в съответствие с клаузата на чл.56 от договора, съдът е разгледал направеното от ответника възражение за нищожност на тази клауза. Посочил е,че сама по себе си, по начина, по който е уговорена - в 1% от неизпълненото задължение за всеки ден забава, без краен предел на срока и размера, до който може да нараства, клаузата не е нищожна, тъй като размерът й е поставен в зависимост от волята и отговорността на неизправния длъжник и е в съгласие в признатата в чл.9 ЗЗД свобода на договаряне. Същевременно е счел,че следва да бъдат взети предвид вида и размера на задължението, което обезпечава неустойката, както и съотношението между размера й и очакваните от кредитора евентуални вреди от неизпълнението на паричното задължение на наемодателя. В тази връзка е установил, че в конкретния случай уговорената неустойка за забава представлява 365 % годишно, с което надхвърля с около 35 пъти законната лихва, с която се съизмерява евентуалната вреда за кредитора от забавената парична престация, чийто размер, определен съгласно чл.86 ал.2 ЗЗД, е в рамките на 11-12% годишно. От това е заключил, че, така уговорена, неустойката не отговаря нито на присъщите й цели – да обезпечи изпълнението на задължението и да обезщети кредитора за вредите от виновното неизпълнение, нито на санкционната ѝ функция, целяща да накаже неизправния длъжник, а води до създадена със сключването на договора възможност за несправедливо обогатяване на кредитора. Като допълнителен аргумент е навел и констатираната от него липса на уговорена реципрочно неустойка за забава в тежест на наемодателя. В заключение съдът е направил извод,че уговорената в наемния договор неустойка не съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските правоотношения и, като накърняваща добрите нрави, е нищожна. Поради това е приел,че искът по чл.92 ал.1 ЗЗД подлежи на отхвърляне. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Вторият от формулираните от касатора въпроси не е обуславящ, предвид това,че съдът не е имал задължение да дефинира принципа за добросъвестност и справедливост, представляващ установена в обществото категория, а е намерил същия за нарушен при договарянето между страните на базата на предходно направените от него констатации и заключения. Първият въпрос изпълнява общото изискване за извършване на селекцията, доколкото изводът на апелативния съд за уговаряне на неустойка, накърняваща добрите нрави и отказът му да приложи съответната договорна клауза поради нейната нищожност, са основани на извършена от него преценка на конкретни обстоятелства, представляващи предпоставки за такъв извод. Даденото от съда разрешение, обаче, не влиза в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, нито със сочените от касатора съдебни решения на ВКС. В съответствие с постановките на тълкувателното решение, което съдът е цитирал изрично, като допълнително се е позовал и на решение №181/26.02.2015г. по т.д.№4386/13г. на Второ т.о. на ВКС, постановено по сходен казус /касаещ неустойка по договор за лизинг, уговорена като 1% от месечните вноски/, съставът е приел,че преценката за нищожност следва да бъде направена към момента на сключването на договора и е спазил това изискване, обосновавайки се, че изначално уговорената в 1% върху всяко месечно задължение на ден лихва надвишава 35-тократно установения за страната размер на законна лихва, обичайно дължима в подобни случаи, с оглед естеството на търсените от ищеца месечни задължения – парични; съобразил е периодичния им характер и високия размер на всяко от тях; направил е съпоставка между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди, които не биха могли да надхвърлят съществено размера на законната лихва; отчел е с оглед добросъвестността при договарянето липсата на насрещно уговорена в тежест на наемодателя реципрочна неустойка за неизпълнение. На базата на констатираните и анализирани от него конкретни обстоятелства, произтичащи от договора, е заключил, че така уговорената между страните неустойка не отговаря на присъщите й цели да обезпечи изпълнението, да обезщети кредитора и да санкционира неизправния длъжник, а създава възможност за неоснователно обогатяване на кредитора. Поради това не може да бъде споделено виждане, че преценката за съответствието на клаузата с добрите нрави е направена само на базата на обикновеното аритметично изчисление, в смисъла на даденото в решението по т.д.№2131/18г. на Първо търговско отделение на ВКС разрешение по правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване по това дело. Наред с това, в позоваването си на тази практика, касаторът не отчита факта,че постигнатият с касационното решение правен резултат касае неизпълнение на задължение за плащане на възнаграждение по договор за предоставяне на медицински услуги, който по характера си е различен от договора за наем, а съгласно ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС преценката за нищожност на неустоечната клауза се основава на конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. По същите съображения не може да бъде отнесено към разглежданата в настоящото производство хипотеза и другото сочено от касатора решение на ВКС – това по т.д.№551/16г. на Първо отделение на Търговската колегия, чийто предмет на разглеждане е била претенция за неустойка за неизпълнение на задължение за снабдяване с разрешение за ползване на сградата,в която се е намирал имотът, обект на договор за покупко-продажба, уговорена в размер на 0,1% върху продажната цена. На настоящия състав е служебно известна практика по аналогичен на настоящия случай – решение №142/12.03.2011г. по т.д.№336/2010г. на Второ т.о. на ВКС, в което крайният извод за нищожност, поради противоречие с добрите нрави ,е обоснован с това,че при договора за наем, с оглед задълженията на страните и вида на договора, неустойка, уговорена в размер на 1% дневно от дължимата наемна вноска позволява на наемодателя да реализира значителен приход, без да полага допълнително каквито и да било усилия за изпълнение на насрещното си задължение, което е в съответствие и с извода, направен в обжалваното решение на Софийски апелативен съд, че така уговорена, неустойката създава възможност за обогатяване на наемодателя в противоречие с добрите нрави и справедливостта. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение