Определение № 2774 от 25.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1010/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. чл. 248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адвокат О. Д., управител на „Адвокатско дружество Д., Д. и Партньори“, срещу Определение № 887/08.04.2024г., постановено по в.гр.д. № 2823/2023г., в частта, с която съставът на Софийски апелативен съд е оставил без уважение молба по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение по отношение определения размер на възнаграждението по чл.38, ал.2, изр.2 от Закона за адвокатурата в полза на „Адвокатско дружество Д., Д. и Партньори“. Излага съображения за несъобразяване от страна на въззивния съд с всички обективни критерии за определяне на справедливо и достойно възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Поставени са два въпроса, които според жалбоподателя са решени от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС и СЕС, като вторият от тях е и от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото. Ответникът по частната жалба – ЗД “Бул Инс“АД депозира писмен отговор, с който я оспорва. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на частните жалбоподатели и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба срещу постановеното от въззивния съд в производство по чл.248 ГПК определение е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт на въззивен съд, съгласно т.24 от ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което е процесуално допустима. Редът на обжалване, по който се развива настоящото производство, не изисква формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради което съдът не дължи произнасяне по поставените такива от частния жалбоподател, като изложените при обосноваването им съображения следва да се разгледат като оплаквания срещу атакувания акт. Разгледана по същество, частната жалба се преценява като неоснователна, по следните съображения: С решението по в. гр. д. № 2823/2023 г. Софийският апелативен съд, като е съобразил изхода на спора, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА е присъдил в полза на процесуалния представител на ищците за въззивното производство възнаграждение в размер на 12 000 лв., без ДДС, или 14 400 лв., с ДДС. Посочено е, че Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет в последната й редакция е неприложима с оглед постановеното Решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С - 438/22. Акцентирано е, че производството във въззивната инстанция е протекло само в едно заседание, не са събирани нови доказателства, предметът на спора е изяснен от първата инстанция изцяло, като спорен е бил единствено размерът на справедливото обезщетение, както и че предоставилият „безплатно“ услугата си адвокат е подал един отговор на въззивната жалба и се е явил един път в о.с.з. от името на тримата ответници по жалбата за общо пет иска. Според съда, високият материален интерес на делото, обусловен от голямото обезщетение, свързано с тежкия житейски случай, пред който са изправени ищците, не следва да е единственият фактор за определяне на адвокатския хонорар, като действията, извършени от адвоката не се различават от дело със сходен предмет, при който не е налице смърт на майка на малолетни лица. Отказът на Софийски апелативен съд да измени решението си в частта за разноските е мотивиран с приетата неоснователност на доводите на молителя, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в нарушение на принципа на диспозитивното начало служебно съдът е приложил Решение на СЕС /втори състав/ от 25 януари 2024г. по дело С-438/22; че при заплатени от страната разноски съдът може да откаже да приложи Наредба №1/2004г. на ВАдвС съобразно посоченото решение на СЕС, но при прилагане на чл.38, ал.2 ЗАдв. не може; както и че съдът произволно е приложил старата редакция на Наредба №1/2004г. на ВАдвС. Изложено е, че съдът прилага законите според тълкуването им от СЕС, без да е нужно изрично позоваване от някоя от страните, както и че старата редакция на посочената наредба е използвана като ориентир за определяне на адвокатския хонорар, увеличен с 13.2%. В допълнение въззивният съд е посочил, че определеното с решението възнаграждение от 12 000 лв. за въззивната инстанция е справедливо и разумно след съобразяване и на обстоятелството, че за първата инстанция при същите характеристики на делото: наличие на осъдителна присъда, липса на оспорване от застрахователното дружество на причинените телесни увреждания на децата и оспорване единствено на последиците от тези травми, както и размера на претенциите за всеки от ищците, на адвокатското дружество е присъден хонорар по чл.38, ал.2 ЗА, съобразен с Наредба № 1/2004г. на ВАдв.С, в размер на 52 121.72 лв., намален с въззивното решение на 47 471.72 лв. с оглед променения изход от спора. Изложено е също така, че при липса на норма за размерите на адвокатските хонорари, съдът следва да приложи обществено приемливи критерии за определянето му, като се търси разум и баланс на интересите на насрещните страни и на обществото. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С постановеното по т.д. № 1011/24г. на ВКС, ІІ т.о. определение по чл.288 ГПК решението по в. гр. д. № 2823/2023 г. на Софийски апелативен съд не е допуснато до касационно обжалване. Доводът на частния жалбоподател за наличието на празнота в закона след решението на СЕС от 25.01.2024г. относно начина на определяне на конкретния размер на възнаграждението, преодолимо чрез тълкуване нормата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението на адвоката за положения от него труд следва да е справедлив и обоснован, се споделя от настоящия състав. В този смисъл е и постановената след акта на СЕС практика на ВКС, съгласно която размерът на възнаграждението в този случай подлежи на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. С оглед на изложеното, настоящият състав счита, че отсъства основание на частния жалбоподател да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция възнаграждение за процесуална защита в размер на 12 000 лв., без ДДС. При обосноваване размера на възнаграждението въззивният съд е изходил от изяснените по-горе критерии. Съобразени са броя на претенциите, предмета на делото – преки искове по чл. 432 КЗ за обезщетяване на търпени неимуществени вреди от трима ищци, като спорен във въззивната инстанция е бил само определеният по справедливост размер на присъдените обезщетения, не са събирани нови доказателства, т.е. спорът е лишен от фактическа и правна сложност. Наред с това, съставът на апелативния съд е съобразил извършената от процесуалния представител на ищците във въззивното производство работа – подаване на един отговор на въззивната жалба и явяване в единственото о.с.з. от името на тримата ответници по жалбата за общо пет иска. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК