Определение № 50273 от 15.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 290/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените три касационни жалби: от О. Г. К. от [населено място], представляван от процесуалния представител адвокат В., от Софийски районен съд, представляван от председателя А., чрез процесуалния представител Д. и от Софийски градски съд, представляван от председателя Т., чрез процесуалния представител Р. против въззивно решение № 260125 от 26.04.2021г. по в.гр.д. № 102/2021г. на Окръжен съд София, с което е потвърдено решение № 55711 от 7.03.2017г. по гр.д.№ 44745/2016г. на Районен съд София като са осъдени Софийски районен съд и Софийски градски съд да заплатят на О. Г. К. сумата от 6 700лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6,§1 ЕКЗПЧ на гр.д.№ 7204/1997г.на СРС и гр.д.№ 1797/2014г.на СГС, ведно със законната лихва от 28.12.2015г., като е отхвърлен иска за разликата до 20 000лв. Присъдени са разноски за въззивното производство. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил изводите на първата инстанция за законосъобразни. Посочил е, че отговорността е на държавата, а съдът е неин процесуален субституент. Нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок е налице, защото производството е продължило 18 години, 4 месеца и 28 дни. Исковата молба е подадена на 31.07.1997г. Гражданското производството е било спряно до приключване на друго, /наказателно/ производство срещу трето лице. След смъртта на последното и прекратяване на наказателното производство, гражданското е възобновено на 10.03.2009г. Поради смърт на страна, отново е спряно на 2.11.2009г. и е възобновено, като е насрочено за 1.02.2010г. Решението е постановено на 26.07.2013г. Последвала е въззивна жалба. Въззивното производство е продължило от 10.02.2014г. до 28.12.2015г., когато е влязъл в сила постановения акт. В нито едно съдебно заседание О. К. не се е явявал. Според съда нарушението, за което държавата дължи обезщетение е за период само от 4 години и 3месеца, през което реално то е било в ход, общо пред първата и въззивната инстанции. Съдът е отчел фактическата и правна сложност на делото, наличието на обективно съединени искове, необходимостта от двукратно спиране на производството, от призоваване на страна чрез Държавен вестник и назначаване на особен представител, както и значителната натовареност на СРС и СГС. Съобразил е и ангажираните гласни доказателства, установяващи реално причинени вреди – ищецът е изпитвал тревоги и притеснения по повод хода на производството и във връзка с правото си на собственост, пред вид оспорване действителността на придобивна сделка. При определяне на размера на дължимото обезщетение от 6 700лв., освен с всички гореизложени обстоятелства, съдът се е съобразил с предложена сумата /в същия размер/ в хода на проведеното производство пред Инспектора на ВСС, за която е посочил, че не следва да бъде намалявана. В изложението към касационната жалба, касаторът О. К. се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по няколко въпроса, които тъй като до известна степен се преповтарят, могат да са обобщят до следните четири: 1. Как се определя общата продължителност на делото с оглед установяване разглеждане на делото в неразумен срок, 2. Длъжен ли е съдът да прецени интереса на ищеца, засегнат от нарушаване на правото му на разглеждане на делото в разумен срок, с оглед предмета му и значението на забавянето?, 3. Длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетението да съобрази обществено- икономическото развитие на страната, стандарта на живот, средно статистическият размер на доходите н страната и общоприетото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди?, 4. За задълженията на съда при прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Налице ли е нарушение на същия, ако съдът е проявил неправилно своето субективно отношение към релевантните факти и обстоятелства за определяне на справедливия размер на обезщетение. Трябва ли съдът да обсъди и прецени правно релевантните факти и правилно да оцени значението им? Поставени са и въпроси във връзка с определяне на разноските в производството по чл.2б ЗОДОВ, но доколкото те не са предмет на настоящето производство, няма да бъдат обсъждани. Позовава се на многобройна съдебна практика, която цитира, без да прилага. Постъпили са два отговора – от Софийски районен съд и от Софийски градски съд, с които се оспорват допустимостта и основателността на подадената от О. К. касационна жалба. В изложението към касационната жалба, касаторът Софийски районен съд се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. При присъждане на обезщетение по чл.2б ЗОДОВ, обвързан ли е решаващият съд от размера на определеното в административното производство обезщетение? 2. Следва ли съдът да обсъди всички предпоставки по чл.2б ЗОДОВ, включително поведението на страната и наличието на доказателства за реално настъпили вреди, които да са пряка и непосредствена последици от допуснатото нарушение на правото за разглеждане на делото в разумния срок и 3. Дължи ли се, ако да – кой е началният момент, от който се дължи - заплащане на мораторна лихва върху главница, представляваща обезщетение по чл.2б ЗОДОВ, при условие, че ищецът е отхвърлил направеното му предложение за заплащане на обезщетение в административното производство пред Министерство на правосъдието, т.е. „поставил се е в забава като кредитор и така е освободил длъжника от неговата забава“? Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от О. К., чрез процесуалния представител адвокат В., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не е налице посоченото специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и че постановеният съдебен акт е правилен. Развива доводи по съществото на спора. Претендира направените по делото разноски. В изложението към касационната жалба, касаторът Софийски градски съд, чрез процесуалния представител Р., се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.2, изр.2 ГПК-недопустимост и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Счита, че липсва абсолютна процесуална предпоставка за иска –не са представени доказателства, че ищецът не е получил предложеното му обезщетение в хода на проведеното производство пред Инспектората на ВСС. Поставя следните два въпроса: 1. Обвързан ли е съдът, сезиран с иск по чл.2б ЗОДОВ, от решението на министъра на правосъдието или оправомощено от него лице при преценката си относно определяне на размера на дължимото обезщетение и следва ли последното да се определи в размер не по-нисък от предложения по реда на глава ІІІ „а“ от ЗСВ? Позовава се на решение по гр.д.№ 924/2019г.на ІV г.о., което счита че е в противоречие с приетото от въззивния съд, 2. Следва ли при преценката на свидетелските показания да се отчитат и останалите ангажирани по делото доказателства и по какви правила следва да се преценят свидетелските показания досежно претърпените вреди? Твърди противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 1269/2012г.на ІV г.о., гр.д.№ 4657/2015г.на І г.о., гр.д.№ 3244/2016г.на ІV г.о., 3. Следва ли решаващият състав да посочи конкретно установените по делото обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди?, 4. Дължи ли ответникът по иск по чл.2б ЗОДОВ обезщетение за забавено плащане по чл.86, ал.1 ЗЗД, когато на ищеца е предложено обезщетение по реда на глава ІІІ „а“ от ЗСВ, но той не го е приел и приложим ли е института на кредиторска забава в този случай? и 5. Длъжен ли е съдът да мотивира акта си като изложи доводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните? Настоящият съдебен състав, след като констатира, че първите поставени и от Софийски районен съд и от Софийски градски съд въпроси са идентични и се разрешават противоречиво от състави на Върховния касационен съд, сезира на основание чл.292 ГПК Общото събрание на Гражданска колегия за постановяване на тълкувателно решение по тях, като спря производството. Понастоящем Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2023г. по т.д.№ 1/2022г.на ОСГК на ВКС е постановено, което налага възобновяване на производството и на основание чл.230, ал.3 ГПК продължаване на съдопроизводствените действия с преценка допустимостта на подадените касационни жалби. По касационната жалба на О. Г. К.: Същата следва да бъде допусната до касационно обжалване по първия и последния от поставените въпрос, касаещи начина на определяне на общата продължителност на делото с оглед установяване дали разглеждане на делото е в неразумен срок и за спазване на установеният критерии за справедливост по чл.52 ЗЗД. Същите са от значение за изхода на спора и е възможно да са разрешени от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика, доколкото в гореизложените мотиви е прието, че съдът присъжда обезщетение за период от 4 години и 3месеца при обща продължителност на воденото производство от18 години, 4 месеца и 28 дни. По касационните жалби на Софийски районен съд/СРС/ и Софийски градски съд/СГС/ касационно обжалване не следва да се допуска. Поставеният от тях първи въпрос /който е идентичен/ получи отговор с постановената т.2 от ТР № 1 от 27.11.2023г. по т.д.№ 1/2022г.на ОСГК на ВКС, съгласно която: „Съдът, сезиран с иск по чл. 2б ЗОДОВ, не е обвързан от решението на министъра на правосъдието или оправомощено от него лице по чл. 60е, ал.2 ЗСВ, относно дължимото обезщетение“ и може да присъди обезщетение и в по-нисък размер. Поставените въпроси / с №2 по изложението на касатора СРС и с №№ 2,3 и 5 по изложението касатора СГС/, касаещи съобразяване от страна на въззивния съд на предпоставките за уважаване на иска по чл.2б ЗОДОВ, с акцент върху доказването от страна на ищеца на реално причинените му вреди, които са пряка и непосредствена последици от допуснатото нарушение на правото за разглеждане на делото в разумен срок, са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената практика. Съгласно същата /вж.напр.решение по гр.д.№ 4227/2022г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 2072/2022г.на ІІІ г.о. и посочените в него други решения/ - предпоставките и критериите по чл. 2б ЗОДОВ, въз основа които се преценява дали са налице вреди от забавяне на воденото производство са идентични с установените в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ: 1. фактическа и правна сложност на делото, 2. поведение на жалбоподателя и 3. поведение на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си за разследване по начин, че да не засяга правата на гражданите. Обезщетението се определя конкретно по всяко дело, съобразно установените релевантни обстоятелства, като се отчита и наличието на оборима презумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните вреди произтичат от безспорния факт, че когато за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата му от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат навреме и по най-добрият начин работата, то търпи неимуществени вреди. Подлежат на установяване причинените вреди над обичайните. Относно поставените въпроси с № 3 по изложението на касатора СРС и с № 4 по изложението касатора СГС, следва да се посочи, че след като законодателят е предвидили като абсолютна предпоставка за предявяване на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава трета „а”от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение, то тогава няма как да се приеме, че отказвайки предложеният му размер на обезщетение, предложено му по реда на глава ІІІ „а“ ЗСВ, ищецът се е поставил забава като кредитор и така е освободил длъжника от неговата забава, в какъвто смисъл са поставените въпроси. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение