Определение № 1256 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3734/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), с предишно наименование - Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), чрез главен инспектор П. О., срещу въззивно решение № 116/15.07.2024 г. по възз. гр. д. № 193/2024 г. по описа на Варненския апелативен съд, в частта, с която като е потвърдено решение № 260003/29.02.2024 г. по гр. д. № 401/2020 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, е отхвърлен предявеният от касатора срещу С. Р. И. иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност 25 000 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, но конкретен правен въпрос не е формулиран. Сочи се, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) как следва да се определя размера на „значително несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, а именно „онзи размер на несъответствието между имуществото и нетния доход, който надвишава 150 000 лв. за целия проверяван период“ или като превишение в имуществената сфера като сравнение на имуществото на проверяваното лице в началото и в края на проверявания период; 2) представляват ли разход сумите, вложени в придобиване на движими вещи и недвижими имоти, неналични в патримониума на проверявания в края на периода и следва ли да се отразят в анализа като разход. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата С. Р. И. и С. С. А., представлявани от адв. Н. Д., в писмен отговор поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Постъпила е и частна касационна жалба вх. № 6090/22.08.2024 г. срещу въззивното решение в частта, имаща характер на определение по чл. 248 ГПК, с което е потвърдено определение № 260010/01.04.2024 г., постановено по гр.д. № 401/2020 г. по описа на ОС – Силистра. С първоинстанционното определение е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на ищеца за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В изложението си за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи противоречие с практика на ВКС – определение № 586/02.08.2012 г. по гр. д. № 511/2012 г., IV г.о. и определение № 460/28.07.2014 г. по гр. д. № 3559/2014 г., I г. о., но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържа се, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса – „към кой момент следва да се заяви присъждане на адвокатско възнаграждение, когато производството по делото е частично прекратено в открито съдебно заседание, за да се присъди то в полза на ответника“. Ответниците по жалбата С. И., представляван от адв. Н. Д., и С. А., представлявана от адв. В. Х., в писмен отговор поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба намира следното: С въззивното решение е прието, че ищецът не е доказал придобито и налично в края на проверявания период имущество в патримониума на проверяваното лице С. С. А. и свързаното с нея лице (фактически съжител) – ответника С. Р. И., което да е на стойност над 150 000 лв., за да се изследва и формира релевантното по смисъла на чл. 107, ал. 2, вр. § 1, т. 3 ДР на ЗОНПИ (с предишно заглавие – ЗПКОНПИ) несъответствие, предпоставящо възможността за обосновано предположение, че имуществото е незаконно придобито и подлежи на отнемане. Въззивният съд е установил, че придобитото от ответника С. И. имущество (и след частичния отказ от иска за отнемане на имущество от двамата ответници за разликата над 25 000 лв. до размера на сумата 312 674,01 лв.), което е налично в края на проверявания период е на стойност 26 121,24 лв., което е под законоустановения праг на релевантното несъответствие от 150 000 лв. Не е възможно имущество, което е на стойност под определената в закона, да превишава с толкова реализирания нетен доход. Липсата на „значително несъответствие“ по чл. 107, ал. 2, вр. § 1, т. 3 ДР на ЗОНПИ изключва обоснованото предположение, че имуществото е незаконно придобито и правото на държавата да претендира отнемането му. По тези съображения претенцията е счетена за неоснователна и е отхвърлена. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените в изложението въпроси са ирелевантни за селектирането на жалбата с оглед предмета на касационното производството след заявения отказ от исковете, с които е претендирано отнемане на неналични, преминали през патримониума на ответниците парични средства. Предмет на делото е само иска за отнемане от ответника С. И. на недвижим имот - дворно място на стойност 20 000 лв. и лек автомобил на стойност 5 000 лв. В тази връзка следва да се посочи, че в мотивите на ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че наличието на имущество с неустановен законен произход не е достатъчно основание да се пристъпи към неговото отнемане; преди това е необходимо да се установи наличието на значително несъответствие. Стойността на т.нар. „значително несъответствие“ е специално законово понятие, означаващо превишаване c най-малко 150 000 лв. стойността на имуществото (не на сбора на разходите) над общата стойност на нетния доход за проверявания период. Едва когато такова несъответствие е налице, на проверка подлежи това какви са доходите на проверяваното лице за изследвания период, какъв е източникът на тези доходи и дали същите съответстват на придобитото имущество или не. Незаконно обогатяване е налице само в случаите, когато между притежаваното от лицето имущество в началото на проверявания период и в края на проверявания период е налице необосновано превишение, при което имуществото се е увеличило в края на проверявания период. Когато няма такова увеличаване или е налице съответно намаляване на имуществото в края на проверявания период, то не е налице обогатяване, т.е. липсва имущество, което да подлежи на отнемане. В случая, след като в патримониума на ответника С. И. в края на проверявания период са налични вещи на обща стойност 25 000 лв. и липсва каквото и да е друго движимо и недвижимо имущество и налични парични средства, то приетото с обжалваното решение, че не е възможно да се формира релевантното за закона „значително несъответствие“, не влиза в противоречие с постановките на ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. Наличието на задължителна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд, изключва допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а и досежно второто селективно основание касаторът не е изложил надлежна аргументация. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Във фазата по допускане на касационната жалба Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Изводът за възможна очевидна неправилност трябва да произтича пряко от съдържанието на самото решение. В случая жалбоподателят не сочи в изложението си други доводи (извън аргументацията по повдигнатите правни въпроси) за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. След като в случая обжалваният съдебен акт е в съответствие със задължителната практика на ВКС, същият не може да бъде оценен като очевидно неправилен. По частната касационна жалба срещу въззивното решение в частта му за разноските, присъдени от първата инстанция: Пред първоинстанционния съд ответниците са претендирали присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение, респ. - за всеки от тях в размер на сумата 3 750 лв., заплатена в брой, съгласно представените към отговора на исковата молба договори за правна защита и съдействие от 16.12.2020 г. Възнаграждението е договорено и платено в началото на производството, когато исковете срещу всеки от ответниците са с цена, съответно: за С. И. - 93 151,41 лв., за С. А. - на 219 522,60 лв. В последното заседание пред окръжния съд (на 13.02.2024 г.) ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и за прилагане на чл. 156, ал.6 ЗОНПИ. Първата инстанция е счела възраженията за неоснователни и е присъдила разноските в претендирания от ответниците размер. По подадената от КОНПИ частна жалба въззивният съд е приел, че не са налице предпоставки за прилагането на правилото по чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ, тъй като исковете не са били отхвърлени поради представени пред съда доказателства, които ответниците са могли да представят с декларациите си по чл. 136 или чл. 137 ЗОНПИ и които доказателства да не са събрани по независещи от Комисията причини. Посочено е, че пред първоинстанционния съд в периода 2020 г. – 2024 г. са проведени общо шест открити съдебния заседания, събирани са писмени и гласни доказателства, назначени са четири експертизи, представителите на ответниците са се явявали във всяко от заседанията, депозирали са подробен отговор на исковата молба, както и писмена защита. Съобразно фактическата и правна сложност на делото, материалният интерес за който е договорено и заплатено адвокатското възнаграждение за всеки от ответниците, вида и количеството извършена работа от процесуалните представители, въззивният съд е приел, че възнагражденията от по 3 750 лв. не са прекомерни и не следва да бъдат редуцирани. За неоснователно е преценено и оплакването, че тъй като производството по всички искове против С. А. е прекратено и същата не е представила списък по чл. 80 ГПК към момента на прекратяването, не й се следват разноски. Посочено е, че представянето на списък е условие за допустимост на молбата за изменение на съдебния акт в частта за разноските, но не е условие за присъждането им, когато страната има право да ги получи и е направила такова искане. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не са налице условия за допускане на касационното обжалване по подадената от КОНПИ частна касационна жалба. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в изложението не е формулиран въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което отсъства общото основание за селектиране на частната жалба (вж. - т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поставеният въпрос - „към кой момент следва да се заяви присъждане на адвокатско възнаграждение, когато производството по делото е частично прекратено в открито съдебно заседание, за да се присъди то в полза на ответника“ - е изцяло неотносим. Формулировката на въпроса и аргументацията му в изложението предпоставя факти и съдържа твърдения, които не кореспондират с данните по делото. В случая, още с отговора на исковата молба ответниците са заявили искане да им бъдат присъдени сторените разноски (за което са представили доказателства), поради което поставеният от касатора въпрос е ирелевантен и не обуславя селектирането на частната жалба. При този изход на делото в касационната инстанция, основателно е искането на адв. Н. Д. и адв. В. Х. за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществената от тях на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА безплатна правна помощ и защита на С. И. и С. А. пред ВКС. В случая се касае за минимален обем извършени процесуални действия по защитата на ответниците (изготвяне на общ писмен отговор), без участие в съдебно заседание. Предвид това, както и с оглед действителната фактическа и правна сложност на спора в селективната фаза по чл. 288 ГПК, съдът намира, че адвокатското възнаграждение на всеки от процесуалните представители следва да се определи в размер от по 600 лв., която е справедлива и достатъчна за извършената работа в този етап от производството. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение