Определение № 559 от 16.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 290/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. А. Ч. срещу решение № 154 от 04.10.2019 г., постановено по гр. д. №360 по описа за 2019 г. на Пловдивския апелативен съд, Гражданско отделение, 2 -ри състав, с което е потвърдено решение № 204 от 20.02.2019 г., постановено по гр.д. 3265/2015 г. по описа на Пловдивски окръжен съд в частите, с които са отхвърлени исковете на касатора против Пловдивския районен съд изцяло за сумата от 26 000 лв. и против Областна дирекция на МВР, гр. Пловдив и Прокуратурата на Република България-над размера от по 500 лв. до 50 000 лв. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му вследствие на нарушение на правото за разглеждане и решаване на дознание № 20/2010г. по описа на четвърто РПУ на МВР-Пловдив в разумен срок на основание чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ. Касаторът твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд е нищожно и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Според касатора въззивното решение е нищожно, защото е постановено от състав на съда, на който е поискан отвод на основание чл. 22, ал.1, т. 6 ГПК. Въззивният съд е разместил доказателствената тежест игнорирал е всички значими по делото доказателства, поради което е достигнал до неправилни изводи относно обема и интензитета на неимуществените вреди от наказателното производство. Не е взел предвид, че е бил нарушен принципът за разглеждане на делата в разумен срок, както и правото на гражданите на справедлив процес. Той през целия период търпял негативни последици и неудобство, чувствал се унизен, притиснат и несигурен. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по два въпроса. Първият е дали при определяне на размера на обезщетенията във връзка с приложението на чл. 52 от ЗЗД, чл. 2б ЗОДОВ и чл. 6, параграф първи от ЕКПЧОС въззивният съд е длъжен да прецени и обсъди значението на всички обстоятелства, които обуславят неимуществени вреди и да посочи конкретното им значение за размера на неимуществените вреди. Според касатора, по този въпрос обжалваното решение противоречи на указанията, дадени в т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Вторият въпрос е длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК. По този въпрос касаторът сочи противоречие на обжалваното решение с решения № 298 от 28.04.2010 г. по гр.д. 3973/2008 г. на IV ГО на ВКС, № 68 от 22.03.2012 г. по гр.д. 748/2011 г. на II ГО на ВКС, решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д. 891/2010 г. на I ГО на ВКС, № 470 от 16.01.2012 г. по гр.д. 1318/2010г. на II ГО на ВКС, № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. 761/2010 г. на IV ГО на ВКС. Областната дирекция на МВР-Пловдив смята, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество. Пловдивският районен съд и Прокуратурата на Република България не вземат становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: По производство, образувано на 29.12.2009 г., Х. Ч. е бил привлечен на 4.07.2012 г. от Прокуратурата на Република България като обвиняем в престъпление по чл.325, ал. 1 от НК за извършени на 13.11.2009 г. непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като спрямо него е била взета мярка за неотклонение „подписка“. Производството е прекратено с определение от 10.10.2014 г., постановено по ч.н.д №6395/2013 г. на ПРС. След това Х. Ч. е завел искове с цена 50 000 лв. срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР-гр. Пловдив и с цена 26 000 лв. срещу Пловдивския районен съд за обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на дознание № 20/2010 г. по описа на IV РПУ –гр. Пловдив в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека. Претендирал е, че вредите са настъпили в резултат на бездействието на служителите в съответните органи, търпени са в периода 19.12.2009 г.- 24.03.2015 г. и се изразяват в стрес, депресия, уронване на престижа му в обществото, злепоставяне в университета, влошаване на успеха му, невъзможност да си намери работа, съответстваща на образованието, както и да участва като преброител на населението, отдръпване от близки и познати, нервност, безсъние, главоболие, болки от операцията на счупения му пръст. С решение № 204/20.02.2019 г. по гр.д.№ 3265/2015 г. на Пловдивския окръжен съд Областната дирекция на МВР- гр. Пловдив и Прокуратурата на Република България са осъдени да заплатят на ищеца сумата от по 500 лв. всеки от тях /общо 1 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дознание № 20 / 2010 г. по описа на IV РПУ – гр. Пловдив в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека, ведно със законната лихва върху главницата от 10.10.2014 г. до окончателното плащане. За разликата над горната сума до пълния претендиран размер от по 50 000 лв. исковете срещу Прокуратурата и Областната дирекция на МВР са отхвърлени, а искът срещу Пловдивския районен съд е изцяло отхвърлен. Първоинстанционният съд е приел, че наказателното производство е продължило около три години и девет месеца и за този период е било спряно общо две години, шест месеца и 16 дни. По време на спиране на производството спрямо ищеца не са били извършвани никакви процесуално-следствени действия, което е от значение за интензитета на негативните му преживявания и съответно за размера на обезщетението. Ищецът е допринесъл с поведението си за продължителността на производството, тъй като е бил редовно призован пет пъти, а се е явил само веднъж, подал е общо 23 жалби, от които 7 против актове на разследващите органи и съда, в резултат на което тези органи са били в обективна невъзможност да извършват реални процесуално-следствени действия. Затова за период от повече от година производството е било забавено не от действия на държавните органи, а по волята на ищеца. Обсъждайки подробно съдебните процесуални действия, първоинстанционният съд е счел, че не е налице забава от страна на Пловдивския районен съд, поради което е отхвърлил иска срещу този ответник. По отношение на Прокуратурата и на Областната дирекция на МВР е приел, че е налице бездействие, довело до забавяне на производството с година и половина, като останалата продължителност на производството е напълно обоснована с оглед спецификите на конкретния случай. За да определи размера на обезщетението, Пловдивският окръжен съд е посочил, че за периода, за който ответниците носят отговорност за забавянето, процесуални действия с участието на обвиняемия изобщо не са извършвани, което неминуемо води до извод за минимални по интензитет неприятни за ищеца изживявания. Взел е предвид, че ищецът не е бил задържан, обвинението не е за тежко престъпление и твърденията в исковата молба за жестоки репресии към цялото му семейство са несъстоятелни. Констатирал е, че останалите посочени в исковата молба твърдения за неимуществени вреди/ нападения на роми, забелязани до дома му стари коли с подслушвателни устройства и други подобни/ произтичат от установеното по делото параноидно личностно разстройство, от което ищецът страда от 2003 г., а не са резултат от наказателното производство. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение със сходни съображения по съществото на спора. Приел е, че наказателното производство е било образувано за престъпление, което не се квалифицира като тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, предметът на делото не е с фактическа и правна сложност, а производството е продължило над две години. За период от година и половина не са извършвани процесуално-следствени действия, поради което е налице неоснователно забавяне на производството от страна на разследващите органи и прокуратурата. Въззивният съд е отчел обаче и обективната невъзможност на тези органи да придвижат производството поради неоткриване на обвиняемия по постоянния му адрес, както и представянето на болнични листове за датите за разпит, на които е бил редовно призован. При преценката относно размера на обезщетението Пловдивският апелативен съд е констатирал, че състоянията на стрес, тревожност и безпокойство от воденото наказателно производство са обичайните за подобна ситуация и не са довели до влошаване на здравословното състояние на лицето. Взел е предвид продължителността на периода, в който не са извършвани процесуални действия, който надхвърля разумния срок за приключване на производството, факта, че лицето е било подложено на негативни изживявания – стрес, притеснения от изхода на производството, повдигане на обвинение за престъпление, което обаче не е „тежко“ по смисъла на НК, както и че спрямо него не са вземани тежки мерки за неотклонение. Отчел е, че не се е достигнало до съществено ограничаване на обичайния живот на ищеца. Приел е за недоказани твърденията за тежка депресия, панически атаки и промяна в социалния му живот. Въззивното решение е постановено в писмена форма от компетентен съдебен орган в пределите на правораздавателната власт, поради което не е нищожно. Оплакванията на касатора за пристрастност на състава, за неудовлетворените негови искания за отвод, за необоснованата смяна на докладчика по делото, които според него водят до нищожност на съдебния акт, касаят всъщност първоинстанционното решение, поради което изобщо не следва да се обсъждат при преценката за допускане до касационен контрол на решението на Пловдивския апелативен съд. В своето решение въззивният съд е посочил конкретните критерии, въз основа на които е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съобразил е всички обстоятелства по делото, относими към предмета на спора: продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, в което ищецът е бил обвинен, фактическата и правната сложност на производството, наложените мерки за процесуална принуда. Този съд не е пренебрегнал нито един от доказаните по делото факти за причинени на касатора неимуществени вреди, които са резултат от забавеното наказателно производство. За останалите негативни изживявания, посочени в исковата молба, които не са в причинна връзка с наказателното производство, обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ срещу държавата не може да се търси. Оплакванията на касатора, че не е съобразен действителният период на наказателното производство, който е по-дълъг, са неоснователни. Както е посочил въззивният съд, от значение за определяне обема на неимуществените вреди и оттам-за размера на обезщетението, е доколко реално са извършвани процесуално-следствени действия, които по някакъв начин са въздействали непосредствено върху ищеца или са рефлектирали върху него посредством огласяването им в обществото. Ето защо по първия въпрос на касатора обжалваното решение съответства на указанията на т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. Като е посочил кои факти са относими към предмета на делото, кои не са в причинна връзка с продължителността на наказателното производство и кои не са доказани, въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на касатора, които са от значение за спора. Затова и по втория въпрос въззивното решение съответства на приложимата практика на ВКС. В изложението си касаторът се е позовал на процесуално нарушение на въззивния съд, без да формулира въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, като е посочил противоречие с определение №822 от 27.06.2013 г. по гр.д. № 1556/2013 г. на ВКС. В това определение на III ГО на ВКС е прието, че преценката на първоинстанционния съд по чл.190, ал.2 във връзка с чл.161 ГПК може да бъде проверявана при въззивно обжалване. В конкретния случай първоинстанционният съд не е постановявал определение по чл.190, ал.2 от ГПК и във въззивната си жалба касаторът не се е оплакал от съдържанието на такова определение. Липсва и обосновано с предпоставките на чл.266, ал.3 от ГПК доказателствено искане по чл.190, ал.2 от ГПК към въззивния съд. Ето защо твърдяното от касатора процесуално нарушение не е допуснато. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение